натрапници и те ще познаят вкуса на агонията и лудостта, които ще им изпратя! — И богът внезапно порасна, изпълвайки безкрая.
— Стига, Мара! Престани! — Беше гласът на Гарион, ала Гарион знаеше, че в момента не приказва той.
Духът на Мара се обърна към него, вдигнал огромните си ръце за удар, ала Гарион спокойно слезе от коня си и се приближи към огромната заплашителна фигура.
— Твоето отмъщение спира дотук, Мара — заяви гласът, излизащ от устата на Гарион. — Това момиче ще работи за изпълнението на моята цел. Ти няма да я докоснеш. — С известна тревога Гарион осъзна, че е застанал между вилнеещия бог и приспаната принцеса.
— Махни се от пътя ми, момче, иначе ще те убия! — заплаши го Мара.
— Използвай ума си, Мара — каза му гласът. — Ако досега не си го загубил съвсем заради този вой. Знаеш кой съм аз.
— Тя ще бъде моя! — нададе вой Мара. — Ще й дам стотици животи и ще изтръгна всеки един от тях от треперещата й плът.
— Не — отвърна Гласът. — Няма да го направиш.
Бог Мара отново се изправи и вдигна ужасните си ръце, ала същевременно очите му — пък и не само те — загледаха момъка изучаващо. Гарион още веднъж почувства как някакъв гигант докосва ума му — също както се беше случило в тронната зала на кралица Салмисра, когато го докосна духът на Иса. В разплаканите очи на Мара се промъкна страшен проблясък — той започваше да разбира. Вдигнатите му ръце се отпуснаха.
— Дай ми я — помоли богът. — Вземи останалите и си върви, ала дай момичето от Толнедра на мен. Моля те.
— Не.
Онова, което се случи, не беше вълшебство — Гарион веднага разбра. Нямаше го нито шума, нито онзи странен, неумолим тласък, който съпровождаше вълшебствата. Вместо това като че го заблъска страшен натиск: цялата сила на ума на Мара беше насочена със съкрушителна мощ срещу него. Тогава отговори другият ум, който беше скрит в ума на момъка. Неговото могъщество беше толкова огромно, че самият свят изглеждаше недостатъчно голям да го побере. Чуждият ум не нанесе удар срещу Мара, защото този ужасен сблъсък щеше да унищожи света, а по-скоро остана съвършено спокоен и неподвижен срещу бесния поток от гнева на Мара. За миг Гарион сподели усещанията на чуждия ум, който оставаше скрит в неговия, и веднага се отдръпна мислено, поразен от огромните му мащаби. В този един-единствен миг момъкът видя раждането на безброй слънца, въртящи се в огромна спирала на фона на кадифения мрак, владеещ в празното пространство; звездите се раждаха и се събираха в галактики, после по изумителен начин прерастваха в мъглявини. И всичко това се случваше в миг! Гарион се изправяше лице в лице със самото време — съзирайки неговото начало и край с един-единствен поглед.
— Предавам се! — изрече дрезгаво Мара и се поклони на Гарион. Измъченото му лице се изпълни със странна кротост. После той обърна глава настрана, зарови лице в дланите си и се разрида неудържимо.
— Ще дойде край за скръбта ти, Мара — меко изрече гласът. — Един ден ти отново ще намериш радостта.
— Никога — изплака богът. — Скръбта ми ще продължи вечно.
— Вечно е изключително много време, Мара — отговори гласът. — И само аз мога да видя края му.
Ридаещият бог не отговори и се отдалечи от тях. Воят му отново се разнесе над руините на Мар Амон.
И господин Улф, и леля Поул се взираха изумено в Гарион.
— Възможно ли е това? — попита старецът със страхопочитание.
— Нима ти самият постоянно не повтаряш, че всичко е възможно, Белгарат?
— Не знаехме, че би могъл да се намесиш пряко — каза леля Поул.
— От време на време подбутвам нещата — правя някои предложения. Ако помислите внимателно какво се случваше досега, сигурно ще си спомните някои от тях.
— Момчето осъзнава ли нещо от онова, което се случва? — попита тя.
— Разбира се. Поприказвахме си малко по този въпрос.
— Какво си му казал?
— Толкова, колкото би могъл да разбере. Не се тревожи, Поулгара. Няма да го нараня. Сега момъкът осъзнава колко важно е всичко това. Знае, че трябва да се подготви и че не разполага с много време. Мисля, че е по-добре да си тръгнете оттук. Присъствието на момичето от Толнедра причинява на Мара огромна болка.
Видът на леля Поул беше такъв, сякаш искаше да каже още нещо, ала тя погледна подобната на сянка фигура на ридаещия Мара, кимна и поведе групата извън развалините.
— Може би ще можем да поговорим, докато яздим — каза господин Улф. — Имам много въпроси към теб.
— Той си отиде, дядо — отвърна Гарион.
— О — въздъхна господин Улф с очевидно недоволство.
Наближаваше залез слънце и скоро спряха да пренощуват в една горичка на около миля от Мар Амон. Откакто бяха напуснали развалините, пред очите им вече не се изпречваха осакатени духове. След като нахраниха и завиха с одеялата останалите, леля Поул, Гарион и господин Улф се разположиха около малкия огън. След срещата с Мара чуждият ум го беше напуснал и Гарион усещаше как все повече и повече му се доспива. Всички чувства го бяха напуснали, струваше му се, че вече не е способен да мисли самостоятелно.
— Можем ли да разговаряме с… другия? — попита господин Улф, изпълнен с надежда.
— Точно сега не е при мен — отвърна Гарион.
— Значи не е винаги с теб?
— Не винаги. Понякога си отива и го няма цели месеци, понякога дори по-дълго. Този път обаче остана доста — откакто изгоря Ашарак.
— Къде точно се намира, когато е с тебе? — любопитно попита старецът.
— Тук. — И Гарион потупа главата си.
— Ами ти буден ли беше, откакто навлязохме в Марагор? — попита леля Поул.
— Не точно буден — отговори Гарион. — Част от мен продължаваше да спи.
— Видя ли духовете?
— Да.
— Но те не те уплашиха, нали?
— Не. Някои ме изненадаха, а от един ми прилоша.
Улф бързо вдигна поглед.
— Но сега не бе ти прилошало, нали?
— Не, не мисля. Отначало бях малко стреснат, но вече не съм.
Улф замислено загледа в огъня, сякаш търсеше как по по-подходящ начин да зададе следващия си въпрос.
— Какво ти каза другият, онзи в главата ти, докато разговаряхте?
— Каза ми, че много отдавна се е случило нещо, което не бивало да се случва. И още, че от мен се очаквало да го поправя.
Улф кратко се засмя.
— Много сбит начин за предаване същността на нещата. А спомена ли нещо за начина, по който ще се извърши това?
— Той не знае.
Улф въздъхна.
— Надявах се, че сме спечелили някакво предимство, ала сега ми се струва, че не сме. Изглежда, че и двете пророчества са все още еднакво валидни.
Леля Поул погледна съсредоточено Гарион.
— Мислиш ли, че ще можеш да си спомниш нещо от случилото се досега, когато се събудиш?
— Смятам, че да.
