Пренощуваха край пътя и на следващия ден отново бяха на път в ранни зори. Първите лъчи на слънцето тъкмо се плъзнаха по земята, когато от небето се спусна огромният ястреб със сини пера по врата и в края на крилете. Щом докосна земята, го озари синьо сияние и на мястото на птицата се появи Белдин.
— Скоро ще си имате компания. Вече ви чакат — съобщи той и посочи хълмовете, с които започваше подножието на планините Замад, отдалечени само на миля от тях.
— Така ли? — възкликна Белгарат и дръпна юздите на коня си.
— Десетина гролими — рече Белдин. — Скрили са се в храсталаците от двете страни на пътя.
Белгарат изруга.
— Какво сте им направили, че са ви сърдити? — попита гърбавият.
— Зандрамас ги събира пътьом и ги води след себе си. Сега по петите й вървят доста гролими. — Старият вълшебник поклати глава. — Накарала ги е да ни устроят засада, за да попречат на преследването. Сигурно знае, че вече сме съвсем близо до нея.
— Какво ще правим, Белгарат? — попита Се’Недра. — Прекалено близо сме до нея. Не бива да спираме сега.
Възрастният мъж погледна Белдин и рече:
— Е?
Гърбавият се намръщи, но отговори:
— Добре, аз ще се справя с положението, само после да не забравиш, че си ми длъжник.
— Допиши го в сметката. Ще се оправим, когато всичко това приключи.
— Не си въобразявай, че няма да ти напомня.
— Разбра ли къде Нахаз е отвел Урвон?
— Да не повярва човек. Върнали се в Мал Яска! — отговори Белдин с нескрито отвращение.
— Все някога ще си покажат носовете навън — увери го Белгарат. — Ще можеш ли се справиш сам с гролимите? Ако искаш, Поул може да дойде с теб.
— Ти шегуваш ли се?
— Не, просто питам. Не вдигай прекалено много шум, моля те.
Белдин изпръхтя, отново промени формата си и литна високо в небето.
— Къде отива? — попита Силк.
— Ще накара гролимите да се махнат от пътя ни.
— О, и как?
— Не зная, не го попитах. Трябва просто да му дадем малко време и после ще можем да минем оттам без никакви затруднения.
— Много е добър, нали?
— Белдин ли? Да така е. Ето го и него!
— Къде е? — рече Силк, оглеждайки небето.
— Не го видях, чух го. Сега прелита ниско точно над засадата на гролимите на около миля от нас. Вдига толкова шум, сякаш цялата ни група се стреми да ги заобиколи. Поул — обърна се Белгарат към дъщеря си, — би ли проверила дали планът му на: истина има успех?
— Добре, татко — отвърна вълшебницата, съсредоточи се и Гарион усети как силата на ума и обхожда пространството пред тях. — Хванали са се на въдицата. Всички затичаха след Белдин.
— Много мило от тяхна страна, нали? Хайде, да не губим повече време.
Подкараха конете си в галоп и не след дълго вече бяха сред хълмовете. Пътят ту се катереше по стръмен склон, ту поемаше надолу. Теренът ставаше все по неравен, а планинските върхове бяха обрасли с гъста зелена гора.
Гарион усети, че сигналите от Кълбото изведнъж започнаха да стават особени — всеки следващ противоречеше на предния. Отначало кралят на Рива долавяше просто нетърпение, ала после бе обзет от странни усещания — тръпки на древна, непримирима омраза, която беше надживяла векове. Мечът на гърба му започна да се нагрява и скоро топлината стана нетърпима.
— Нажежило се е и свети червено. Защо? — попита Се’Недра, която яздеше зад него.
— Кълбото ли?
— Да. Виждам го как пламти даже през кожения калъф.
— По-добре да поспрем за малко — рече Белгарат и дръпна юздите на коня си.
— Какво има, дядо?
— Не съм съвсем сигурен. Вземи меча и го извади от ножницата. Искам да видя какво става.
Гарион измъкна огромното оръжие от ножницата. Сега то му се стори доста по-тежко от обичайното. Свали калъфа от фина кожа и всички видяха, че вместо с обичайния лазурно син цвят Кълбото на Алдур излъчва кървавочервено, мрачно сияние.
— Какво има, татко? — попита Поулгара.
— Усеща Сардиона — отговори вместо него Ерионд със спокоен глас.
— Нима сме толкова близо? — изненада се Гарион. — Това ли е Мястото, което вече не съществува?
— Не мисля така, Белгарион — отвърна младежът. — Нещо друго причинява кървавия блясък.
— И какво е то?
— Не съм сигурен, но Кълбото отвръща по някакъв начин на другия камък. Те си говорят по начин, който ми е непознат.
Колоната продължи напред. След известно време ястребът отново се спусна от небето и след миг пред тях застана Белдин.
— Приличаш ми на котка, която току-що се е добрала до тенджерата със сметаната — посрещна го Белгарат.
— Разбира се. Нали току-що изпратих десетина гролими към ледената полярна шапка. Сигурно ще им е много забавно, когато ледът под краката им се натроши и разберат, че цяло лято ще се носят върху парчета от айсберги из световния океан.
— Няма ли да разузнаеш какво става пред нас? — попита го Белгарат.
— Идеята никак не е лоша — отвърна гърбавият магьосник, вдигна ръце, които начаса се покриха с пера, и след миг пак излетя.
Навлизаха все по-навътре в планините. Местността ставаше все по-трудно проходима. Очертанията на червеникавите върхове наподобяваха назъбена линия, склоновете им бяха обрасли с тъмни борове и ели. По стръмните скали се спускаха буйни потоци, превръщаха се в неудържими водопади и падаха в езера от бяла пяна. Пътят, който в равнините на Ганезия беше прав като изопнат конец, стана стръмен и криволичещ.
Вече бе станало почти обяд, когато Белдин отново се върна.
— По-голямата част от групата на гролимите пое на юг. Те са около четиридесет — съобщи магьосникът на приятелите си.
— Зандрамас с тях ли е? — попита припряно Гарион.
— Мисля, че не. Най-малкото не усетих присъствието на някое по-особено същество в групата им.
— Да не сме я изгубили някъде? — обади се разтревожено Се’Недра.
— Не сме. Кълбото все още улавя следата — успокои я Гарион и погледна през рамо. Скъпоценният камък върху дръжката на меча продължаваше да излъчва мрачен пурпурен блясък.
— Ще преследваме единствено нея — каза Белгарат. — Интересува ни Зандрамас, а не групата бягащи гролими. Можеш ли да определиш с точност къде се намираме? — попита той брат си.
— В Малореа.
— Много смешно!
— Навлязохме в Замад. Пътят, по който вървим, води във Воресебо. Къде е мулето ми?
— Отзад, при товарните коне — отговори му Дурник.
Докато продължаваха напред, Гарион усещаше как Поулгара отново изследва местността със съзнанието си.
— Намери ли нещо, Поул? — попита я баща й.
— Нищо определено. Усещам, че Зандрамас е близо, но тя се пази и не мога да определя точно къде е.