скала.
— Премести се! — измърмори той. Продължи да държи дясната си ръка върху амулета, а лявата протегна напред, с дланта нагоре.
— Сега! — остро изрече Гарион и бавно започна да повдига лявата си ръка, като че отместваше голяма тежест. Силата в него избухна в могъщ прилив, гърмящият звук в главата му стана оглушителен.
Скалата бавно се повдигна от тревата. Десетки червеи и личинки, прекарали целия си живот в сигурната, уютна тъмнина под камъка, започнаха да се гърчат под ярките слънчеви лъчи. Скалата продължаваше да се повдига, подчинявайки се на неумолимо устремената нагоре ръка на Гарион. За секунда тя се заклатушка на ръба си, после бавно се претърколи.
Изтощението, което бе почувствал след опита да премести скалата с ръце, беше нищо в сравнение с всепроникващата умора, притиснала го сега. Той се подпря с лакти на тревата и отпусна глава върху ръцете си.
След миг-два започна да осъзнава значението на този особен факт — стоеше изправен, ала ръцете му удобно лежаха върху тревата, която растеше на нивото на очите му. Огледа се объркано. Беше преместил скалата — беше я преобърнал. Поне това беше очевидно, тъй като сега огромният камък лежеше върху заобления си връх, а долната му влажна страна бе обърната към небето. Но се беше случило и нещо друго. Макар че не бе докосвал скалата, той през цялото време бе чувствал тежестта й. Само че силата, която беше насочил към нея, не беше подействала единствено на скалата.
Гарион с изумление откри, че е потънал до мишници в коравата почва на поляната.
— Ами сега какво да правя? — запита се безпомощно той.
Потрепера при мисълта, че ще трябва още веднъж да съсредоточава волята си, за да се измъкне от земята. Беше прекалено изтощен дори да мисли за това. Направи опит да се раздвижи, та дано лека-полека се измъкне на свобода, но въобще не успя да помръдне.
— Виж какво направи — обвини скалата той.
Хрумна му спасителна мисъл.
„Тук ли си?“ — попита той чуждия ум, който досега, както изглежда, винаги го съпровождаше. Тишината в съзнанието му беше безкрайно дълбока.
— Помощ! — изкрещя момъкът.
Една птица, привлечена от червеите и бръмбарчетата, живели досега под скалата, го погледна под око и продължи закуската си.
Гарион чу зад себе си леки стъпки и изпъна врат, за да види кой иде. Жребчето се взираше в него с почуда. После колебливо протегна муцунката си и докосна лицето му.
— Ти ли си? — каза Гарион. Изпитваше облекчение, че поне не е сам. После му хрумна нещо. — Трябва да намериш Хетар — каза той на жребчето.
То подскочи и отново докосна лицето му с муцуна.
— Престани! — заповяда му Гарион. — Това е сериозно. — Той предпазливо опита да проникне с ума си в мислите на жребчето. Направи десетки опити по най-различен начин и накрая попадна на правилната комбинация съвсем случайно. Умът на кончето бягаше ту тук, ту там, без да следва някакъв модел, без да има цел. Умът му беше бебешки, в него нямаше мисли, имаше само впечатления, получени от сетивата. Гарион улови колебливи представи за зелена трева, препускане, облаци в небето и топло мляко. Освен това откри в мъничкия ум учудване и трайна любов към себе си. Бавно и мъчително Гарион започна да създава образа на Хетар в разхвърляните мисли на кончето. Стори му се, че измина цяла вечност.
— Хетар — повтаряше Гарион отново и отново. — Върви да доведеш Хетар. Кажи му, че съм изпаднал в беда.
Жребчето заподскача наоколо, после се върна и притисна меката си муцунка в ухото на Гарион.
— Моля те, внимавай! — извика Гарион. — Моля те!
Най-накрая, след като според Гарион бяха изтекли часове, кончето, изглежда, разбра. Отстъпи няколко крачки, после отново се върна, за да докосне Гарион с муцунката си.
— Иди да доведеш Хетар! — заповяда му Гарион, подчертавайки всяка дума.
Жребчето удари земята с копитце, обърна се и изчезна в галоп в погрешна посока. Гарион започна да ругае. Почти година бе минала, откакто се беше запознал с Барак и бе усвоил някои от по-цветистите му изрази. Сега ги повтори пет-шест пъти и като му омръзнаха, започна да импровизира.
Колеблива мисъл долетя до него от жребчето. То сега гонеше пеперуди. Гарион задумка по земята с юмруци. Искаше му се да вие от безсилие.
Хетар и Силк дойдоха след жребчето чак следобед.
— Как успя да направиш това? — попита Силк, изпълнен с любопитство.
— Не ме питай — измърмори Гарион. Изпитваше нещо средно между облекчение и пълно объркване.
— Той вероятно може да прави много неща, каквито ние не умеем — отбеляза Хетар, скочи от коня си и отвърза лопатата на Дурник от седлото. — Единственото, което не мога да разбера, е защо е пожелал да го направи.
— Сигурен съм, че е имал сериозна причина — увери го Силк.
— Мислиш ли, че трябва да го попитаме?
— Сигурно е много сложно — отговори му Силк. — Убеден съм, че прости хора като теб и мен не биха могли да го разберат.
— Дали е приключил с онова, което е вършил? Как мислиш?
— Това бихме могли да го попитаме.
— Не ми се ще да го тревожа — вметна Хетар. — Може би работата му е много важна.
— Сигурно — съгласи се Силк.
— Ще ме измъкнете ли оттук? Моля ви се — почти изхлипа Гарион.
— Сигурен ли си, че си приключил? — учтиво се поинтересува Силк. — Можем да почакаме, ако има да довършваш нещо.
— Моля ви — измънка Гарион почти през сълзи.
ГЛАВА 12
— Защо се опита да я повдигнеш? — попита го Белгарат на следващата сутрин.
— Реших, че това е най-лесният начин да я преобърна — отвърна Гарион. — Исках да я хвана отдолу и после по някакъв начин да я търкулна.
— Ами защо просто не я блъсна близо до върха, та да се претърколи?
— Не се сетих.
— Ами не помисли ли, че меката земя не може да издържи такова налягане? — попита леля Поул.
— Сега вече знам — отговори младежът. — Но нима ако го блъсках, нямаше да бъда оттласнат назад?
— Трябва да се стегнеш — обясни Белгарат. — Това е част от целия трик. За да се задържиш неподвижен, ти е необходима толкова воля, колкото да избуташ предмета, който искаш да преместиш. В противен случай всичко, което ще постигнеш, е, че ще се заровиш до гуша в пръстта.
— Не знаех — призна Гарион. — За пръв път опитвам да извърша нещо, когато не се налага да действам при критични обстоятелства… Ще престанеш ли? — обърна се сърдито той към Се’недра, която буквално се търкаляше по земята, обзета от бурни пристъпи смях.
Тя се разсмя още по-силно.
— Смятам, че трябва да му обясниш някои неща, татко — намеси се леля Поул. — Той, изглежда, няма дори най-бегла представа за начина, по който силите реагират една спрямо друга. — Тя критично огледа Гарион и каза: — Истински късмет е, че не си решил да хвърлиш скалата. Можеше да излетиш и да се приземиш някъде в центъра на Марагор.
— Ама наистина не е чак толкова смешно — заяви Гарион на всички. — Не е така лесно, колкото изглежда, да знаете. — Осъзна, че се държи като глупак, и се обърка, но и малко се обиди от весело им настроение.
— Ела с мен, момче — изрече Белгарат твърдо. — Струва ми се, че трябва да започнем от самото
