— Може би наистина все още не разбираш. Помниш ли лудия монах, който се опита да те нападне в онова селце в северна Толнедра, тъкмо когато бяхме прекосили Арендия?
Гарион кимна.
— Ти излекува неговата лудост. Това не звучи особено впечатляващо, докато не осъзнаеш, че в момента, когато го изцели, ти трябваше да разбереш в пълна степен природата на неговото заболяване. Това е нещо извънредно трудно, а ти го направи, без дори да помислиш за него. А след това, разбира се, идва и случаят с жребчето.
Гарион погледна през прозореца към малкото конче, което тичаше с буйни подскоци по поляната около кулата.
— Жребчето беше мъртво, но ти го накара да започне да диша. За да го направиш, ти трябва да разбираш какво означава смъртта.
— Беше просто стена — обясни Гарион. — Всичко, което направих, беше да протегна ръка през нея.
— Смятам, че има и нещо повече. Онова, което, изглежда, си способен да правиш, е следното: ти си представяш изключително трудни идеи посредством много прости образи. Това е рядка дарба, ала тя крие известни опасности, които би трябвало да осъзнаеш.
— Опасности ли? Какви например?
— Не опростявай прекомерно нещата. Например, ако човек е мъртъв, то за това има някаква убедителна причина — да речем сабя, забита в сърцето му. Ако го възвърнеш обратно към живота, той тъй или иначе незабавно отново ще умре. Както вече казах, не бива да правиш нещо просто защото си в състояние да го направиш.
— Струва ми се, че всичко това ще ми отнеме извънредно много време, дядо — въздъхна Гарион. — Трябва да се науча как да се контролирам; трябва да се науча какво не мога да правя, за да не се самоубия, опитвайки се да извърша нещо невъзможно; трябва да се науча какво съм в състояние да правя и какво би трябвало да правя. Ще ми се да нямах тази дарба.
— Понякога всички ние го искаме — каза старецът. — Ала това не зависи от нас. Не винаги съм харесвал нещата, които е трябвало да извърша. Същото се отнася и за леля ти Поул. Ала делата, които извършваме, са по-важни от това, които сме ние, така че правим онова, което се очаква от нас — независимо дали ни харесва, или не.
— Ами ако просто кажа: „Не, няма да го направя“?
— Предполагам, че би могъл, но няма да постъпиш така, нали?
Гарион отново въздъхна и отговори:
— Не. Предполагам, че няма.
Старият вълшебник го прегърна през раменете.
— Мислех си, че ще възприемеш нещата точно по този начин, Белгарион. Ти си свързан с тази сила — както и всички ние.
Странното вълнение, което винаги изпитваше при звученето на другото му, тайно име, накара младежа да потръпне.
— Защо всички упорито ме наричате така? — попита той.
— Белгарион ли? — меко изрече Улф. — Помисли си, момче. Помисли си какво означава това. През всичките тези години аз не разговарях с тебе и не ти разказвах разни занимателни приказчици само защото ми правеше удоволствие да слушам собствения си глас.
Гарион внимателно премисли тези думи.
— Ти си се наричал Гарат — разсъждаваше замислено той. — Ала бог Алдур е променил името ти на Белгарат. Зедар отначало си е бил Зедар, после Белзедар и накрая отново се е върнал към първото си име Зедар.
— В племето, където съм се родил, Поулгара щеше да се нарича само Гара. Поул е същото както Бел. Единствената разлика е, че тя е жена. Името й произхожда от моето, защото е моя дъщеря. Твоето име също произхожда от моето.
— Гарион — Гарат — изрече момчето. — Белгарат — Белгарион. Приличат си, нали?
— Естествено — отговори старецът. — Радвам се, че го забеляза.
Гарион се засмя. След това му хрумна една мисъл.
— Но аз все още не съм Белгарион, нали?
— Не съвсем. Предстои ти да извървиш още много път.
— Предполагам, че в такъв случай е най-добре вече да тръгвам — изрече момъкът и в гласа му се промъкна печална нотка. — Бездруго тъй или иначе нямам избор.
— Някак си знаех, че в крайна сметка ще поемеш по правилния път — каза господин Улф.
— Не ти ли се прищява понякога да си бъда отново Гарион, а ти — онзи стар разказвач на интересни истории, който посещава фермата на Фалдор? И леля Поул да приготвя вечерята в кухнята, а ние двамата да се крием под някоя копа сено с бутилка, която съм откраднал за тебе? — Носталгията на Гарион бликаше направо от сърцето му.
— Понякога, Гарион, понякога — призна Улф. Очите му гледаха някъде далеч-далеч.
— Ние никога няма да можем да се върнем там, нали?
— Не и по същия начин.
— Аз ще бъда Белгарион, а ти — Белгарат. Вече дори няма да бъдем същите хора.
— Всичко се променя, Гарион.
— Покажи ми онази скала — рече изведнъж Гарион.
— Коя скала?
— Онази, която Алдур те е накарал да преместиш — в деня, когато за пръв път си открил силата.
— О! — възкликна Белгарат. — Онази скала. Ето я там, бялата. Същата, върху която жребчето си подостря копитцата.
— Много е голяма!
— Радвам се, че оценяваш този факт по достойнство — скромно отговори Белгарат. — Самият аз си помислих същото.
— Мислиш ли, че аз бих могъл да я преместя?
— Никога няма да узнаеш, докато не опиташ, Гарион — каза Белгарат.
ГЛАВА 11
Когато се събуди на следващата сутрин, Гарион веднага разбра, че не е сам.
„Къде беше изчезнал?“ — попита беззвучно той. „Наблюдавах — отговори другото съзнание в ума му. — Виждам, че най-накрая си поел по верния път.“
„Имах ли някакъв друг избор?“
„Никакъв. Сега по-добре стани. Идва Алдур“
Гарион бързо се измъкна от одеялата.
„Тук ли? Сигурен ли си?“
Гласът в ума му не отговори.
Гарион си облече чиста туника и панталони и грижливо изчисти ботушите си. След това излезе от палатката и поговори със Силк и Дурник.
Слънцето току-що се показваше над високите планини на изток и линията между светлината и сянката се движеше с величествена сериозност над окъпаната в роса трева на Долината. Леля Поул и Белгарат стояха до малкия огън, където някаква тенджера тъкмо започваше да завира, и тихо разговаряха. Гарион се присъедини към тях.
— Станал си рано — рече леля Поул, протегна ръка и приглади косата му.
— Бях буден — отвърна той и се огледа. Питаше се от коя ли посока ще пристигне Алдур.
— Дядо ти ми разказа, че вчера сте водили дълъг разговор.
Гарион кимна.
— Сега разбирам някои неща по-добре. Съжалявам, че съм бил така труден за понасяне.
Тя го привлече към себе си и го прегърна.
