— Но ако продължим да се мотаем, няма да успеем — заяви Белгарат.
Приятелите се качиха на конете и се отправиха през откритото поле към пътя, който водеше през равнините до високите върхове, издигащи се далеч на изток. Кълбото отново намери следата и те се впуснаха по нея в галоп.
— Що за град беше това? — обърна се Велвет към Силк, който яздеше редом с нея.
— Чудно местенце! — отвърна той. — Можеш да го посетиш, но не бих те посъветвал да останеш да живееш там. Прасетата са достатъчно чисти, но хората ходят по улиците ужасно изцапани.
— Чудесно се изрази, Келдар.
— Словото винаги е било моята силна страна — съгласи се скромно драснианецът.
— Татко — рече Поулгара на баща си, — неотдавна оттук са минали голям брой гролими.
— Значи Силк е прав — кимна старият вълшебник. — Не зная защо, но очевидно тя привлича хората на Менга на своя страна. Трябва да бъдем нащрек. Възможно е да ни устроят засада.
Продължиха да яздят до късните часове на следобеда, а на свечеряване се отклониха от пътя на лагер. На другия ден още с първите лъчи на утрото вече бяха на път. По пладне далеч пред тях се появиха първите къщурки на някакво село. Далече по пътя насреща им се зададе разнебитена каруца, теглена от мършав бял кон.
— Лейди Поулгара, имате ли случайно подръка някоя и друга бутилка бира? — попита Сади, когато колоната пое почти ходом.
— Защо? Жаден ли си?
— О, не е за мен. Мразя бира. За каруцаря е. Струва ми се, че би било добре да съберем допълнителна информация. — Евнухът погледна Силк. — Келдар, днес имаш ли настроение за приятелски разговори?
— Както обикновено, защо?
— Сръбни си от това — рече евнухът и му подаде бутилката, която Поулгара вече беше извадила. — Но не прекалявай, искам само да миришеш на бъчва, а не наистина да се напиеш.
— Защо не? — съгласи се Силк и надигна бутилката.
— Стига толкова — каза Сади. — Сега ми я върни.
— Нали каза, че не искаш бира?
— Не ща наистина, само ще добавя нещо в бутилката — уточни евнухът, изсипа няколко капки искряща червеникава течност в питието и предупреди Силк: — Не пий повече оттук. Ако си пийнеш, ще дърдориш дни наред и всички ще трябва да слушаме само тебе. Защо сега не поканиш онзи беден човек да си разкваси устата? — предложи Сади и отново подаде бутилката на драснианеца. — Прилича ми на човек, който има нужда от подобно нещо.
— Няма да го отровиш, нали?
— Разбира се, че не. Много е трудно да изкопчиш информация от човек, който се превива, стиснал корема си от болка. Само няколко глътки от тази бутилка обаче и нашият приятел от каруцата ще изпита неутолимо желание да приказва — независимо с кого и по какви въпроси. Само трябва да го попиташ с приятелски тон. Върви, Келдар! Сприятели се с този човек! Изглежда ми ужасно самотен.
Силк се ухили и препусна към приближаващата се каруца, клатушкайки се несигурно върху седлото, като същевременно ревеше ужасно фалшиво някаква песен.
— Много е добър. — прошепна Велвет на Се’Недра. — Само дето обича да преиграва. Като се върнем в Боктор, смятам да го изпратя при някой добър учител по актьорско майсторство.
Се’Недра избухна в смях.
Когато колоната се приближи, приятелите видяха, че оръфаният селянин, облечен в ръждивочервена риза, вече е спрял каруцата и приглася на Силк.
— А, ето ви и вас — посрещна ги Силк и примигна сънливо срещу Сади. — Тъкмо се чудех колко време ще ви е нужно, докато се дотътрите до мен. Ето, пийни си! — предложи той на евнуха.
Сади се престори, че отпива дълга глътка, после въздъхна доволно, избърса устни в ръкава на дрехата си и върна бутилката на драснианеца.
— Ти си наред, приятелю — рече Силк на селянина и му подаде бирата.
Каруцарят отпи и се ухили глупаво:
— Ей, ама много хубава бира!
— Запътили сме се на изток — уведоми го Сади.
— Още като ви видях ми стана ясно — заяви селянинът. — Нали знам откъде изгрява слънцето! — Това му се стори извънредно забавно и той започна да се превива от смях, изпълнен с възторг от собствената си шега.
— Много смешно — промърмори евнухът. — От онова село ей там ли си?
— Цял живот съм си оттам и все съм си там — отговори каруцарят. — И баща ми, и дядо ми, и прадядо ми…
— Някаква жена с черно наметало и бебе на ръце преминавала ли е през селото ви преди няколко дни? — прекъсна го Сади. — Най-вероятно е пътувала с доста голяма група гролими.
— Да — рече селянинът и направи познатия знак с ръка, за да прогони злото, което носеше споменаването на думата „гролим“. — Да, минаха през село. Тя посети храма ни, ако въобще може да го наречете така. Голям е колкото къщата ми и в него имаше само трима гролими — двама по-млади и един възрастен. Та отива жената с бебето в храма и почва, разбираш ли, да говори с гролимите. След малко те излизат и се канят да тръгнат след нея, но старецът почва да им разправя „Не, недейте!“, демек противи се. После тя казва нещо на тия, по-младите, те вадят ножове и почват да ръгат стария. Той пада на земята, разбираш ли, а те тръгват с жената, бебето и другите. Оставиха ни само стареца, забил лице в калта, и после…
— Колко бяха гролимите с нея?
— Като броиш и нашите двама, стават някъде към тридесет-четиридесет, може да са били и петдесет.
— И преди колко време стана това?
— Я да видим — рече селянинът, примижа с едно око към небето и започна да брои на пръсти. — Май не беше вчера, щото вчера карах тия бъчви във фермата на Жабата. Знаеш ли го Жабата? Той е най-големият грозник, дето познавам, ама щерка му е направо красавица. Мога да ти ги разправям какви ли не за нея, чакай само.
— Значи не е било вчера?
— Определено не беше вчера, казвам ви. Вчера бях в една купа сено с щерката на Жабата. И онзи ден не беше, щото тогава се напих от сутринта и после не помня нищо. — Каруцарят спря за момент и отново отпи от бутилката.
— Значи преди три дни?
— Може, а може да е било и преди четири.
— А по-отдавна?
— Не — поклати глава селянинът. — Тогава свинята ни се опраси, а си спомням, че онази жена дойде после. Не беше вчера, нито завчера, а по-завчера.
— Значи преди три или четири дни?
— Щом така ви излизат сметките — съгласи се каруцарят, вдигна рамене и отново отпи от бутилката. — Сигурно е така.
— Благодаря ти за информацията, приятелю! — рече Сади и погледна към Силк. — Май вече трябва да тръгваме, а?
— Няма ли да си вземете бутилката? — напомни им каруцарят.
— Задръж я, приятелю — отвърна му драснианецът. — На мене не ми се пие повече.
— Благодаря и за бирата, и за разговора — провикна се каруцарят след колоната, която вече се отдалечаваше в галоп. Гарион се обърна и видя, че е слязъл от каруцата и разговаря разгорещено с коня.
— Три дни! — възкликна радостно Се’Недра.
— Най-много четири — допълни Сади.
— Настигаме я! — извика малката кралица, наведе се и неочаквано прегърна евнуха през врата.
— Така изглежда, ваше величество — съгласи се Сади, твърде смутен от буйната й реакция.
