— Аз съм Кролдор — важно обяви мъжът с превръзката. — Разбойникът Кролдор. Вероятно си чувал за мен.
— Не бих казал, че това име е стигало до ушите ми — заяви Силк любезно.
— Оставете тук златото и… жените — заповяда Кролдор. — Пък може и да ви пощадя живота.
— Ако се махнете от пътя ни, може би ние ще ви оставим живи.
— Разполагам с петдесет мъже — рече заплашително Кролдор. — И всички са изпълнени с отчаяна решимост както мен.
— Имаш само двадесет — поправи го Силк. — Избягали крепостни, страхливи селяци и крадци на дребно. Моите хора са обучени войни. При това сме на коне, а вие не.
— Оставете всичкото злато — настоя самообявилият се разбойник.
— Защо не дойдеш да си го вземеш?
— Да вървим! — изръмжа Кролдор на хората си и се хвърли напред. Двама от шайката му нерешително го последваха през кафявата трева, ала останалите се дръпнаха назад, държейки страхливо под око Мандорален, Барак и Хетар. След няколко крачки Кролдор осъзна, че хората му не го следват, и се разкрещя вбесен: — Страхливци! Ако не побързате, ще дойдат други и за нас няма да остане нищо.
— Я слушай, Кролдор — подхвана Силк. — Ние, значи, бързаме, пък имаме повече злато, отколкото можем да носим, без да се пресилваме. — Той откачи един от вързопите с чакъл от седлото си и го разклати с изкусителен жест. — Вземи. — Драснианецът хвърли с пренебрежение вързопа в тревата, после взе още един вързоп и го метна до другия. Останалите от групата също откачиха вързопите от седлата и ги нахвърляха до неговите. — Ето, Кролдор — продължи Силк. — Десет торби прекрасно бляскаво злато, които можеш да вземеш, без да се биеш с нас. Ако обаче искаш още, ще трябва да пролееш кръв за това.
Грубите мъже зад Кролдор се спогледаха и се размърдаха, вперили алчно очи в купчината торби.
— Хората ти размишляват дали е правилно от гледна точка на морала да ги вземат, Кролдор — сухо добави Силк. — Тук има достатъчно злато да ги направи богати, а богатите хора не поемат ненужни рискове.
Кролдор го измери със свиреп поглед и изръмжа:
— Няма да забравя това.
— Сигурен съм, че няма да можеш — отвърна му Силк. — Сега искаме да продължим по пътя си. Предлагам ти да се махнеш някъде.
Барак и Хетар се придвижиха от двете страни на Мандорален и тримата нарочно подкараха конете си напред с бавен, застрашителен ход.
Разбойникът Кролдор остана на мястото си до последния момент, после им обърна гръб и се махна от пътя им, сипейки порой ругатни.
— Да вървим — остро изрече Силк.
Забиха пети в хълбоците на конете и се понесоха в галоп напред. Бандитите зад тях се втурнаха към вързопите и започнаха да се блъскат и да се бият още преди да погледнат какво има в тях. Малко по-после се разнесоха яростни крясъци, но пътешествениците вече бяха далече.
— Бедният Кролдор — кикотеше се Барак. — Ти си зъл човек, Силк.
— Правил съм изследвания върху подлата страна на човешката природа — невинно отвърна Силк. — Обикновено мога да намеря начин да я накарам да заработи в моя полза.
— Хората на Кролдор ще обвинят него, че останаха с празни ръце — отбеляза Хетар.
— Зная. Но това е един от рисковете на водачеството.
— Може дори да го убият.
— Наистина се надявам да стане точно така. Ще бъда ужасно разочарован от тях, ако не го сторят.
Продължиха напред през жълтите възвишения. Нощта прекараха в добре прикрит малък каньон, където светлината от огъня не би могла да ги издаде на разбойниците, които изобилстваха в тази местност. Следващата сутрин тръгнаха рано и по обяд вече бяха навлезли в същинските планини. Яздеха сред огромни канари, през гъста гора от тъмнозелени ели и смърчове. Въздухът беше хладен и ароматен. Макар че в равнината все още беше лято, тук вече се забелязваха първите признаци на есента. Листата на храстите бяха започнали да пожълтяват, във въздуха имаше едва доловима мъглива мараня и всяка сутрин, когато се събудеха, по земята имаше слана. Ала времето продължаваше да бъде хубаво и те се придвижваха с добро темпо.
Ала веднъж, късно следобед, след като бяха пътували сред планините повече от седмица, от запад заприиждаха тежки облаци, които донесоха влажен студ. Гарион свали пелерината си от седлото и се загърна плътно, но това не помогна, тъй като с приближаването на вечерта стана още по-студено.
Дурник вдигна лице, подуши въздуха и каза:
— Нощес ще вали сняг.
Гарион, който също усещаше миризмата на мразовития сняг във въздуха, унило кимна.
— Знаех си, че всичко вървеше прекалено добре — изсумтя господин Улф, после сви рамене. — Е, и по-рано сме преживявали тежки зими.
Когато на следващата сутрин Гарион подаде главата си от палатката, на земята под притъмнелите ели имаше три пръста сняг. Леки снежинки се носеха навред, сипейки се беззвучно по земята, и обвиваха всичко на повече от сто разкрача в мъглива омара. Въздухът беше студен и сив и конете, които изглеждаха много тъмни във вихрушката, тъпчеха с крака и потрепваха с уши. Дъхът им се отделяше на кълба пара във влажния студ.
Се’недра се показа от палатката, която споделяше с леля Поул, и извика от възхищение. Снегът бе истинска рядкост в Тол Хонет и затова дребното момиче подскачаше сред меките стелещи се снежинки с детинска радост. Гарион се усмихваше с разбиране до мига, когато една снежна топка го удари по главата. После момъкът се втурна да я гони, заливайки я с водопад от снежни топки, а пък принцесата се измъкваше от ударите, криеше се между дърветата и весело се смееше и пищеше. Когато накрая Гарион я улови, беше твърдо решен да натрие лицето й със сняг, ала тя, бликаща от енергия, обви ръце около врата му и го целуна. Мъничкият й студен нос потри бузата му, а клепачите й бяха натежали от снежинки. Той така и не успя да разбере колко измамно е поведението й до мига, когато тя изсипа шепа сняг във врата му. След това Се’недра се откъсна от него и побягна към палатките, заливайки се от смях, а момъкът се опитваше да изтръска снега от туниката си, преди да съвсем да се е стопил.
Ала към обяд снегът се превърна в лапавица, а леките снежинки — в упорит, неприятен ситен дъжд. Пътешествениците с мъка се изкачваха по една тясна клисура, на дъното на която ревеше придошъл от дъжда поток.
Накрая господин Улф им направи знак да спрат и каза:
— Приближаваме западната граница на Ктхол Мургос. Смятам, че е време да вземем някакви предпазни мерки.
— Аз ще отида да яздя напред — бързо предложи Хетар.
— А, не — възрази господин Улф. — Ти обикновено губиш здравия си разум, когато видиш мурги.
— Тогава ще отида аз — каза Силк. Беше сложил качулката си, ала от края на дългия му остър нос капеше вода. — Ще се движа на около половин миля пред вас и ще държа очите си отворени на четири.
Улф кимна.
— Изсвири, ако видиш нещо съмнително.
— Добре — рече Силк и се заизкачва в тръс по клисурата.
В късните часове на следобеда дъждът започна да замръзва и скалите и дърветата се покриха със сив лед. Пътниците заобиколиха една скала и завариха зад нея Силк, който ги очакваше. Потокът се беше превърнал в малко ручейче, стените на клисурата се отваряха към стръмен планински склон.
— Остава ни още около час дневна светлина — подхвана дребничкият мъж. — Какво мислиш — да продължим ли напред, или да се върнем в клисурата и да се подготвим за пренощуване?
Господин Улф примижа към небето, после огледа склона. Долната му част беше покрита с хилави дървета, а малко по-нагоре минаваше линията, над която не можеше да вирее никаква висока растителност.
— Ще заобиколим дърветата и ще се спуснем от другата страна. Трябва да извървим сама две мили. Да продължим напред.
