— Не — отговори господин Улф. — Това беше просто илюзия. Детински трик, който кролимите приемат като нещо внушително. Сянката може да бъде изпратена на значителни разстояния, ако си дадеш достатъчно труд да сториш това. Просто изпратих сянката му обратно при него — това беше всичко. — Възрастният мъж се усмихна лукаво. — Разбира се, избрах не съвсем пряк маршрут за пътешествието на сянката — може да са необходими няколко дни. Това няма да нарани кролима, наистина, но ще му създаде редица неудобства — пък и твърде много бие на очи.
— Какъв невъзпитан призрак — отбеляза Мандорален. — Кой беше?
— Чамдар — обади се леля Поул, която отново бе съсредоточила вниманието си върху ранения Лелдорин. — Един от главните жреци на кролимите. Баща ми и аз сме го срещали и по-рано.
— Мисля, че е по-добре да напуснем този хълм — заяви Улф. — Кога Лелдорин ще бъде в състояние отново да язди?
— Най-рано след една седмица — отвърна леля Поул. — А може би и по-късно.
— Няма място за колебание. Не можем да останем тук.
— Той не може да язди — твърдо го прекъсна леля Поул.
— Можем да измайсторим някаква носилка — предложи Дурник. — Ще го закрепим между два коня и ще можем да се придвижваме, без да го боли.
— Какво ще кажеш, Поул? — попита Улф.
— Може — рече тя малко несигурно.
— Хайде на работа тогава. Тук, на върха, сме прекалено уязвими. Трябва да продължим напред.
Дурник кимна и отиде при багажа. Трябваше да вземе въже за носилката.
ГЛАВА 7
Господин Мандорален, барон Воу Мандор, беше мъж с ръст доста по-висок от средния. Косата му беше черна и къдрава, очите му — наситеносини, а гласът — звучен, особено когато с неизменна твърдост отстояваше изречените от него мнения. Гарион не го харесваше. Огромната самоувереност на рицаря, егоизмът му — така ярко проявен, че в него се долавяше някаква невинност, изглежда, потвърждаваха най-мрачните изявления на Лелдорин за мимбратите; пък и екстравагантната любезност, която Мандорален проявяваше към леля Поул, според Гарион нарушаваше границите на доброто възпитание. Нещата се влошаваха още повече от това, че леля Поул, изглежда, твърде охотно приемаше ласкателствата на рицаря в буквалния им смисъл.
Докато яздеха под непреставащия ситен, упорит дъжд по Великия западен път, Гарион с известно задоволство забеляза, че спътниците му май споделят неговото мнение за рицаря. Изражението на Барак беше по-красноречиво от всякакви думи; веждите на Силк язвително се издигаха при всяко поредно изявление на рицаря; Дурник просто се въсеше.
Ала Гарион имаше твърде малко време, за да изясни точно какви чувства изпитва към мимбрата. Той яздеше близо до носилката, върху която болезнено се мяташе Лелдорин. Отровата на алгротите изпепеляваше раните на приятеля му и Гарион се опитваше да облекчи състоянието на Лелдорин, доколкото това бе по силите му, и често разменяше тревожни погледи с леля Поул. По време на най-тежките пристъпи Гарион безпомощно държеше ръката на Лелдорин, без да може да измисли нещо, с което да облекчи болката му.
— Понасяй недъга си с твърдост, момко — бодро посъветва Мандорален ранения астурианец след един особено тежък пристъп, когато Лелдорин започна да стене, останал без дъх от болка. — Болката, която изпитва тялото ти, е само илюзия. Умът ти може да я отстрани далеч от теб, стига да пожелаеш да го сториш.
— Тъкмо такава утеха очаквах от един мимбрат — остро отвърна Лелдорин през стиснатите си зъби. — Знаеш ли, предпочитам да не яздиш толкова близо до мен. Мненията, които изказваш, вонят почти толкова зле, колкото доспехите ти.
Лицето на Мандорален поаленя.
— Отровата, която вилнее в тялото на нашия ранен приятел, изглежда, го е лишила както от учтивост, така и от здрав разум — хладно отбеляза той.
Лелдорин се надигна в носилката, за да отвърне разгорещено, ала внезапното движение очевидно увеличи страданията му и той загуби съзнание.
— Раните му са тежки — заяви Мандорален. — Твоят мехлем, госпожо Поулгара, може да се окаже безсилен да спаси живота му.
— Той има нужда от почивка — каза тя. — Опитай се да не му създаваш поводи да се вълнува толкова много.
— Ще се отдалеча, та да не ме гледа — отговори Мандорален. — Нямам никаква вина за това, но моето лице му е омразно и предизвиква у него нездравословен гняв. — И рицарят препусна напред в лек галоп.
— Всичките ли мимбрати приказват така? — попита Гарион. — Толкова надуто и натруфено?
— Обикновено мимбратите са много официални — обясни леля Поул. — Ще свикнеш.
— Според мен речта им звучи глупаво — мрачно измърмори Гарион, хвърляйки яростен поглед след рицаря.
— Пример за добри обноски няма да ти навреди, Гарион.
Продължиха да яздят през влажната гора. Свечеряваше се.
— Лельо Поул? — обади се Гарион.
— Да, скъпи?
— Какво искаше да каже онзи кролим, когато заговори за теб и за Торак?
— Свързано е с нещо, което Торак е споменал, докато бълнувал. А кролимите са го взели на сериозно. Няма нищо. — Тя обви плътно синята наметка около тялото си.
— И това не те тревожи?
— Не особено.
— Ами какво е Пророчеството, за което говореше кролимът? Не разбрах нищичко. — Думата „пророчество“ раздвижи нещо дълбоко скрито в съзнанието на Гарион.
— Един старинен ръкопис — отговори тя. — Във вариант, дошъл от древността. Написаното е почти нечетливо. Там се споменава за няколко другари, които пътуват заедно — мечката, плъхът и мъжът, който има два живота. Това е единственият вариант, в който се казва нещо за тях. Никой не знае със сигурност дали в написаното наистина има някакъв смисъл.
— Но дядо смята, че има, нали?
— На дядо ти му хрумват доста интересни неща. Древността го впечатлява — може би защото и той е доста стар.
Гарион понечи да я попита за Пророчеството, което, изглежда, беше разпространено в повече от един вариант, ала Лелдорин изстена и двамата незабавно се обърнаха към него.
Скоро пристигнаха в толнедрански хан с дебели варосани стени и покрив, направен от червени керемиди. Леля Поул се погрижи Лелдорин да бъде настанен в топла стая и прекара цяла нощ край леглото му. До зори Гарион изтича поне десет пъти по чорапи през тъмния коридор, за да провери как е приятелят му. Беше все така.
На зазоряване дъждът спря и потеглиха в сивкавата светлина на утрото. Мандорален продължаваше да язди на известно разстояние пред тях, докато най-сетне не достигнаха края на мрачната гора и пред погледа им не се разкри необятният открит простор на арендската равнина — сиво-кафява, повяхнала в последните няколко седмици на зимата. Рицарят спря и ги почака да го настигнат. Лицето му беше навъсено.
— Какво има? — попита Силк.
Мандорален мрачно посочи стълб черен пушек, който се издигаше в равнината.
— Какво е това? — поинтересува се Силк и изражението на мишето му лице стана объркано.
— Димът в Арендия може да означава само едно нещо — отговори рицарят и сложи на главата си шлема с бялото перо. — Почакайте ме тук, приятели. Ще проуча какво става, но се боя от най-лошото. — И той пришпори бойния си кон и полетя напред в мълниеносен галоп.
