Се’недра се взря в нея, неспособна да повярва.
— Направи нещо! — настоятелно изрече тя. — Ти си вълшебница! Направи нещо!
— Съжалявам, Се’недра. Това не е по силите ни. Не сме в състояние да преминем отвъд тази граница.
Малката принцеса изстена, след това заплака горчиво. Тя хълцаше все по-тъжно и леля Поул я прегърна, за да я утеши.
Ала Гарион вече беше станал. Сега той осъзнаваше със съвършена яснота какво очаква пещерата от него — и момъкът щеше да го извърши, без да се колебае, без да тича, без да прибързва. Безшумно заобиколи каменната маса и пристъпи към камината.
Хетар седеше с кръстосани крака на пода, прегърнал неподвижното жребче в скута си. Главата му беше приведена от скръб, а подобният на грива кичур падаше върху безжизнената главичка на малкото животно с тънки като клечки крака.
— Дай ми го, Хетар — каза Гарион.
— Гарион! Не! — Гласът на леля Поул, долитащ зад гърба му, беше изпълнен с тревога.
Хетар вдигна поглед, ястребовото му лице изглеждаше като болно от скръб.
— Дай ми го, Хетар — повтори едва чуто Гарион.
Без да произнесе нито дума, Хетар повдигна отпуснатото малко телце, все още влажно, пробляскващо в светлината на камината, и го подаде на Гарион. Гарион коленичи и постави жребчето пред пламтящия огън. Сложи двете си ръце върху тъничките му ребра и леко ги побутна.
— Дишай! — почти прошепна той.
— Опитвахме така, Гарион — тъжно отрони Хетар. — Опитвахме всичко.
Гарион започна да съсредоточава волята си.
— Не прави това, Гарион — твърдо изрече леля Поул. — Невъзможно е и ще нараниш себе си, ако опиташ да го извършиш.
Гарион не я слушаше. Пещерата му приказваше така високо, че не можеше да чуе нищо друго. Той концентрира всичките си мисли върху влажното безжизнено тяло на жребчето. След това протегна дясната си ръка и постави дланта й върху чистото кафеникаво рамо на мъртвото животно. Като че пред него се изправи празна стена — черна и по-висока от всичко на света, непроницаема, смълчана, простираща се извън способностите му да я обхване. Момъкът направи плах опит да я изблъска, ала тя не помръдна. Той пое дълбоко дъх и хвърли всичките си сили в битката със стената.
— Живей! — изрече той.
— Гарион, спри!
— Живей! — повтори той, съсредоточавайки последните си неизползвани усилия срещу мрака.
— Сега е прекалено късно, Поул — долетяха отнякъде думите на господин Улф. — Той вече е вложил цялото си същество.
— Живей! — потрети Гарион и силата, която се изтръгна от него, беше така огромна, че изцеди сърцето му. Блестящите стени потрепераха и след това изведнъж започнаха да звънят, като че някъде дълбоко в планината бе започнала да бие камбана. Звукът започна да вибрира, изпълни куполообразната подземна зала с могъщ, отекващ звън. Светлината в стените изведнъж избухна с ослепителна яркост и в стаята стана светло като на пладне.
Малкото телце под ръката на Гарион потрепна, жребчето пое дълбоко, несигурно дъх. Гарион чу как останалите ахнаха, когато подобните на клечици крачка започнаха да потръпват. Кончето отново пое въздух и отвори очи.
— Чудо! — изрече Мандорален със задавен глас.
— Може би дори е нещо повече от това — отговори му господин Улф, впил очи в лицето на Гарион.
Жребчето се напъна, главата му леко се поклати върху вратлето. То изопна краката си и се опита да се изправи. Инстинктивно се обърна към майка си и залитайки, тръгна към нея да суче. Кожата му, която преди Гарион да я докосне беше наситено кафява, сега имаше белег върху рамото — едно-единствено, като че нажежено бяло петно, голямо точно колкото белега върху дланта на Гарион.
Гарион с мъка се изправи и едва си проби път сред останалите. Цялото му тяло се олюляваше, ала той се добра до ледения извор, който бълбукаше в овалната арка, издълбана в стената. Започна да плиска вода върху лицето и врата си. После коленичи пред извора, целият тръпнещ, неспособен да диша спокойно. Така остана дълго време. После почувства плахо, почти срамежливо докосване по лакътя. Предпазливо вдигна глава и видя жребчето — сега то стоеше по-здраво на краката си и го гледаше с възторг в бляскавите си очи.
ГЛАВА 9
На следващата сутрин бурята вече беше преминала, ала те останаха в пещерата още един ден, изчаквайки да утихне вятърът, кобилата да се възстанови, пък и новороденото жребче трябваше да укрепне. Гарион намираше, че вниманието на малкото животно го тревожи. На което и място в пещерата да отидеше момъкът, кротките очи винаги го следваха, а жребчето непрекъснато се сгушваше до него. Останалите коне също го наблюдаваха с някакво нямо уважение. В крайна сметка това беше твърде объркващо.
На сутринта, когато се подготвиха за тръгване, пътешествениците внимателно заличиха всички следи на своя престой в пещерата. Почистването стана спонтанно — не в резултат на нечие предложение или след някакво обсъждане — просто без никакъв коментар всички се включиха в него.
— Огънят продължава да гори — притесняваше се Дурник.
— Ще угасне от само себе си, когато излезем — увери го Улф. — Мисля, че не би могъл да го угасиш — независимо от усилията, които ще положиш.
Дурник сериозно кимна.
— Вероятно имаш право.
— Затвори вратата, Гарион — рече леля Поул, когато изведоха конете на каменния ръб пред пещерата.
Някак срамежливо Гарион улови края на огромната желязна врата и го дръпна. Макар че Барак с цялата си огромна мощ бе опитал — без никакъв успех — да помръдне вратата, тя започна да се движи с лекота веднага щом я докосна Гарион. Едно-единствено подръпване я накара тихо и плавно да се затвори. Двата твърди ръба се срещнаха със силно, глухо бръмчене и оставиха само тъничка, едва видима линийка на мястото, където се докосваха.
След като заобиколиха планинския скат, пътешествениците отново се качиха на конете и започнаха да се спускат сред повалени обли камъни и участъци мръсен лед, достигайки първите ниски храсти и недорасли дървета на няколко мили под прохода. Макар че вятърът все още беше студен, небето над главите им беше синьо; само няколко пухкави облака се носеха по него и им изглеждаха необичайно близо.
Гарион яздеше до господин Улф. Умът на момъка беше крайно объркан от онова, което се бе случило в пещерата, и той отчаяно желаеше да си изясни нещата.
— Дядо — подхвана младежът.
— Да, Гарион? — отвърна старецът, отърсвайки се от полудрямката.
— Защо леля Поул се опита да ме спре? Искам да кажа тогава, с жребчето?
— Защото беше опасно — отговори Улф. — Много опасно.
— Защо пък да е било опасно?
— Когато се опитваш да постигнеш нещо невъзможно, влагаш прекалено много енергия; и ако продължаваш с опитите си, това може да се окаже фатално.
— Фатално ли?
Улф кимна.
— Даваш от себе си всичко, на което си способен, не ти остава никаква сила и сърцето ти не е в състояние да бие.
— Не знаех — изрече изумено Гарион.
Улф се наведе, за да премине под някакъв нисък клон.
— Очевидно.
— Но нали самият ти непрекъснато повтаряш, че няма нищо невъзможно?
