— Мурги ли са? — попита Хетар и ръката му посегна към сабята.
— Май не — отвърна Барак. — Приличат на хората от селището.
Очите на Силк внезапно блеснаха и той излезе начело на групата.
— Хрумна ми една идея — рече той. — Не е зле аз да си поговоря с тях. — И пришпори коня си в бесен галоп, хвърляйки се направо в онова, което много приличаше на засада. — Другари! — изкрещя той. — Пригответе се! Идат! И са взели златото!
Няколко дрипави мъже с ръждясали саби наскачаха от храстите и заобиколиха дребничкия мъж. Силк говореше страхотно бързо, жестикулираше, размахваше ръце и сочеше към склона, издигащ се зад тях.
— Какво прави? — попита Барак.
— Нещо хитро, предполагам — отговори Улф.
Мъжете, заобиколили Силк, отначало се споглеждаха с недоверие, после завикаха и заразмахваха оръжията си. А после Силк се обърна, размаха ръка над главата си и изкрещя:
— Напред! Те са с нас! — Обърна коня си и препусна по чакълестия склон.
— Не се разделяйте — предупреди ги Барак, размърдвайки рамене под тежката си ризница. — Не съм сигурен какво си е наумил, но такива планове често се провалят.
Понесоха се след Силк, а разбойниците забързаха в обратната посока.
— Какво им каза? — изкрещя Барак на драснианеца.
— Че петнадесет мурги са влезли в Марагор и са се измъкнали с три чувала, пълни със злато — засмя се дребничкият мъж. — Че хората от селището са ги подгонили и те се опитват да се измъкнат със златото. Казах им също, че ние ще пазим следващата клисура, ако те пазят тази.
— И тези нехранимайковци ще нападнат Брил и неговите мурги, така ли? — предположи Барак.
— Позна — засмя се Силк. — Ужасно, нали?
След като изминаха около половин миля, господин Улф вдигна ръка и всички спряха конете си.
— Вече сме достатъчно далеч — каза той. — Сега ме слушайте много внимателно. Тези хълмове буквално гъмжат от мурги, затова се налага да преминем в Марагор.
Принцеса Се’недра ахна и лицето й стана мъртвешки бледно.
— Всичко ще бъде наред, скъпа — успокои я леля Поул.
Лицето на Улф беше мрачно и сериозно.
— Щом навлезем в равнината, ще започнете да чувате странни неща — продължи той. — Не им обръщайте внимание. Просто продължавайте да яздите. Аз ще ви водя и искам всички да ме наблюдавате много внимателно. Щом вдигна ръка, трябва да спрете и незабавно да слезете от конете. Задръжте погледа си прикован към земята, не поглеждайте нагоре, независимо от това какво чувате. Там има неща, които никога не бихте пожелали да видите. Поулгара и аз ще ви доведем до състояние, подобно на сън. Не се опитвайте да се борите с нас. Просто се отпуснете и правете точно онова, което ви казваме.
— Сън ли? — възрази Мандорален. — Ами ако ни нападнат? Как ще се защитим, щом сме заспали?
— Тук няма нито едно живо същество, което може да ви нападне, Мандорален — каза Улф. — Не телата ви се нуждаят от защита, а умовете ви.
— А какво ще стане с конете? — попита Хетар.
— Конете ще се чувстват добре. Те дори няма да видят духовете.
— Аз не мога да издържа — заяви Се’недра. Гласът й трепереше. — Не мога да отида в Марагор.
— Можеш, скъпа — каза й леля Поул успокояващо. — Стой близо до мене. Няма да позволя да ти се случи нищо лошо.
Гарион изведнъж изпита дълбоко съчувствие към уплашеното малко момиче и каза:
— Аз също ще бъда до теб.
Тя го погледна с благодарност, ала долната й устна продължаваше да трепери, а лицето й си остана бледо.
Господин Улф пое дълбоко дъх и впери поглед към дългия склон зад тях. Облаците прах от конете на мургите, които обединяваха силите си, вече бяха много по-близо.
— Добре — каза той. — Да вървим. — После обърна коня си и се спусна в лек тръс към равнината, която се простираше пред тях.
Звукът отначало изглеждаше слаб и далечен, почти като шепота на вятър сред клоните на гора или като тихото ромолене на вода над речни камъни. После, когато навлязоха по-навътре в равнината, шумовете станаха по-високи и ясни. Гарион хвърли поглед назад, изпитвайки едва ли не копнеж към хълмовете зад тях. След това приближи коня си до Се’недра и впи очи в гърба на господин Улф, опитвайки се да заглуши звуците в ушите си.
Сега те приличаха на хор от стонове и вопли, разкъсвани от време на време от остри писъци. Зад всичко това, сякаш усилвайки всички останали звуци, се носеше ужасен вой — със сигурност скърбеше един- единствен глас, но толкова огромен и всепоглъщащ, че отекваше в главата на Гарион, изтривайки всички мисли.
Господин Улф внезапно вдигна ръка и Гарион скочи от седлото и долепи лице до земята. Нещо потрепна в крайчеца на полезрението му, но той отказа да го гледа.
После леля Поул им заговори със спокоен, окуражаващ глас.
— Искам да образувате кръг — каза тя. — Хванете се за ръце. Нищо няма да може да влезе в кръга и така всички ще сте сигурни за живота си.
Треперещ въпреки волята си, Гарион протегна ръце. Някой улови лявата му длан, момъкът не разбра кой точно; но веднага осъзна, че малката ръчица, която отчаяно стисна дясната му ръка, е на Се’недра.
Леля Поул застана в центъра на кръга и Гарион долови как силата на присъствието й обгръща всички. Някъде извън кръга усещаше присъствието на господин Улф. Старецът извършваше нещо, което изпращаше слаби вълни във вените на Гарион и предизвикваше светкавични експлозии на познатия ревящ звук.
Воят на ужасния самотен глас стана по-силен, по-напрегнат и Гарион почувства първите приливи на паниката. Всичко щеше да се провали. Всички щяха да полудеят.
„Сега замълчи“ — чу той гласа на леля Поул и разбра, че тя приказва в ума му. Паниката, която го бе сграбчила, отслабна, той изпита странна, изпълнен със спокойствие и отпуснатост. Клепачите му натежаха, воят стана по-слаб. После, обвит в безметежна топлина, той се унесе в дълбок сън.
ГЛАВА 5
Гарион не беше сигурен кога точно умът му отхвърли мекото настояване на леля Поул да потъва все по-дълбоко и по-дълбоко в предпазващото сетивата му безсъзнание. Вероятно не бе изтекло много време. Колебливо, като човек, бавно издигащ се от глъбините, той изплува от сънното състояние и осъзна, че се придвижва сковано, вцепенен като дърво към конете с останалите от групата. Струваше му се, че чува как леля Поул шепне своята команда: „Спи, спи, спи“, ала в гласа й по някакъв начин липсваше сила, достатъчна да го накара да се подчини.
В съзнанието си долавяше някаква разлика. Макар че умът му беше буден, чувствата му като че спяха. Той осъзна, че гледа на всичко наоколо със спокойна, кристално чиста безпристрастност, необременена от онези чувства, които толкова често хвърляха мислите му в смут. Знаеше, че по всяка вероятност би трябвало да съобщи на леля Поул, че не спи, ала поради някаква неясни причина предпочете да не го прави. Момъкът търпеливо започна да изследва хрумванията и представите, свързани с това решение, като се опитваше да изолира единствената мисъл, обусловила избора му да не говори. Докато търсеше, той докосна онова ъгълче в съзнанието си, където се намираше другият ум, и като ли усети неговото язвително веселие.
„Ехо“ — безмълвно се обърна към него момъкът.
„Виждам, че най-сетне си буден“ — отговори му другият ум.
„Не съм — поправи го с педантична точност Гарион. — Всъщност смятам, че част от мен спи.“
„Спи онази част, която винаги пречеше. Сега можем да поприказваме. Трябва да обсъдим някои неща.“
„Кой си ти?“ — попита Гарион, разсеяно изпълнявайки нареждането на леля Поул да хване поводите на коня си.
„Всъщност аз нямам име.“
