бе обгърната в непрогледна тъма — очевидно войниците на Урвон бяха получили заповед да не палят никакви огньове. Но в далечината се виждаха множество огньове, примигващи като малки оранжеви звезди.
„Зандрамас има голяма армия“ — мислено каза Гарион на дядо си.
„Да — съгласи се старият вълшебник. — Битката утре сутринта ще им отнеме много часове. Дори демоните на Нахаз се нуждаят от време, за да убият толкова много хора.“
„Колкото по-дълго трае сражението, толкова по-добре за нас. Ако искат, могат да си бият и цяла седмица. Дотогава ще сме изминали половината път до Кел.“
На следващата сутрин станаха рано, много преди изгрев слънце. Всички бяха унили. Въпреки че двете армии, изправени една срещу друга в равнината, бяха вражески, никой не се радваше на предстоящото кръвопролитие.
— Много си мълчалив тази сутрин, Гарион — отбеляза Закат, докато оседлаваха жребците си.
— Просто се чудех дали има начин да спрем всичко това.
— Няма — каза Закат. — Вече е твърде късно. Даршиванците ще продължат своя поход и войската на Урвон ще ги нападне от засада. Водил съм достатъчно битки и зная, че в един момент нещата стават неизбежни.
— Както беше при Тул Марду?
— В случая с Тул Марду допуснах груба грешка — призна Закат. — Трябваше да пробия фронта на Се’Недра, вместо да се опитвам да го заобиколя. Гролимите обаче ме убедиха, че могат да задържат мъглата цял ден. Не трябваше да им вярвам. Освен това не биваше да подценявам астурианските стрелци. Да не говоря за арендите.
— Да, арендите са страхотни бойци.
— Винаги са ми казвали, че са много глупави — дори почти слабоумни.
— Наистина не са твърде умни — призна Гарион. — Може би точно това ги прави толкова добри войници. Нямат достатъчно въображение, за да изпитват страх. — Той се усмихна. — Мандорален дори не може да си представи, че е възможно да изгуби битка. Би атакувал цялата твоя армия сам-самичък.
— Баронът на Воу Мандор? Чувал съм за него. — Закат се усмихна криво. — Знаеш ли — напълно е възможно да победи.
— Не му го казвай. Той и сега си има достатъчно проблеми — въздъхна Гарион. — Ще ми се да беше тук — и Барак, и Хетар, дори Релг.
— Кой е Релг?
— Един улгос. Може да минава през скали.
Закат се втренчи в него невярващо.
— Не знам как го прави, така че не ме питай. Но видях как веднъж напъха един гролим в една скала. После го остави там — само ръцете му стърчаха от камъка.
Закат потръпна.
Яхнаха конете и започнаха бавно да се изкачват нагоре по клисурата. Небето постепенно се изясни и Гарион видя, че се приближават към ръба на скалата, откъдето можеха да наблюдават предстоящата битка.
— Белгарат — тихо каза Закат. — Имаш ли нещо против едно предложение?
— Винаги се вслушвам в предложенията на спътниците си.
— Това може би е единственото място, от което ще можем да видим какво става долу. Не е ли по-добре да спрем и да се уверим, че битката наистина е започнала, преди да продължим? Ако даршиванците успеят да преодолеят засадата на Урвон, ще бъдат на няколко левги от нас. Тогава наистина ще се наложи да бягаме с все сили.
— Имаш право — намръщи се Белгарат. — Винаги е добре да знаеш как се развиват нещата. На ръба на пропастта има достатъчно растителност и ще можем да наблюдаваме, без да ни видят.
— Ние трите ще изчакаме тук, татко — каза Поулгара. — Виждали сме много битки и не мисля, че трябва да станем свидетели и на тази. Ти също ще останеш с нас — обърна се тя към Ерионд.
— Да, Поулгара — каза младежът.
Мъжете продължиха предпазливо напред и приклекнаха зад няколко стърчащи камъка на ръба на пропастта. Мрачните облаци, вечно надвиснали над Даршива, се носеха над брулената от жестоки ветрове безрадостна равнина. В равнината пълзяха миниатюрни фигурки.
— Твърде далеч са — измърмори Закат. — Нищо не се вижда.
— Ще излетя и ще ви казвам какво става — предложи Белдин.
— Сигурен ли си, че перата ти са сухи? — попита го Белгарат.
— Да. Нарочно спах близо до огъня нощес.
— Добре. Дръж ни в течение.
След миг Белдин се превърна в ястреб и литна.
— Защо винаги приемате това толкова спокойно? — обади се Закат.
— Не е точно така — промърмори Сади и потри с ръка обръснатия си череп. — Просто вече сме свикнали. Първия път, когато го видях, направо ми настръхна косата.
— Армията на Урвон е скрита в падините от двете страни на клисурата — каза Белгарат, повтаряйки думите, които ястребът, кръжащ в мрачното небе, му бе изпратил с мисълта си. — Слоновете се приближават към тях.
Закат се наведе над ръба на пропастта и погледна надолу.
— Внимавай — каза Гарион и го хвана за ръката.
— Наистина е доста високо — рече Закат. — Но разбирам защо даршиванците са се отправили към клисурата. Тя се разклонява и едното разклонение води на север към равнината.
— Слоновете започват да се подреждат в колона, останалите войници на Даршива поемат в редици след тях — предаде им Белгарат сведенията на Белдин.
— Изпращат ли разузнавачи напред? — попита Закат.
— Да, но те оглеждат само дъното на клисурата.
Зачакаха. Белдин кръжеше над двете армии.
— Битката ще започне скоро — тъжно каза Белгарат. — Слоновете вече влизат в клисурата.
— Малко ми е жал за тях — каза Дурник. — Те не са дошли доброволно тук. Дано поне да не използват огън срещу тях.
— Това е стандартната процедура, приятелю — отговори Закат спокойно. — Огънят е единственото нещо, от което слоновете се страхуват. Те ще се обърнат в паническо бягство назад в клисурата.
— И ще стъпчат даршиванците! — възкликна Силк. — И Нахаз ще се наслади на обилно пролятата кръв.
— Нужно ли е да гледаме всичко това? — попита Дурник.
— Трябва — отвърна Белгарат.
— Мисля да отида да изчакам при Поулгара и останалите — рече ковачът и стана. Тот го последва и двамата се спуснаха надолу.
— Май е малко прекалено чувствителен, нали? — каза Закат.
— Обикновено — отговори Гарион. — Но щом нещо трябва да се направи, го прави.
— Битката ще започне ей сега — рече напрегнато Белгарат. — И последният слон вече влезе в клисурата.
Незнайно защо Гарион внезапно почувства, че му става студено.
После, въпреки че всичко ставаше на повече от една левга разстояние, до ушите им долетя гръмовен тътнещ звук — войниците на Урвон започнаха да събарят огромни камъни върху напредващите слонове. Във въздуха се разнесе агонизиращият рев на огромните животни. След миг дим и пламъци започнаха да се издигат над клисурата — жестоките каранди бяха започнали да хвърлят горящи храсти върху безпомощните гиганти.
— Мисля, че видях достатъчно — рече Сади, стана от мястото си и се спусна надолу по билото.
Оцелелите слонове, подобни на мравки заради голямото разстояние, се обърнаха и побягнаха панически обратно през клисурата. Към агонизиращия рев на зверовете изведнъж се присъединиха ужасени човешки
