от яки нокти на птица. Белгарат отново въздъхна.
— Какво ти е? — попита Гарион.
— Столът на Поледра — рече Улф. — Моята жена. Тя кацаше тук и ме наблюдаваше — понякога години наред.
— „Кацаше“ ли каза?
— Тя обичаше да приема формата на кукумявка.
— О! — Гарион никога не се бе замислял, че старецът навремето е имал жена, макар че очевидно все някога е бил женен, след като леля Поул и нейната близначка бяха негови дъщери. Ала привързаността към неговата изгубена далеч във времето съпруга към кукумявките обясняваше предпочитанието на леля Поул към формата на това пернато. Гарион съзнаваше, че двете жени, за които бе чул току-що — Поледра и Белдаран — са тясно свързани с неговото собствено родословно дърво; ала съвсем безпричинно негодуваше срещу тях. Те бяха споделили част от живота на неговата леля и на дядо му и той никога нямаше да узнае всичко за това време. Никога.
Старецът премести един пергамент и вдигна някакво устройство с особена форма, с увеличително стъкло, вградено в единия край.
— Мислех си, че съм те изгубил — заговори той на странния механизъм, докосвайки го с истинска нежност. — А ти си бил под този пергамент през цялото това време.
— Какво е това? — попита Гарион.
— Нещо, което направих, когато се опитвах да открия причината за съществуването на планините.
— Причината ли?
— Всяко нещо има причина за своето съществуваме. — Улф вдигна инструмента и отново заговори: — Гледай, всичко, което правиш, е… — Той спря и отново постави устройството на масата. — Прекалено е сложно да ти обясня. Дори самият аз вече не си спомням точно как се използва. Не съм го използвал от времето, когато Белзедар дойде в Долината. Щом той пристигна, изоставих всичките си изследвания, за да го обуча. — Белгарат се огледа сред прахта и бъркотията и каза: — Безполезно е. Бездруго ще се натрупа нова прах.
— Ти сам ли беше, преди да дойде Белзедар?
— Моят учител беше тук. Тази кула оттатък е негова. — Улф посочи през северния прозорец към висока, изящна каменна постройка, отдалечена на около миля от тях.
— Той наистина ли е тук? — попита Гарион. — Искам да кажа — не просто духът му, а самият той.
— Не. Беше тук преди да си тръгнат боговете.
— А ти винаги ли си живял тук?
— Не. Аз дойдох тук като крадец и се опитах да задигна нещо — е, предполагам, че всъщност това не е вярно. Бях някъде на твоята възраст, когато дойдох. Бях почти мъртъв.
— Как така? — сепнато запита Гарион.
— Бях измръзнал до смърт. Бях напуснал родното си село година преди това — след като умря майка ми — и първата зима прекарах при Безбожниците. Тогава те бяха много остарели.
— Какви са тези Безбожници?
— Улгоси — или по-скоро онези от тях, които взеха решение да не последват Горим до Пролгу. Те престанаха да имат деца, затова ме приеха с радост. По това време не разбирах езика им, а това, че ме глезеха, много ме изнервяше, затова през пролетта избягах. На следващата есен тъкмо се връщах при тях, ала недалеч оттук ме застигна снежна буря. Легнах да мра край кулата на моя учител — отначало въобще не знаех, че е кула. В снежната виелица, която фучеше като бясна, ми заприлича на купчина камъни. Доколкото си спомням, по това време направо съжалявах себе си.
— Мога да си го представя. — Гарион потрепера при мисълта, че може да се окаже сам, легнал да мре.
— Хленчех тихичко и тези звуци обезпокоили моя учител. Той ме пусна вътре — вероятно най-вече за да ме накара да млъкна. А аз, още щом влязох, започнах да се оглеждам какво мога да задигна.
— Ала вместо това той те направи вълшебник.
— Не. Направи ме слуга — роб. Работих за него пет години, преди дори да узная кой е той. Понякога си мислех, че го мразя, ала трябваше да правя каквото ми беше наредил — наистина не знаех защо. Последната сламка, която преля чашата на търпението ми, беше, когато ме накара да махна една голяма скала от пътя му. Напъвах се с всичка сила, ала не успях дори да я помръдна. Накрая се ядосах достатъчно силно и я преместих не с гърба, а с ума си. Той, разбира се, беше чакал тъкмо това. След този случай започнахме да се разбираме по-добре. Той промени името ми от Гарат на Белгарат и ме направи свой чирак.
— И свой ученик?
— Това отне повече време. Трябваше да науча много неща. По времето, когато ме нарече свой ученик, аз вече търсех причината, поради която някои звезди падат от небето, а той работеше върху един кръгъл сив камък, който беше намерил на речния бряг.
— Откри ли някога причината, искам да кажа — онази, която кара звездите да падат?
— Да. Тя не е чак толкова сложна. Свързана е с равновесието. Светът има нужда от определено тегло, което поддържа въртенето му. Когато то започва да се забавя, някои близки звезди падат и така компенсират разликата в теглото.
— Никога не бях си помислял за това.
— Нито пък аз — от доста дълго време.
— Ами камъкът, за който спомена? Той ли беше…
— Да, той беше Кълбото — потвърди Улф. — Просто обикновена скала, преди да я докосне моят учител. Както и да е, научих тайната на Волята и Думата — която в крайна сметка не е чак толкова голяма тайна. Тя съществува във всеки един от нас — ала вече ти говорих за това, нали?
— Да, така мисля.
— Вероятно е така. Имам склонност да се повтарям.
Старецът вдигна свитък пергаменти, погледна го, след това отново го остави.
— Толкова много неща съм започнал и не съм завършил — въздъхна той.
— Дядо?
— Да, Гарион?
— Ами — тази наша способност — какви неща можеш да извършиш в действителност с нея?
— Зависи от ума ти, Гарион. Сложността на дарбата зависи от сложността на ума, който я използва. Очевидно е, че силата, заложена в нас, не би могла да извърши нещо, което умът не може да си представи. Това беше и предназначението на нашите изследвания — да разширим умствените си възможности, за да използваме своята мощ докрай.
— Ала умът на всеки човек е различен.
— Да.
— Нима това не означава, че… нещото у нас — момъкът избягваше да използва думата „сила“, — че нещото у нас е различно? Искам да кажа — понякога ти извършваш едни неща, а друг път караш леля Поул да ги прави.
Улф кимна.
— Да, силата е различна във всеки един от нас. Има определени неща, които всички можем да правим. Например умеем да пренасяме разни неща.
— Леля Поул го нарича „транс…“ — Гарион се поколеба. Не можеше да си спомни думата.
— Транслокация — помогна му Улф. — Преместване на нещо от едно място на друго. Това е най- простото нещо — обикновено с него се започва — и то вдига страшен шум.
— Тя ми каза същото. — Гарион си припомни роба, който беше измъкнал от реката в Стис Тор.
— Поулгара е в състояние да прави неща, които аз не мога — продължи Улф. — Не защото е по-силна от мене, а защото нейният начин на мислене е различен от моя. Все още не сме сигурни какво можеш да правиш ти, защото не знаем как действа умът ти. Изглежда, че някои неща, които аз дори не бих и опитал да сторя, на теб се удават с лекота. Може би това е така, защото ти не осъзнаваш колко са трудни.
— Не разбирам напълно какво искаш да кажеш.
Старецът го погледна.
