— Всичко е наред, скъпи. Просто трябваше да вземеш няколко трудни решения.
— Значи не ми се сърдиш?
— Разбира се, че не, скъпи.
Другите започнаха да стават, излизаха от палатките си, прозяваха се и изглеждаха съвсем смачкани.
— Какво ще правим днес? — попита Силк, приближи се до огъня и разтри очи, за да прогони съня.
— Ще чакаме — отвърна Белгарат. — Моят учител каза, че ще се срещне с нас тук.
— Любопитен съм да го видя. Никога не съм се срещал с бог.
— Струва ми се, че любопитството ти скоро ще бъде задоволено, принц Келдар — обърна се към него Мандорален. — Погледни.
През поляната към огромното дърво, под което бяха опънали палатките си, се приближаваше фигура в синя дреха. Обкръжаваше я мек ореол от синя светлина. Фигурата излъчваше внушително чувство за повелително присъствие и незабавно се разбираше, че онова, което идва при тях, не е човек. Гарион не беше подготвен за влиянието на това присъствие. Срещата му с духа на Иса в тронната зала на кралица Салмисра беше забулена в мъгла заради ефекта на наркотичните вещества, с които го бяха упоили, по подобен начин половината от съзнанието му бе изпаднало в състояние на сън, когато се изправи лице срещу лице с Мара сред развалините на Мар Амон. Ала сега, буден, напълно в съзнание, с първите утринни зари, Гарион изведнъж се озова в присъствието на бог.
Лицето на Алдур излъчваше доброта и всеобхватна мъдрост. Дългата му коса и брадата бяха побелели — Гарион почувства, че той самият е избрал да бъдат такива, а не възрастта е причината за снежнобелия им цвят. Лицето на бога му беше някак много познато. То приличаше по удивителен начин на това на Белгарат, ала Гарион веднага прозря с внезапен, странен обрат в първоначалната си представа, че всъщност Белгарат прилича на Алдур — сякаш вековете, през които бяха общували, бяха отпечатали чертите на Алдур върху лицето на стареца. Естествено имаше и разлики. Познатата пакостлива дяволитост на Белгарат определено я нямаше в спокойното лице на Алдур. Това качество принадлежеше само на Белгарат и може би беше последната останала черта от лицето на крадливото момче, което Алдур беше допуснал в своята кула в един снеговит ден преди седем хиляди години.
— Учителю — изрече Белгарат и почтително се поклони пред приближаващия се Алдур.
— Здравей, Белгарат — отвърна на поздрава му богът. Гласът му беше много тих. — Не съм те виждал от доста време. Годините не са ти се отразили.
Белгарат леко присви рамене.
— Понякога почват да ми тежат, учителю. Нося на гърба си безчет години.
Алдур, се усмихна и се обърна към леля Поул.
— Моя любима дъще — изрече с любов той, протегна ръка и докосна белия кичур над челото й. — Ти си прекрасна както винаги.
— А ти си все така добър, учителю — отговори тя с усмивка, леко накланяйки глава.
Тримата се сляха в някаква наситена, дълбоко лична връзка — свързване на умовете, ознаменуващо срещата им. Гарион долавяше границите на приятелството им със собствения си ум и изпитваше някакъв копнеж и тъга, че е изключен от него — макар и веднага да осъзна, че тримата нямаха намерение да го изключват. Те просто отново се наслаждаваха на приятелството си, което беше просъществувало хиляди години — изграждано в безкрайна поредица от споделени преживявания, която се простираше далеч в древността.
След това Алдур се обърна да погледне останалите.
— Значи накрая дойдохте всички заедно, както е предсказано още в началото на дните. Вие сте инструментите на съдбата и моята благословия ще съпровожда всеки един от вас, докато се приближавате към онзи ужасен ден, когато вселената отново ще стане единно и неделимо цяло.
Лицата на другарите на Гарион бяха изпълнени със страхопочитание, но и изглеждаха озадачени от загадъчната благословия на Алдур. Ала всеки един се поклони пред бога с дълбоко уважение и смирение.
В този момент Се’недра излезе от палатката, която споделяше с леля Поул. Дребничкото момиче се протегна с огромно удоволствие и прокара пръсти през буйната си дълга грива. Беше облечена в туника, каквито носеха дриадите, а на нозете си носеше сандали.
— Се’недра — извика я леля Поул. — Ела тук.
— Да, лейди Поулгара — послушно отвърна малката принцеса и се приближи към огъня. Краката й като че едва докосваха земята. След това видя Алдур и очите й се разшириха.
— Това е нашият учител, Се’недра — каза й леля Поул. — Той искаше да се срещне с тебе.
Принцесата объркано се взря в бляскавата фигура на бога. Нищо в живота й досега не я бе подготвило за такава среща. Тя спусна клепачи, след това срамежливо вдигна поглед и мъничкото й лице хитро и почти светкавично придоби възможно най-трогателно изражение.
Алдур меко се засмя.
— Тя е като цвете, което очарова, без да го съзнава. — Очите му се взряха дълбоко в очите на принцесата. — Ала в нея има и твърдост на стомана. Достойна е за своята задача. Давам ти благословията си, дете мое.
Се’недра отговори с инстинктивен реверанс, изпълнен с грация. Гарион за пръв път я видя да се покланя пред някого.
Алдур се обърна и насочи вниманието си изцяло към Гарион. Кратка, неизразима с думи размяна на поздрави премина между бога и съзнанието, което споделяше мислите на Гарион. Тази моментна среща излъчваше чувство на взаимно уважение и обща отговорност. След това Гарион почувства гигантското докосване на ума на Алдур върху своя собствен и осъзна, че богът е видял и разбрал всяка негова мисъл и чувство.
— Здравей, Белгарион — тържествено изрече Алдур.
— Учителю — отговори Гарион и падна на едно коляно, без всъщност да знае защо го прави.
— Всички очаквахме твоята поява от началото на времето. Ти си корабът, събрал всички наши надежди. — Алдур вдигна ръка. — Давам ти благословията си, Белгарион. Много съм доволен от тебе.
Цялото същество на Гарион беше пропито от любов и благодарност и топлината от благословията на Алдур изпълни сърцето му.
— Скъпа Поулгара — обърна се Алдур към леля Поул. — Твоята дарба е безценна за нас. Белгарион най-сетне се появи и светът трепери при неговото пристигане.
Леля Поул отново се поклони.
— Нека сега се разделим — каза Алдур на Белгарат и леля Поул. — Добре сте се справили с изпълнението на първата част от задачата си. Сега трябва да ви дам наставленията, които ви обещах, когато за пръв път ви насочих по този труден път. Онова, което преди време беше забулено в мъгла, днес става по-ясно и ние виждаме какво се простира пред нас. Нека сега погледнем към този ден, който от толкова време очакваме, и да се подготвим за него.
Тримата се отдалечиха от огъня и на Гарион се стори, че докато вървят, бляскавият ореол, който обкръжаваше Алдур, сега приема в сиянието си и леля Поул, и дядо му. Някакво движение или звук отклони за миг погледа му и когато момъкът отново погледна след тримата, те бяха изчезнали.
— О, Белар! — въздъхна дълбоко Барак. — Това си заслужаваше да се види!
— Смятам, че на нас, измежду всички други хора, беше оказана извънредна чест — каза Мандорален.
Всички бяха поразени от чудото, на което току-що бяха станали свидетели.
— Хайде — сепна ги гласът на Се’недра. — Какво стърчите с отворени усти! Махнете се от огъня.
— Какво ще правиш? — попита я Гарион.
— Лейди Поулгара ще е заета — изрече дребното момиче високомерно. — Затова аз ще приготвя закуската. — И се приближи към огъня с убедителна деловитост.
Беконът не беше съвсем непоносимо прегорял, ала опитите на Се’недра да препече филиите хляб върху пламъците се оказаха пълен провал, а овесената й каша беше цялата на бучки, твърди като спечени буци пръст в изгоряло от слънцето поле. Гарион и останалите обаче изядоха всичко, каквото им предложи, без никакъв коментар, благоразумно избягвайки погледите, които принцесата им отправяше, сякаш ги
