Барак отблъсна с щита си страшния удар на втория звяр и със страхотен замах на тежкия си меч разцепи главата му. Чудовището се сгромоляса и се заблъска в снега в предсмъртни конвулсии.
Хетар и водачът започнаха да се дебнат сред снежната вихрушка. Движеха се предпазливо в кръг, гледайки се очи в очи със смъртна напрегнатост. Изведнъж водачът се вдигна на задните си крака и скочи напред. Огромните му лапи бяха широко разтворени, ноктите по тях стърчаха грозно. Ала конят на Хетар, чийто ум бе свързан с ума на ездача, навреме избегна страхотния удар. Хрулгинът се завъртя и отново се впусна в атака, ала конят на Хетар още веднъж отскочи встрани. Безсилен срещу врага си, вбесеният водач изрева пронизително, удари още веднъж, ала ноктите му и този път пропуснаха целта. Конят на Хетар заобиколи полуделия от ярост звяр, след това литна напред, а самият Хетар скочи от седлото и възседна водача. Дългите му яки крака се сключиха около ребрата на хрулгина, а дясната му ръка сграбчи гривата на животното.
Водачът пощуря — за пръв път в историята на целия му животински род тъкмо той бе усетил тежестта на ездач върху гърба си. Започна да се мята, да се изправя на задните си крака, да реве и да се мъчи да хвърли Хетар. Останалите от стадото, които се готвеха за нападение, се отдръпнаха колебливо назад, наблюдавайки с неразбиращ ужас дивите опити на своя водач да се отърве от ездача. Мандорален и Барак смаяно спряха конете си, докато Хетар яздеше побеснелия жребец, описвайки широки кръгове сред виелицата. После Хетар плъзна ръка към левия си крак и измъкна от ботуша си дълга широка кама. Той познаваше конете и знаеше къде трябва да нанесе удар.
Още първият му замах беше смъртоносен. Изпотъпканият сняг стана червен. Водачът се вдигна на задните си крака за последен път, изцвили, от устата му бликна кръв. Коленете му бавно се огънаха и той се преметна на една страна. Хетар скочи от гърба му в последния момент.
Стадото хрулги се обърна и с ужасено цвилене изчезна във виелицата.
Хетар мрачно изчисти камата си в снега и я прибра в ботуша си. После постави за миг ръка върху врата на мъртвия водач и огледа утъпкания сняг — търсеше сабята си, която беше хвърлил по време на страшния скок върху гърба на звяра.
Мандорален и Барак се взираха в лицето му с дълбоко уважение.
— Истински срам е, че са луди — хладно каза алгарът. — За миг — наистина само за миг — почти достигнах до него и двамата бяхме едно. После обаче лудостта му отново се върна и трябваше да го убия. Само да можехме да ги опитомим… — Той поклати глава. — Е, както и да е. — И със съжаление сви рамене.
— Наистина ли би яздил такова нещо? — Гласът на Дурник прозвуча изумено.
— Никога не бях яздил такова великолепно същество — тихо отрони Хетар. — И никога няма да забравя какво изпитах. — После високият мъж им обърна гръб, отдалечи се и се взря в снежната вихрушка.
Прекараха нощта на завет под боровете. На следващата сутрин вятърът беше утихнал, макар че когато тръгнаха, все още валеше силен сняг. Преспите бяха дълбоки до коляно и конете вървяха трудно.
— Ако натрупа още малко, ще заседнем, Белгарат — навъсено рече Силк.
— Не се безпокой — каза старецът. — Оттук нататък ще вървим само през долини и те ще ни изведат точно до Пролгу.
— Белгарат — извика Барак, който яздеше начело на групата. — Тук има някакви пресни следи.
Старецът излезе напред и поспря, за да ги огледа.
— Алгрот — изрече лаконично той. — Добре ще е да си държим очите отворени на четири.
Продължиха предпазливо напред. Мандорален за малко спря, за да си отреже ново копие.
— Аз бих се отнесъл със съмнение към оръжие, което непрекъснато се чупи — отбеляза Барак, когато рицарят отново възседна коня си.
Мандорален сви рамене и бронята му изскърца.
— Човек винаги може да намери дървета наоколо, милорд — отговори той.
Когато стигнаха боровете в долината, Гарион чу познат лай.
— Дядо — изрече предупредително той.
— Чувам ги — отвърна Белгарат.
— Колко са според теб? — попита Силк.
— Десетина — каза Белгарат.
— Осем са — поправи го с твърд глас леля Поул.
— Дали ще посмеят да ни нападнат, ако са само осем? — попита Мандорален. — Онези, които срещнахме в Арендия, изглежда, се окуражаваха от многочислеността си.
— Сигурно леговището им е някъде наблизо — рече старецът. — Всяко животно се опитва да защити бърлогата си. Почти съм сигурен, че ще ни нападнат.
— Тогава трябва веднага да ги открием — уверено заяви рицарят. — По-добре е да ги унищожим тук, на място, което сме избрали ние, отколкото да ни изненадат в някаква засада.
— Той определено се връща към лошите си навици и пак започва да греши — кисело подметна Барак.
— Но този път има право — отвърна Хетар.
— Да не си пил, Хетар? — попита Барак със съмнение в гласа.
— Хайде, господа — весело изрече Мандорален. — Елате да разгромим тези животни и ще можем да продължим необезпокоявани пътя си. — И се понесе тежко през снега, търсейки лаещите алгроти.
— Идваш ли, Барак? — попита Хетар и извади сабята си.
— Ами май ще е по-добре да дойда — въздъхна печално Барак и се обърна към Белгарат. — Това не би трябвало да трае дълго. Ще се опитам да предпазя нашите кръвожадни приятели от неприятности.
Хетар се изсмя.
— Ти ставаш почти толкова лош, колкото Мандорален — обвини го Барак. После двамата се спуснаха в галоп по дирята на рицаря.
Гарион и останалите чакаха напрегнато сред пелената от ситни снежинки. Лаещите звуци в гората изведнъж преминаха в изненадано скимтене. Сред дърветата започна да отеква шум от удари, после се чуха болезнени писъци и гласовете на тримата войни.
— Два се измъкнаха — съобщи Хетар със съжаление, когато тримата се върнаха.
— Какъв срам! — отвърна му Силк.
— Мандорален — рече Барак огорчено. — Придобил си лош навик. Боят е сериозна работа и всичкото това хилене и смях ми приличат на истинска глупост.
— Това обижда ли те, милорд?
— Не че ме обижда, Мандорален. По-скоро ме разсейва. Пречи ми да се съсредоточа.
— Тогава в бъдеще ще се опитам да огранича смеха си.
— Ще ти бъда много благодарен.
— Какво стана? — попита Силк.
— Не беше кой знае каква битка — отговори Барак. — Изненадахме ги напълно неподготвени. Неприятно ми е да си призная, ала нашият кикотещ се приятел в този случай се оказа прав.
Докато се спускаха в долината, Гарион си помисли за промяната в държането на Мандорален. В пещерата, където се роди жребчето, Дурник беше казал на Мандорален, че страхът може да бъде победен, когато човек му се надсмива, и макар че Дурник вероятно не бе имал предвид точно това, Мандорален бе приел думите му в буквалния смисъл. Смехът му, който така дразнеше Барак, не беше насочен към противника, а по-скоро към врага в гърдите на рицаря. Мандорален се надсмиваше над собствения си страх всеки път, когато се впускаше в атака.
— Това не е нормално — мърмореше Барак на Силк. — Ето какво ме измъчва най-силно. Пък и не само то — поведението му е грубо нарушение на етикета. Ако наистина трябва да участваме в сериозна битка, ще е ужасно неловко да почне да се хили по този идиотски начин. Какво ще си помислят хората?
— Преувеличаваш, Барак — каза Силк. — В действителност аз смятам, че е твърде освежаващо.
— Смяташ че е какво?
— Освежаващо. Аренд с чувство за хумор е истинско чудо на чудесата — нещо като говорещо куче.
Барак поклати глава с отвращение.
— Няма абсолютно никакъв смисъл човек да се опитва да обсъди нещо сериозно с тебе, Силк. Манията
