също като нас не са открили ни белег, ни знак. И нашите братя на Запад разгледаха избраниците на Мечибог, Лъвобог, Бичибог, Прилепбог и Змиебог и не откриха белег или знак, и ние разгледахме чедата на бога-дракон, и те бяха еднакви, макар че народът на бога-дракон воюваше с народите на другите богове.
Ала имаше още един бог и някои смятаха, че този бог, що живее в уединение, може да е богът, що след време ще избере неизбрания народ. И нашите братя на Запад отидоха в Долината, в която живееше той с учениците си, и проснаха се в нозете му, и го помолиха да им разкрие тайните, заключени в бъдещето. И бог Алдур мило им заговори, и тъй ги посъветва, думайки: „Очаквайте идването на Възлюбения и знайте, че ние с моите братя и нашите народи се грижим за Неговото идване — и нашите грижи и жертви са за вас, що сте предопределени да станете избраници на Оня, що ще дойде“.
И заговори един от нашите братя, питайки бога тъй: „Ами богът-дракон, господарю, той твой враг ли е? И той ли се грижи за идването на Възлюбения?“ И помръкна лицето на Алдур, и заговори той, думайки: „Моят брат Торак наистина се грижи, макар да не знае към каква цел се стреми. Съветвам ви да живеете в мир с чедата на бога-дракон, защото вий обитавате земите, що ще бъдат техни, и те ще бъдат ваши господари. Ако им се противите, те ще ви причинят страшни страдания. Покорете се на тяхната воля и търпеливо изпълнявайте задачите, що са ви възложени.“
И провидците на Запада разкриха що им е рекъл Алдур в умовете на провидците, що живеят сред нас, и послушахме ний съвета им и обмислихме как да не обидим чедата на бога-дракон, та да не попречат на нашето съзерцание. Накрая заключихме, че войнствените чеда ангаракски най-малко ще се боят от простите земеделци, що живеят в примитивни общества, и така подредихме живота си. Разрушихме градовете си и пръснахме камъните, и се захванахме да обработваме земята, та да не уплашим своите съседи, ни да възбудим тяхната завист.
И течаха годините, и станаха векове, и станаха вековете хилядолетия. И както бе речено, дойдоха при нас чедата ангаракски, и станаха наши господари. И нарекоха те земите, що обитавахме, „Даласия“, и покорявахме се ний на волята им, и продължавахме своето съзерцание.
По онова време се случи тъй, щото един ученик на бог Алдур отиде с други далеч на север да си върне нещо, що богът-дракон открадна от Алдур. И това беше толкова важно, че сложи край на Втората епоха и започна Трета.
И през Третата епоха жреците ангаракски, що човеците наричат „гролими“, дойдоха да ни говорят за бога-дракон, за жаждата му за нашата любов, и обмислихме ний словата им, както обмисляхме всичко, що ни казваха човеците. И се посъветвахме с Книгата на небесата, и се уверихме, че Торак е въплътеният божествен аспект на един от духовете, що се бореха помежду си в средата на времето. Ала где беше другият? Как могат човеците да изберат, когато при тях е дошъл само единият дух? Как човек да избере Доброто и да отхвърли Злото, когато не може да ги сравни? Духът, що се беше вселил в бога-дракон, не можеше да ни помогне в избора, защото този дух смяташе целта си за добра и не осъзнаваше, че може да е лоша. И тогава разбрахме ний своята тежка отговорност. Духовете щяха да дойдат при нас, всеки с времето си, и всеки щеше да твърди, че е добър, а другият — зъл. И някои вярват, че изборът човешки ще определи резултата. И посъветвахме се ний помежду си, и решихме да приемем формите на култа, що гролимите толкова настойчиво ни предлагаха. Това щеше да ни даде възможност да проучим природата на бога-дракон и да ни подготви за избора, когато дойдеше другият бог.
Формите на култа, що гролимите упражняваха, ни бяха противни, ала не виняхме ний за тях Торак, защото ученикът може да изврати намерението на учителя и да стори в негово име нещо, що учителят не е възнамерявал. Затуй наблюдавахме, чакахме и мълчаха устите ни.
След време световните събития промениха живота ни. Чедата на бога-дракон, които човеците наричат „ангараки“, се обединиха с великите градостроители от Изток, що се наричат „мелцени“, и изградиха империя, що господстваше над целия континент. Ангараките бяха извършители на дела, ала мелцените бяха изпълнители на задачи. Веднъж свършено, делото е свършено завинаги, но задачата се повтаря всеки ден. И дойдоха сред нас мелцените да дирят човеци, що могат да им помагат в безкрайните им задачи. И помогнахме им ний донякъде, ала скрихме истинската си природа от тях. И ето, един от нашето племе, що мелцените бяха избрали да им помага, имаше случай да пътува на север в изпълнение на възложена му задача. И стигна той до една къща, и потърси подслон там от сварилата го буря. Тази къща беше под властта на гролимите, но господарят на дома не бе ни гролим, ни ангарак, ни какъвто и да е друг човек. Беше попаднал неволно нашият съплеменник в Тораковия дом и Торак бе любопитен за нашия народ, и прати да повикат пътника, и отиде нашият съплеменник да види бога-дракон. И в мига, в който погледна Торак, Третата епоха свърши и започна Четвъртата. Защото ето, богът-дракон ангаракски не беше един от духовете, що очаквахме. Белезите, що бяха по лицето му, не водеха извън него и нашият съплеменник в миг видя, че обречен е Торак и че онова, що е той, ще умре заедно с него.
И разбрахме тогава грешката си, и удивихме се на онова, що не бяхме видели — че даже един бог може да е оръдие на Съдбата. Защото ето, Торак беше една от двете Съдби, ала не беше цялата Съдба. И когато стигнахме до тази тежка истина, разбрахме ний, че двете борещи се Необходимости съдържат абсолютната власт във Вселената и че дори боговете трябва да се прекланят пред тях. Дорде обмисляхме това, светът се въртеше и наблюдавахме ний намесата на двете Съдби, що насочваха събитията по неизменни пътища, та да се сблъскат, когато се изпълни времето.
И случи се тъй, щото от другата страна на света беше убит един крал и цялото му семейство заедно с него — освен един. И този крал беше пазителят на един от двата камъка, що лежаха в центъра на разделението, загрозяващо творението. И когато съобщиха за това на Торак, богът-дракон възликува, защото вярваше, че древния враг го няма веч. И започна тогава да се готви за поход срещу западните кралства. Ала знаците в небесата и шепотът на скалите, и гласовете на духовете ни казаха, че не е тъй, както смята Торак. Камъкът все още се пазеше и родът на пазителя не беше изтребен, и войната на Торак щеше да му донесе скръб.
И за пръв път усетихме друго присъствие, макар и далечно. През годините бегло бяхме долавяли движенията на Първия ученик на бог Алдур — когото човеците и боговете наричат Белгарат. Сега усетихме, че към него се е присъединил друг — жена — и че двамата противодействат на Торак и неговите слуги. И разбрахме, че това е от огромно значение, защото, събитията, що преди се бяха случили сред звездите, се бяха прехвърлили на този свят, и тук щеше да е сетният сблъсък.
Дълго се готви богът-дракон и задачите, що възложи на народа си, отнеха няколко поколения. И също като нас, Торак наблюдаваше небесата, та да прочете там знаците, що щяха да му кажат кога да потегли срещу Запада. Ала диреше Торак само онези знаци, що искаше да види, и не прочете цялото послание, написано на небето. След като прочете само малка част от знаците, избра той да даде заповед на войските си в най-лошия ден. Видели това, посъветвахме се ний помежду си. Макар че нашият народ насила бе взет в огромната армия, що щеше да нападне Запада, решихме ний да се не месим в хода на двете Съдби. Друга задача ни беше възложена и за да я изпълним, трябваше да оставим неизменен хода на Съдбите. Ала загрижени бяхме, че другите човеци и дори боговете не могат да четат посланията в небесата, що нам бяха ясни като изсечени върху камък.
И както знаехме, че ще се случи, нещастие сполетя войските на Торак в обширната равнина пред град Воу Мимбре. И скърбяхме ний с цяла Малореа, защото там погинаха множество наши братя. Богът-дракон ангаракски беше победен от силата на камъка и заспа в очакване на появата на своя враг.
И сега ходът на събитията бе в ръцете на учениците на боговете, а не на самите богове. И имената на учениците кънтяха от звездите, и ний четяхме в Книгата на небесата разказите за техните подвизи и за тяхната подредба на събитията. И учениците Торакови бяха Ктучик, и Зедар, и Урвон, и могъщи бяха техните магии и вълшебства, ала учениците на Алдур, що им противодействаха със свои вълшебства, бяха Белтира и Белкира, и Белдин. И най-могъщ от всички магьосници беше Белгарат, когото човеците наричаха „вечен“, и близо до него по сила стоеше дъщеря му, Поулгара Вълшебницата. И тогава шепотът ни донесе още едно име. Дорде всички нишки на събитията навлизаха в онези последни бразди, от които връщане няма, все по- ясно чувахме това име. И в деня на неговото раждане шепотът се надигна като силен вик, и познахме го ний. Белгарион Богоубиеца най-сетне се бе появил.
И събитията, що преди се бяха развивали с шеметна скорост, ускориха се още повече, и приближаването към ужасния сблъсък стана толкова бързо, че веч не можехме да четем по звездите, защото Книгата на небесата е толкова огромна, че трябват много животи човешки, за да прочетеш само
