— Чакай! — изрева след него Барак, ала Мандорален демонстративно продължи да язди напред. — Идиот. — кипна едрият воин от Черек. — По-добре да тръгна с него, в случай че се случи нещо лошо.
— Не е необходимо — посъветва го с немощен глас Лелдорин от носилката. — Цяла армия не би посмяла да се изпречи на пътя му.
— Мислех си, че не го харесваш — подхвърли Барак изненадано.
— Хич не го харесвам — призна Лелдорин, — но именно той е мъжът, от когото се плашат най-много в Арендия. Дори в Астурия сме чували за сър Мандорален. Никой, който е с ума си, не би дръзнал да застане на пътя му.
Всички се оттеглиха в убежището, което им предоставяше гората, и зачакаха завръщането на рицаря.
— Тъкмо онова, от което се страхувах — каза сърдито той, когато се върна. — По пътя, откъдето трябва да минем, вилнее война — безсмислена война, тъй като двамата барони, въвлечени в нея, са не само роднини, но и най-добри приятели.
— Не можем ли да заобиколим? — попита Силк.
— Не, принц Келдар — отвърна Мандорален. — Конфликтът между тях е. обхванал толкова широка територия, че ще попаднем на засада още преди да сме изминали и три левги. Както изглежда, ще трябва да откупя правото на всички нас да преминем.
— Мислиш, че ще приемат пари, за да ни пуснат да минем? — попита Дурник.
— В Арендия има друг начин за придобиване на такова право, майсторе — откликна Мандорален. — Би ли отсякъл няколко здрави пръта? Да са дълги и дебели като рицарски копия.
— Разбира се — рече Дурник и взе брадвата си.
— Какво си наумил? — избоботи Барак.
— Ще ги предизвикам — спокойно обяви Мандорален. — Един по един или всички вкупом. Нито един истински рицар не би отказал да се бие с мен. В противен случай ще го нарекат страхливец. Ще се съгласиш ли да станеш мой секундант и да предадеш предизвикателството ми?
— Ами ако изгубиш двубоя? — предположи Силк.
— Да загубя? — Мандорален изглеждаше потресен. — Аз? Да загубя?
— Няма нужда да отговаряш на въпроса ми — рече дребният драснианец.
Докато Дурник се върна с прътите, Мандорален вече бе приключил с пристягането на ремъците под бронята си. После взе прътите, метна се на седлото си и пое в равномерен тръс към стълба пушек. Барак яздеше до него.
— Това ли наистина е необходимо, татко? — попита леля Поул.
— Трябва да минем оттук, Поул — отговори господин Улф. — Не се тревожи. Мандорален знае какво прави.
Групата се изкачи на върха на един хълм, откъдето можеше да наблюдава битката, разразила се в равнината. Два мрачни черни замъка се извисяваха, обърнали фасади един към друг, в двата края на обширната равнина. Няколко селца от двете страни на пътя нарушаваха монотонността на гледката. Най- близкото село беше обхванато от пламъци, огромен стълб гъст пушек се издигаше към оловносивото небе, а на пътя селяните, въоръжени с коси и вили, връхлитаха едни срещу други с безсмислена свирепост. На известно разстояние от тях се събираха хора с копия — готвеха се за атака. Въздухът бе почернял от стрели. От два срещуположни хълма групи рицари с доспехи и копия, окичени с дълги знаменца, наблюдаваха битката. Страховити катапулти запращаха тежки камъни, които се стоварваха върху биещите се. Огромната им тежест смазваше всички наред — поне доколкото можеше да каже Гарион, — без да прави разлика между врагове и приятели. Долината беше осеяна с трупове и тела на умиращи.
— Глупаво — мрачно измърмори Улф.
— Е, никой не е казал, че арендите са големи умници — отбеляза Силк.
Мандорален вдигна рога към устните си и пронизително изсвири. Битката спря за миг, защото и войниците, и крепостните селяни прекъснаха боя, за да го огледат. Той наду рога още веднъж, после още веднъж; всеки металически остър звук криеше в себе си предизвикателство. Докато двете групи враждуващи рицари се спуснаха през дългата до коляно, пожълтяла от зимата трева, за да проучат каква е работата, Мандорален се обърна към Барак и каза учтиво:
— Ако обичате, милорд, предайте моето предизвикателство веднага щом приближат до нас.
Барак сви рамене.
— Рискуваш собствената си кожа — отбеляза той. После вдигна поглед към настъпващите рицари и извиси глас, който прозвуча като рев: — Господин Мандорален, барон на Воу Мандор, желае да си осигури развлечение. Ще му е забавно, ако всяка от вашите групи рицари избере човек, който да участва в пряк двубой с него. Ако обаче всички вие сте такива страхливи кучета, че не ви стиска да излезете в честна битка, то сложете край на тази свода, отдръпнете се настрана и позволете на по-умните и по-храбри хора от вас да преминат свободно по пътя.
— Превъзходно казано, милорд Барак — отрони с възхищение Мандорален.
— Винаги постигам целта си с тези думи — отвърна скромно Барак.
Двете групи рицари предпазливо се приближиха.
— Засрамете се, господа — укори ги Мандорален. — Тази жалка война не ви прави чест. Господин Дериджън, каква е причината за тези стълкновения?
— Една обида, господин Мандорален — отвърна му благородникът — едър мъж с бляскав стоманен шлем. На забралото на шлема му имаше прикрепен с нит златен кръг. — Толкова злостна обида, че не може да бъде отмината без възмездие.
— Аз бях оскърбеният — възрази друг благородник от противниковата група.
— Каква по същество беше тази обида, господин Олторайн? — пожела да узнае Мандорален.
Двамата мъже неловко отклониха погледи. Нито един от тях не пророни нито дума.
— И така, вие сте започнали война поради обида, за която дори не можете да си спомните? — недоверчиво промълви Мандорален. — Аз си мислех, че сте сериозни мъже, господа, ала сега прозрях, че съм направил грешка.
— Нима благородниците на Арендия не могат да се занимават с нещо по-полезно? — изрече Барак с глас, натежал от презрение.
— Чували сме за господин Мандорален Копелето — изсъска мургав рицар в черна, покрита с емайл броня. — Но коя е тази червенобрада маймуна, която така злостно обижда по-достойни хора от себе си?
— Ще понесеш ли това? — обърна се Барак към Мандорален.
— Истината е горе-долу такава — призна Мандорален огорчено. — Тъй като временно съществуваха някои неизяснени въпроси относно моето раждане, все още се приказва дали титлата ми е законна. Този рицар се нарича Халдорин и е дете на мой трети братовчед. Тъй като в Арендия се смята за неприлично да се пролива кръв на роднини, той иска по този начин да спечели евтино и лесно репутация на храбрец и се осмелява безболезнено да хвърля предизвикателството си в лицето ми.
— Глупав обичай — изсумтя Барак. — В Черек родствениците се избиват помежду си по-охотно, отколкото когато отнемат живота на непознати.
— Уви — въздъхна Мандорален. — Тук не е Черек.
— Ви ли се обидил, ако аз се заема с нанесената ти току-що обида? — учтиво попита Барак.
— В никакъв случай.
Барак се приближи към мургавия рицар и каза високо:
— Аз съм Барак, граф Трелхайм, роднина на краля на Черек Анхег. Виждам, че някои благородници в Арендия имат доста лоши обноски, които не свидетелстват за бистър ум.
— Благородниците на Арендия не се впечатляват от самозваните титли на големите колкото свински кочини кралства на Севера — студено отговори Халдорин.
— Смятам, че думите ви са обидни, приятелю — изрече застрашително Барак.
— На мен пък въобще не ми допада маймунското ви лице и рошавата ви брада — отвърна Халдорин.
Барак дори не си направи труда да извади меча си, а само замахна с огромната си ръка и юмрукът му със страшна сила се стовари върху шлема на мургавия рицар. Очите на Халдорин се изцъклиха, той се олюля в
