начало.
— Аз не съм виновен, че не знаех — възрази Гарион. — Трябваше да ми кажеш.
— Въобще не си помислих, че възнамеряваш да започнеш с експериментите си толкова скоро — отговори старецът. — Повечето от нас проявяват достатъчно здрав разум и очакват напътствия, преди да се захванат да променят местната география.
— Е, поне успях да я преместя — рече Гарион, сякаш се отбраняваше от бъдещи обвинения, и последва стареца към кулата.
— Прекрасно. А върна ли я на мястото й?
— Защо? Има ли някакво значение?
— Тук, в Долината, не разместваме нещата. Всичко, което се намира на определено място, има причина да бъде точно на него и не бива да бъде премествано.
— Не знаех — извини се Гарион.
— Сега вече знаеш. Хайде да отидем и да върнем скалата на мястото й.
— Дядо? Докато местех скалата, ми се струваше, че черпя сили от всичко, което ме обкръжава. Силата просто се вливаше у мен отвсякъде. Това означава ли нещо?
— Винаги се получава така — обясни Белгарат. — Когато правим нещо, черпим сила за извършването му от средата, която ни обкръжава. Когато си изгорил Чамдар например, ти си поел топлината от всичко, което те е заобикаляло — от въздуха, от земята, от всички хора, които са били наблизо. Извлякъл си по мъничко топлина от всичко, за да запалиш този огън. Когато си преобърнал скалата, си почерпил сили, за да преодолееш тежестта й, от всичко наоколо.
— Аз си мислех, че цялата сила идва отвътре.
— Така е само когато създаваш — отговори старецът. — Тази сила трябва да произлиза от самите нас. За всичко останало ние я вземаме отвън. Приемаме по мъничко мощ оттук-оттам и после я освобождаваме на определено място. Никой не е достатъчно могъщ да носи сила, която е необходима и за най-простото нещо.
— Значи тъкмо това става, когато някой се опита да унищожи нещо — подхвана Гарион, осланяйки се на интуицията си. — Събира цялата сила, но после не е в състояние да я освободи и просто… — Той разпери ръце.
Белгарат го измери с внимателен поглед.
— Имаш особен ум, момче. Трудните неща разбираш с лекота, ала, изглежда, не можеш да схващаш простите. Ето я скалата — старецът поклати глава. — Не бива така. Постави я където й е мястото и този път опитай да не вдигаш толкова много шум. Врявата, която вдигна вчера, отекна из цялата Долина.
— Какво да направя? — попита Гарион.
— Събери сила в себе си — каза Белгарат. — Поеми я от всичко около тебе.
Гарион опита да го стори.
— Не от мен! — разпалено възкликна старецът.
Гарион изключи дядо си от своето поле на действие и започна да поема мощ. След миг-два започна да чувства цялото си тяло изтръпнало, а косата — настръхнала.
— А сега какво? — попита той и стисна зъби, за да задържи силата у себе си.
— Окажи мислен натиск зад себе си и същевременно блъскай скалата.
— Къде да отправя натиска зад себе си?
— Към всичко — и не забравяй да блъскаш скалата. Това трябва да се извърши едновременно.
— Няма ли да се окажа… притиснат между двете сили?
— Напрегни се.
— Трябва да побързаме, дядо — рече Гарион. — Чувствам се така, сякаш ще избухна всеки момент.
— Задръж. Сега съсредоточи волята си върху скалата и произнеси думата.
Гарион протегна ръце пред себе си и заповяда:
— Блъсни се!
Почувства прилива на сила и ревящия звук.
Че се звучно „туп“; скалата се люшна, преобърна се и падна на старото си място. Гарион изведнъж почувства, че цялото тяло го боли като натъртено, и падна на колене от изтощение.
— „Блъсни се“ ли? — изрече Белгарат невярващо.
— Нали ми каза да я блъсна!
— Казах ти да блъскаш, а не да произнесеш думата „блъсни“.
— Но работата е свършена. Какво значение има коя дума съм използвал?
— Просто въпрос на стил — каза старецът огорчено. — „Блъсни се“ ми звучи някак… бебешки.
Гарион се засмя.
— В крайна сметка, Гарион, ние до известна степен трябва да запазим и достойнството си — каза старецът възмутено. — Ако тръгнем да приказваме „Блъсни се!“ или „Цопни!“, или други подобни фрази, никой няма да ни приема на сериозно.
Гарион искаше да престане да се смее, ала просто не можеше. Белгарат му обърна гръб и се отдалечи, мърморейки си под нос.
Когато се върнаха при останалите, видяха, че палатките са прибрани, а товарът — вече разпределен по конете.
— Няма смисъл да стоим повече тук — каза леля Поул. — Другите ни чакат. Успя ли да го накараш да разбере нещо, татко?
Белгарат само изсумтя.
— Разбирам, че нещата не са потръгнали както трябва.
— Ще ти обясня по-късно — кратко изрече той.
По време на отсъствието на Гарион Се’недра — с много ласкателства и цял скут с ябълки от запасите им — беше примамила жребчето и го беше довела до състояние на възторжено раболепие. То безсрамно вървеше след нея и в хладните погледи, които отправяше към Гарион, нямаше и следа от чувство за вина.
— Ще го разболееш — обвини я Гарион.
— Ябълките са полезни за конете — отвърна тя небрежно.
— Кажи й, Хетар.
— Няма да му навредят — отговори мъжът с орловия нос. — Това е обичаен начин да спечелиш доверието на млад кон.
Гарион се опита да измисли някакво друго подходящо възражение, ала не успя. Неизвестно защо видът на малкото животно, докосващо с муцуна Се’недра, го обиждаше, макар че момъкът не можеше да посочи точната причина за гнева си.
— Кои са тези „други“, Белгарат? — попита Силк. — Онези „други“, за които спомена Поулгара?
— Моите братя — отговори старият вълшебник. — Нашият учител им е съобщил, че идваме.
— Чувал съм какви ли не разкази за Братството на вълшебниците. Наистина ли са толкова забележителни, както се разправя?
— Мисля, че ви предстои мъничко да се разочаровате. — обади се леля Поул. — Повечето вълшебници обикновено са капризни старци с цял куп лоши навици. Аз пораснах сред тях, така че ги познавам добре. — Тя обърна лице към дрозда, който бе кацнал на рамото й и пееше с обожание. — Да — рече тя на птицата. — Зная.
Гарион се приближи до леля си и внимателно се вслуша в птичата песен. Отначало тя му се стори просто свирукане — красиво, ала безсмислено. После той постепенно започна да схваща значението на откъслечни фрази — малко тук, малко там. Птичката пееше за гнезда и малки пъстри яйчица, за изгревите и безкрайната радост от летенето. По-късно ушите му като че ли изведнъж се отпушиха и Гарион започна да разбира всичко. Чучулигите пееха за летене и песни, лястовичките чуруликаха за скрити семена и мушици. Ястребът, който кръжеше над главата му, с писък изпя самотната си песен как се носи върху вятъра и описа жестоката радост при убиването на плячката. Гарион беше потресен, въздухът около него оживя от думи.
Леля Поул го погледна строго.
