предизвикваше да изрекат, ако посмеят, дори една-единствена критична дума.
— Чудя се колко ли време ще се забавят — рече Силк след като приключиха със закуската.
— Според мен боговете имат слаба представа за времето — мъдро заяви Барак и приглади брадата си. — Очаквам да се върнат най-рано привечер.
— Значи ще имам време да огледам конете — реши Хетар. — Да ги почистя от репеи и да прегледам копитата им — просто за всеки случай.
— Аз ще ти помогна — предложи Дурник и стана.
— Острието на меча ми се е понащърбило — спомни си Барак, измъкна от пояса си парче шуплест камък, извади и меча си и почна да го точи.
Мандорален отиде до палатката си и изнесе доспехите си. Подреди ги на земята и започна внимателно да ги оглежда — търсеше вдлъбнатинки и петънца от ръжда.
Изпълнен с надежда, Силк разклати в шепа чифт зарове и погледна умолително Барак.
— Ако нямаш нищо напротив, смятам, че бих се радвал на компанията на парите си още известно време — отклони поканата му гигантът.
— Цялото това място буквално вони на домашно огнище — оплака се Силк. После въздъхна, прибра заровете и отиде да си вземе игла и конец. Беше съдрал туниката си на някакъв храст.
Се’недра пак се беше покатерила на огромното дърво и подскачаше сред клоните — според Гарион поемаше неимоверни рискове, мятайки се от клон на клон с котешко безгрижие. След като я погледа няколко секунди, той изведнъж изпадна в унес, припомняйки си внушаващата страхопочитание среща тази сутрин. Вече беше срещал боговете Иса и Мара, ала в Алдур беше открил нещо неповторимо. Привързаността, която Белгарат и леля Поул демонстрираха така явно към този бог, който винаги беше оставал откъснат от хората, говореше убедително на Гарион. Религиозните обичаи в Сендария, където беше възпитан, по-скоро приемаха този бог, отколкото го изключваха добрият сендар беше безпристрастен спрямо боговете и оказваше еднаква почит на всеки един от тях — дори на Торак. Ала сега Гарион почувства особена близост и почит към Алдур и тази промяна в теологическото му мислене определено изискваше размисъл.
Една вейка го удари по главата и той сепнато вдигна поглед.
Се’недра стоеше на един клон точно над главата му и се подсмихваше дяволито.
— Момче — изрече тя с най-пренебрежителния и обиден тон, на който беше способна. — Мръсните съдове от закуската ще изстинат. После трудно ще изчистиш мазнината, ако я оставиш да се стегне.
— Не съм ти прислужник — отвърна той.
— Измий съдовете, Гарион — заповяда му тя, гризвайки крайчеца на един свой кичур коса.
— Измий си ги сама.
Тя го измери с гневен поглед и свирепо захапа безобидния кичур.
— Защо непрекъснато си дъвчеш косата? — сприхаво попита той.
— Какви ги говориш? — поинтересува се принцесата и измъкна кичура от зъбите си.
— Всеки път, когато те погледна, си завряла коса в устата си.
— Не е вярно! — отвърна възмутено тя. — Ще измиеш ли съдовете?
— Не. — Той я погледна с премрежени очи. Късата й туника разкриваше прекалено много от краката й. — Защо не отидеш да си наметнеш някоя дрешка? — предложи Гарион. — Може да не ни харесва непрекъснато да се разхождаш полугола.
И свадата се почна. Накрая Гарион се отказа от желанието си последната дума да е негова и отвратен напусна полесражението.
— Гарион! — изпищя след него тя. — Само да си посмял да се махнеш и да ме оставиш с всички тези мръсни съдове!
Той не й обърна никакво внимание и продължи да върви.
След няколко крачки почувства познатото докосване на влажна муцуна по лакътя си и разсеяно почеса ушите на жребчето. То потрепера от удоволствие и с любов се отърка о него. След това, неспособно да се сдържа повече, се спусна в галоп по поляната, за да досажда на цяло семейство зайци, които кротко си хрупаха трева. Гарион се усмихна. Утринта беше прекалено хубава, за да позволява на някаква си разправия с принцесата да я помрачи.
Струваше му се, че в Долината има нещо особено. Светът около нея изстиваше с приближаването на зимата, връхлитаха го бури и опасности, ала тук като че ръката на Алдур беше протегната и ги закриляше, изпълвайки цялата страна с топлина, мир и някакво вечно, магическо спокойствие. В този повратен момент от своя живот Гарион имаше нужда от колкото се може повече топлина и спокойствие. Имаше неща, които трябваше да усвои, и му трябваше време — поне малко време, поне няколко дни без опасности и бури.
Беше изминал почти наполовина разстоянието до кулата на Белгарат и чак тогава осъзна, че върви към нея. Високата трева беше обсипана с роса и скоро ботушите му подгизнаха, но дори и това не помрачи красотата на деня.
Момъкът заобиколи кулата няколко пъти. Макар че с лекота откри камъка, който служеше вместо врата, реши да не го отваря. Не би било възпитано да влезе без покана в кулата на стареца, при това не беше сигурен, че вратата ще се подчини на друг глас, различен от този на Белгарат.
При последната мисъл Гарион рязко спря и започна да си припомня всички подробности — опитваше се да открие момента, когато бе престанал да мисли за дядо си като за господин Улф, а бе приел факта, че старецът е Белгарат. Тази промяна му изглеждаше важна — някаква повратна точка в живота му.
Все още дълбоко замислен, момъкът се обърна и тръгна през поляната към голямата бяла скала, която дядо му му беше показал от прозореца на кулата. Разсеяно постави ръката си върху нея и я блъсна. Скалата не помръдна.
Гарион натисна с двете ръце, ала скалата остана неподвижна. Той отстъпи назад и я огледа. В действителност не беше чак толкова огромна. Кръгла, бяла и на височина не достигаше повече от кръста му — със сигурност тежеше, да, ала не би трябвало да е така неумолимо неподатлива. Младежът се наведе да огледа основата й и разбра — отдолу скалата беше плоска. Нямаше да успее да я претърколи. Единственият начин да я премести беше да я повдигне от единия край и да я преобърне. Той я заобиколи и я огледа от всеки възможен ъгъл. Реши, че в крайна сметка би могъл да я премести. Ако напрегнеше всичките си сили — до последната капчица, — може би щеше да я повдигне. Седна на тревата и загледа скалата. И както му беше навик, заговори на глас, опитвайки се да очертае какво му предстои да направи.
— Първото нещо е да опитам да я преместя — заключи той. — Това наистина не изглежда невъзможно. След това, ако нищо не излезе, ще се опитам и по другия начин.
Изправи се, приближи решително до скалата, пъхна пръсти под ръба й и се опита да я повдигне. Не успя.
— Трябва да се напъна малко повече — рече си момъкът, разкрачи се и опита пак. Жилите по врата му се издуха. Искаше да отмести упоритата скала. Не да я преобърне — беше се отказал от това още в първия миг, но просто да я помръдне, да й докаже, че съществува. Не стана. И макар че почвата не беше особено мека, стъпалата му потънаха в нея около един пръст, докато се бореше с тежката скала.
Зави му се свят, пред очите му се завъртяха малки точици. Той пусна скалата и се сгромоляса върху нея. Дишаше задъхано.
— Добре — рече Гарион след малко. — Вече знаем, че по този начин няма да стане. — Отстъпи назад и седна на тревата.
Досега всеки път, когато бе постигал нещо със силата на ума си, го бе правил импулсивно. Никога не бе сядал да го обмисли и да го разбере. Почти веднага откри, че сега е съвсем различно. Целият свят внезапно се изпълни с предмети, които отвличаха вниманието му. Пееха птици. Лек ветрец докосваше лицето му. Една мравка пропълзя по ръката му. Всеки път, когато се опиташе да съсредоточи волята си, нещо го разсейваше.
Знаеше, че при такива случаи бе изпитвал особено напрежение в тила и в челото. Затвори очи и това, изглежда, помогна. Необходимото състояние щеше да настъпи. Идваше бавно, ала момъкът усещаше как волята започва да обзема цялото му същество. Той си спомни за амулета, бръкна под туниката си и постави белега на дланта си върху него. Мощта, усилена от това докосване, се увеличи до неимоверен рев. Без да отваря очи, Гарион се изправи. После вдигна клепачите си и впи съсредоточен поглед в упоритата бяла
