Се’недра и добави няколко от тях, като същевременно разбъркваше отварата.

— Мисля, милорд Барак — настоятелно продължи Мандорален, — че не си осъзнал изцяло важността на онова, което току-що ти казах.

— Чух те. Каза, че веднъж те хванало страх. Това не е нещо, от което трябва да се тревожиш. Всеки човек изпитва страх от време на време.

— Аз не мога да живея с това чувство. Изпълнен съм с постоянна тревога и никога не зная със сигурност дали страхът няма да се върне и да отнеме мъжеството ми.

Дурник откъсна погледа си от кобилата.

— Значи се боиш от това, че те е страх? — изрече той объркано.

— Просто не знаеш как се чувствам, добри ми приятелю — отговори Мандорален.

— Стомахът ти се стяга — заговори му Дурник. — Устата ти пресъхва и като че някой е сграбчил сърцето ти в юмрук. Така ли е?

Мандорален примигна.

— Случвало ми се е толкова често, че прекрасно зная какво изпитва човек.

— Ти? Та ти си сред най-храбрите мъже, които съм срещал.

Дурник се усмихна кисело.

— Аз съм обикновен човек, Мандорален — отрони той. — Обикновените хора винаги живеят в страх. Не го ли знаеше? Боим се от времето, от властниците, от нощта и чудовищата, които се крият в тъмното, боим се от старостта и от смъртта. Понякога се боим дори да живеем. Обикновените хора се страхуват всяка минута от живота си.

— И как понасят всичко това?

— Нима имаме друг избор? Страхът е част от живота, Мандорален, а ние имаме само един живот. Ще привикнеш с това чувство. След като го приемаш всяка сутрин, сякаш обличаш стара туника, дори няма повече да го забелязваш. Понякога смехът помага да го победиш, но не много.

— Да се смея ли?

— Така му показваш, че знаеш за присъствието му, но въпреки това продължаваш напред и извършваш онова, което и бездруго трябва да сториш. — Дурник отново сведе поглед към ръцете си и започна внимателно да разтрива корема на кобилата. — Някои хора ругаят, псуват или вилнеят — продължи ковачът. — Предполагам, че това върши същата работа. Всеки човек трябва да си изнамери способ, за да се справя със страха. Лично аз предпочитам да се смея. Смехът ми си струва някак по-подходящо средство.

Лицето на Мандорален доби дълбоко замислен израз.

— Ще помисля по този въпрос — рече рицарят. — Може би, добри ми приятелю, ти дължа повече от живота си за прекрасните ти наставления.

Кобилата изстена още веднъж — дълбоко и сърцераздирателно. Дурник се изправи и започна да навива ръкавите си.

— Трябва да преобърнем кончето, госпожо Поул — решително изрече той. — И то скоро, защото иначе ще изгубим и него, и кобилата.

— Нека първо изпие малко от това — отговори жената и потопи врящата тенджера в студена вода, за да я охлади. — Дръж главата й — обърна се тя към Хетар. Алгарът кимна и здраво обви с ръце главата на изпитващото тежки родилни мъки животно.

— Гарион — повика го леля Поул, докато наливаше течността с лъжица между зъбите на кобилата. — Защо ти и Се’недра не отидете при Силк и дядо ти?

— Обръщал ли си някога конче в утробата на майка му, Дурник? — попита загрижено Хетар.

— Конче не, но телета много пъти — отговори Дурник. — Конят не е много по различен от кравата.

Барак бързо се изправи. Лицето му беше добило леко зеленикав оттенък.

— Аз ще отида с Гарион и принцесата — избоботи той. — Не смятам, че тук ще има голяма полза от мен.

— И аз ще дойда с тебе — заяви Мандорален. И неговото лице беше видимо пребледняло. — Най-добре ще бъде да освободим достатъчно място на нашите приятели за тяхната работа на акушери.

Леля Поул погледна двамата войни с лека усмивка, ала не каза нищо. Гарион и останалите бързо се отдалечиха от огъня. Силк и господин Улф стояха зад огромната каменна маса и надничаха в един от облите отвори, издялан в блестящата стена.

— Никога не съм виждал такива плодове — тъкмо изричаше дребничкият драснианец.

— Бих се изненадал, ако ми кажеше обратното — отвърна господин Улф.

— Изглеждат така свежи, сякаш някой току-що ги е откъснал. — Ръката на Силк почти инстинктивно посегна към изкусителните плодове.

— Аз не бих ги докоснал — предупреди го Улф.

— Чудя си какъв ли е вкусът им.

— Е, щом само се чудиш, няма да пострадаш. Виж, ако ги опиташ, може и да си изпатиш.

— Ненавиждам любопитството ми да остава незадоволено.

— Ще го преживееш някак си. — Улф се обърна към Гарион и останалите. — Как е кобилата?

— Дурник каза, че трябва да преобърне кончето в утробата й — отговори Барак. — помислихме си, че ще е по-добре да се махнем, за да не им пречим.

Улф кимна и изведнъж, без да обръща глава, викна строго:

— Силк!

— Съжалявам. — Дребничкият драснианец веднага отдръпна ръката си.

— Защо просто не се махнеш оттук? Само ще си навлечеш неприятности.

Силк вдигна рамене.

— Аз винаги попадам в неприятни ситуации.

— Просто отиди някъде другаде, Силк — твърдо заяви Улф. — Не мога да те наблюдавам всяка минута. — Старецът промуши пръсти под мръсната, вече твърде оръфана превръзка на ръката си и ядосано се почеса. — О, омръзнаха ми тези бинтове — обяви той. — Гарион, я ги махни от мен. — И Улф протегна ръка.

— А, не — отказа момчето. — Знаеш ли какво ще ме направи леля Поул, ако сваля превръзката без нейно разрешение?

— Стига де! Силк, махни я ти.

— Първо ми казваш да не си навличам неприятности, пък след това ме подтикваш да разсърдя Поулгара? Не си последователен, Белгарат.

— О, хайде, хайде — рече Се’недра, хвана ръката на стареца и започна да човърка възела на превръзката с мъничките си пръстчета. — Само не забравяй, че идеята беше изцяло твоя. Гарион, я ми дай ножа си.

Макар и неохотно, Гарион й подаде камата си. Принцесата сряза превръзката и започна да я разгъва. Шините изпопадаха с трясък върху каменния под.

— Какво сладко дете си ти! — Лицето на Белгарат грейна в широка усмивка и той започна да чеше ръката си с видимо облекчение.

— Просто запомни, че ми дължиш услуга — каза му тя.

— О, тя е толнедранка до мозъка на костите си — отбеляза Силк.

След около час леля Поул Дойде при тях. Погледът й беше мрачен.

— Как е кобилата? — бързо попита Се’недра.

— Много е слаба, но смятам, че ще се оправи.

— Ами кончето?

Леля Поул въздъхна.

— Закъсняхме прекалено много. Опитахме всичко, ала не успяхме да му помогнем да започне да диша.

Се’недра ахна и лицето й изведнъж стана мъртвешки бледо.

— Няма да се откажете точно сега, нали? — изрече тя едва ли не обвиняващо.

— Нищо повече не можем да направим, скъпа — тъжно й каза леля Поул. — Раждането продължи прекалено дълго и у жребчето не остана никаква сила.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату