Възрастният мъж кимна.
— Тук всичко се обърка, Белгарат. Можеш ли да направиш нещо, за да го прогониш? — Дребният мъж се обърна към Поулгара. — Или може би ти, Поулгара? Справи се твърде умело с онзи демон, който ни изпрати Чабат в пристанището на Рак Урга.
— Тогава имах подкрепа — напомни му тя. — Алдур ми се притече на помощ.
Белгарат закрачи нервно из пещерата.
— Е? — настойчиво попита Силк.
— Не ме карай да действам прибързано — изръмжа вълшебникът. — Бих могъл да направя нещо, но ще вдигна такъв шум, че всеки гролим в Катакор ще го чуе — а по всяка вероятност и Зандрамас. И чандимите и всичките гролими ще ни преследват по петите до Ашаба.
— Защо не използваме Кълбото? — предложи Ерионд.
— Защото то вдига повече шум дори от мен. Ако Гарион използва Кълбото, за да прогони някой демон, ще го чуят от Гандахар до другия край на континента.
— Но то може да ни помогне, нали?
— Смятам, че той има право, татко — рече Поулгара. — Всеки демон би избягал от силата на Кълбото — дори ако е окован във вериги от своя господар. Демон, който не е прикован, би бягал дори още по- бързо.
— Можеш ли да измислиш нещо друго?
— Намесата на някой бог. — Вълшебницата сви рамене. — Всички демони — независимо колко са могъщи, — бягат от боговете.
— Боговете — отговори вълшебникът — тъкмо сега са заети с други неща.
Злокобният рев отекна отново. Чудовището вече беше пред пещерата.
— Време е да вземеш някакво решение, Белгарат — каза Силк.
— Значи се притесняваш от шума, който би вдигнало Кълбото? — попита Ерионд.
— И от светлината. Могъщият син блясък появяващ се всеки път, когато Гарион извади меча, привлича вниманието на мало, и голямо, разбираш ли?
— Да не би да предлагате да изляза на бой с този демон? — попита Гарион възмутено.
— Разбира се, че не — изсумтя гневно Белгарат. — Никой не може да се бие с демон — никой не е в състояние да го направи. Просто обсъждаме възможностите да го прогоним. Но никак не ми се ще да разкрия пред неприятелите ни, че се крием тук.
Чудовището отново изрева и огромната гранитна плоча, която прикриваше входа, започна да се люлее, сякаш някаква гигантска сила се стремеше да я изтръгне от мястото и и да я блъсне настрани.
— Вече нямаме избор — рече Силк. — Нито пък време. Ако не направиш нещо, демонът ще влезе при нас.
— Опитай се да го направиш така, че гролимите да не разберат къде сме — каза Белгарат на Гарион.
— Ама ти наистина ли искаш да изляза?
— Разбира се, че искам. Силк има право. Всяка секунда е безценна.
Гарион отиде и извади ризницата си изпод нара.
— Това няма да ти трябва — каза Белгарат. — Няма да ти помогне, когато се изправиш пред чудовището.
Гарион измъкна огромния меч, заби върха му в пясъка и внимателно свали меката кожа, покриваща дръжката на оръжието.
— Мисля, че предприемаме погрешна стъпка — заяви той, после сложи дланта си върху Кълбото.
— Дай на мен, Гарион — каза Ерионд, изправи се, отиде до приятеля си и сложи ръка върху неговата.
Гарион го погледа сепнато.
— Кълбото ме познава, нали знаеш? — обясни младежът. — Хрумна ми нещо интересно.
Особено усещане разтърси ръката и рамото на Гарион и кралят на Рива изведнъж осъзна, че Ерионд общува с Кълбото по много по-пряк начин от него. Сякаш през месеците, когато малкото момче бе носило Кълбото, то по някакъв странен начин го бе научило на собствения си език.
От входа на пещерата долетя ужасяващо дращене, сякаш гигантски нокти чегъртаха по гранитната плоча.
— И внимавай навън — предупреди го Белгарат. — Не поемай никакви рискове. Просто вдигни меча високо, така че чудовището да го види добре. Кълбото ще свърши останалото.
— Добре — въздъхна Гарион и тръгна към изхода на пещерата.
Ерионд го следваше по петите.
— Ами ти къде си тръгнал? — обърна се Поулгара към русокосия младеж.
— С Белгарион — отговори Ерионд, — И двамата трябва да разговаряме с Кълбото, за да постигнем желания резултат. По-късно ще ти обясня всичко, Поулгара.
Огромната плоча отново започна да се клати. Гарион се измъкна през тесния отвор и изтича няколко стъпки по дефилето, следван от Ерионд. След това се обърна към чудовището и вдигна меча високо във въздуха.
— Все още е рано — предупреди го Ерионд. — Още не ни е видял.
В дефилето се носеше зловонна смрад. Демонът се очертаваше на фона на небето. Беше огромен — раменете му скриваха половината небосвод. Имаше дълги заострени уши, а ужасните му очи пламтяха със зелен огън.
Чудовището изрева и протегна към Гарион и Ерионд гигантската си, покрита с люспи лапа.
— Сега, Белгарион — съвсем спокойно каза Ерионд.
Гарион вдигна меча към небето и даде пълна свобода на Кълбото.
Но изобщо не бе подготвен за онова, което се случи. Невъобразим трясък разтърси земята и отекна по билата на околните планини. Дърветата на десетки мили наоколо се разтрепериха. Пламна не само огромното острие на оръжието — цялото небе изведнъж лумна в яркосиньо сияние. Сини пламъци заблестяха от хоризонт до хоризонт и невъобразим тътен разтърси земята.
Демонът замръзна. После огромната му острозъба муцуна се вдигна към небето, изтръпнала от ужас. Гарион тръгна срещу чудовището, все така вдигнал пламтящия меч. Демонът се отдръпна, опитвайки се да предпази лицето си от синята светлина, после нададе раздиращ вой, сякаш бе обзет от неудържима агония. Люшна се и падна на земята, но след миг се изправи, погледна лумналото в пламъци небе, обърна се и побягна с огромни скокове по дефилето, без да спира да вие.
— Такава ли беше твоята представа за безшумно действие? — изрева Белгарат откъм пещерата. — И какво е всичко това? — Той посочи с треперещ пръст все още пламтящото небе.
— Всичко е наред, Белгарат — каза Ерионд на вбесения вълшебник. — Ти не желаеше звукът да доведе гролимите до нас, затова направихме така, че цялата околност да се изпълни със страхотен тътен. Никой не е в състояние да отгатне точно откъде идва той.
Белгарат примигна, след това се намръщи и попита:
— Ами светлината?
— Положението с нея е почти същото — обясни спокойно Ерионд. — Ако един-единствен огън блесне посред нощ в планината, всички ще го видят. Но ако се запали цялото небе, никой не може да посочи точно откъде е избухнал пожарът, нали?
— Той е прав, дядо — рече Гарион.
— Добре ли са те, татко? — попита Поулгара зад гърба на възрастния мъж.
— Че какво би могло да им навреди? Гарион може да руши планини само като размаха този свой меч. Всъщност на косъм не го и стори — Карандските планини звъняха като камбана. — Старият вълшебник погледна към все още блещукащото небе и попита: — Можеш ли да угасиш тази светлина?
— О, да — рече Гарион и прибра меча в ножницата. Огънят в небето внезапно угасна.
— Наистина трябваше да постъпим по този начин, Белгарат — продължи Ерионд. — Светлината и тътенът ни бяха необходими да прогоним демона, а същевременно трябваше да направим така, че гролимите да не могат да открият местонахождението ни. И… — Младежът разпери ръце.
— Ти знаеше ли, че ще стане така? — обърна се Белгарат към Гарион.
