— Няма име. То е огромно, глупаво и грозно. Боговете създадоха само три такива твари и двата мъжки екземпляра се убиха един друг по време на първия размножителен период. Тя е сама, откакто я помня.
— Звуците, които издава, показват, че е огромна — каза Гарион, заслушан в плющенето на огромните крила. — Как изглежда?
— Голяма е колкото къща и наистина не би пожелал никога да я зърнеш.
— Опасна ли е?
— Много. Но нощем не вижда добре. Сигурно кролимите са я изкарали от пещерата, та да ни преследва. Понякога наистина прекаляват.
— Ще кажем ли на другите?
— Това само ще ги разтревожи. Понякога е по-добре да не казваш нищо.
Огромните криле изплющяха още веднъж и в тъмнината се разнесе дълъг, отчаян вик — вик изпълнен с такава болка и самота, че Гарион почувства как в сърцето му се къса от мъка и съчувствие.
— Нищо не можем да направим — въздъхна Улф. — Хайде да се върнем при палатките.
ГЛАВА 8
Времето продължаваше да е лошо и непостоянно и през следващите два дни, докато пътешествениците се изкачваха към покритите със сняг върхове на планините. С увеличаването на височината дърветата ставаха по-редки и по-ниски, докато накрая съвсем изчезнаха. Вятърът духаше без никаква почивка.
Господин Улф спря за малко, за да устави точно къде се намират, и се огледа в слабата светлина на следобеда.
— Оттук — изрече накрая той и посочи пред себе си. Между два върха имаше седловина, над която, брулено от вятъра, се надвесваше мътното небе. Пътешествениците продължиха да се изкачват по склона, плътно завити в пелерините си.
Хетар излезе напред, свъсил тревожно ястребовото си лице.
— Кобилата — каза той на Улф. — Мисля, че е наближило времето да се ожреби.
Без да произнесе нито дума, леля Поул изостана назад, за да нагледа кобилата, и когато се върна, лицето й беше сериозно.
— Остават й само няколко часа, татко — каза тя.
Улф се огледа.
— От тази страна на склона няма никакъв заслон.
— От другата страна, след прохода, може би ще открием нещо подходящо — обади се Барак. Брадата му се вееше на вятъра.
Улф поклати глава.
— Мисля, че положението е съвсем същото, както тук. Трябва да побързаме. Не можем да прекараме цялата нощ на този склон.
Когато стигнаха седловината, цялата сила на урагана се надигна срещу тях, запращайки в лицата им вихрушка от мокър сняг.
— От тази страна е дори по-лошо, Белгарат — изкрещя Барак срещу вятъра. — Още колко път остава, докато се спуснем до дърветата?
— Доста мили — отговори Улф, като се опитваше да се загърне с плющящата сред вихъра пелерина.
— Кобилата няма да издържи дотам — извика Хетар. — Трябва да намерим някакъв заслон.
— Тук няма такова нещо — заяви Улф. — Не и докато не достигнем дърветата. На тази височина има само голи скали и лед.
Без да знае защо го каза — дори и не осъзна, че го прави, докато не заговори — Гарион извика:
— Ами пещерата?
Господин Улф се обърна и го измери с проницателен поглед.
— Каква пещера? Къде?
— Онази в склона на планината. Не е далече оттук. — Гарион знаеше, че има пещера, ала не можеше да каже по какъв начин е узнал за нея.
— Сигурен ли си?
— Разбира се. Разположена е ей натам. — Гарион обърна коня си и започна да се изкачва по склона на седловината към огромен скалист връх от лявата им страна. Вятърът шибаше лицата им и непрекъснато навяващият мокър сняг почти ги заслепяваше. Ала Гарион уверено се движеше напред. Поради някаква причина всяка скала около тях му беше позната, макар че не можеше да обясни защо. Просто яздеше достатъчно бързо, за да остане начело на групата. Знаеше, че ще му задават въпроси, ала не разполагаше с никакви отговори. Заобиколиха върха и излязоха на широк скалист ръб. Ръбът завиваше по продължение на планинския склон и изчезваше сред вихрушките мокър сняг пред тях.
— Къде ни водиш, момко? — изкрещя Мандорален.
— Не е много далеч — извика му Гарион през рамо.
Скалният ръб се стесни и направи плавен завой, следвайки огромното гранитно чело на планината, после се превърна в издаден напред скален корниз, не по-широк от пътека. Гарион скочи от седлото и поведе коня си по корниза. Вятърът го блъскаше в лицето, докато заобикаляше гранитната издатина, и момъкът трябваше да държи ръка пред очите си, защото влажният, замръзващ на мига сняг щеше да го ослепи. Напредваше стъпка по стъпка и видя вратата едва в момента, когато вече можеше да я докосне.
Вратата, вградена в скалата, беше направена от желязо — черно и проядено от ръждата и времето. Беше по-широка, отколкото портата във фермата на Фалдор, и горният й край се губеше във вихрушката мокър сняг.
Барак, който следваше момъка в непосредствена близост, протегна ръка и докосна желязната врата. След това задумка по нея с огромния си юмрук. Вратата отекна глухо.
— Наистина зад нея има пещера — извика той през рамо към останалите. — Пък аз си помислих, че вятърът е отвял разума на момчето е го е подлудил.
— Как ще влезем? — извика Хетар. Вятърът веднага отнесе думите му.
— Вратата е непоклатима като самата планина — каза Барак и отново заблъска с юмрук.
— Трябва да се скрием някъде от този вятър — заяви леля Поул. Беше прегърнала с една ръка раменете на Се’недра, за да я стопли.
— Е, Гарион? — попита господин Улф.
— Лесно е — отвърна момъкът. — Просто трябва да намеря нужното място. — Той прокара пръсти по леденостуденото желязо, без да знае точно какво търси. — Ето го. — После постави дясната си ръка върху мястото и леко натисна. С безкраен скърцащ стон вратата започна да се движи. Изведнъж се появи линия, която по-рано дори не се забелязваше — сякаш надупчената от ръждиви ямички повърхност беше разрязана от бръснач точно през центъра. От пукнатината започнаха да се сипят люспици ръжда, които веднага изчезваха, понесени от вятъра.
Гарион почувства особена топлина в сребристия белег върху дланта на дясната си ръка, с която бе докоснал вратата. Обзет от любопитство, той престана да я блъска, ала вратата продължи да се движи, отваряйки се съвсем сама, сякаш действаше в отговор на самото присъствие на белега върху дланта му. Той сви пръстите си и вратата престана да се движи.
Отвори пръстите си и вратата, скърцайки при досега с камъка, се отвори по-широко.
— Не си играй с това, скъпи — каза му леля Поул. — Просто я отвори.
Зад огромната врата беше тъмно, ала не се долавяше миризма на плесен, каквато би трябвало да има на подобно място. Влязоха предпазливо, внимателно изучавайки пода с краката си.
— Почакайте мъничко — измърмори Дурник с необичайно притихнал глас. Чуха го как отвързва една от торбите с багажа и после доловиха чаткането на кремък и огниво. Посипаха се няколко искри, след това проблесна слабо пламъче и ковачът задуха върху праханта. После я приближи до факлата, която беше измъкнал от торбата с багажа. Факлата запращя за миг, после се запали. Дурник я вдигна над главата си и пътешествениците огледаха пещерата.
Веднага ставаше ясно, че пещерата не е създадена от силите на природата. Стените и подът бяха
