— Не са кучета — отговори Белгарат. — Кучетата и вълците имат родство помежду си, но скалните вълци принадлежат към друго семейство.
Вече поне десет от тези грозни създания бяха наизскачали на брега и дюдюкането им се извиси в безсмислен хор.
Изведнъж Се’недра изпищя. Лицето й стана мъртвешки бледо, очите й се разшириха от ужас. От дърветата се измъкваше елдракът.
Беше огромен — висок поне осем стъпки. Тялото му беше покрито с рошава черна козина. Носеше ризница, направена от парчета оплетени металически брънки, свързани с щипки; над ризницата, също прикрепен с щипки, имаше ръждясал нагръдник, очевидно упорито сплескван с камъни, докато стане достатъчно голям, за да е по мярка на огромните гърди на отблъскващата твар. Шлем с конусовидна форма, разцепен от задната страна, за да не стяга, покриваше главата на звяра. Елдракът държеше огромна, обкована със стомана тояга, осеяна с шипове. Ала именно лицето му накара Се’недра да изпищи. На практика елдракът нямаше нос, а долната му челюст беше издадена напред и разкриваше два огромни щръкнали зъба. Очите му бяха хлътнали дълбоко в черепа под тежка, опасваща цялото чело кост, и лъщяха от ужасен, неутолим глад.
— Достатъчно близо дойде, Грул — предупреди го Белгарат хладно.
— Грат върнал се в планини на Грул? — изръмжа чудовището. Гласът му беше плътен, глух, смразяващ кръвта.
— Та то приказва! — недоверчиво ахна Силк.
— Защо ни следиш, Грул? — попита Белгарат.
Ужасната твар впи в тях пламналите си очи и изви:
— Гладен, Грат.
— Отиди да уловиш нещо друго — каза старецът.
— Защо? Тук коне… мъже. Много яде.
— Ала трудно ще се добереш до храната, Грул — отвърна му Белгарат.
Ужасна усмивка изопна лицето на Грул.
— Първо бие — изсумтя той. — После яде. Ела, Грат. Ела да биеш се с мен пак.
— Грат ли казва? — попита Силк.
— Има предвид мен. Не може да произнесе името ми — заради формата на челюстта си.
— Ти си се бил с това изчадие? — Гласът на Барак прозвуча удивено.
Белгарат сви рамене.
— Имах скрит нож в ръкава. Когато ме сграбчи, го разпорих. Не беше кой знае какъв бой.
— Бий се! — изрева Грул и удари по нагръдника с огромния си юмрук. — Желязо — викна той. — Ела, Грат. Опитай пак да порнеш тумбака на Грул. Сега Грул носи желязо — като мъжете. — Звярът започна да думка по замръзналата земя с обкованата със стомана тояга. — Бий се! Ела, Грат. Бий се!
— Ако го нападнем едновременно, някой от нас може да има щастието да го намушка — рече Барак, оглеждайки замислено чудовището.
— Планът ти е пълен с недостатъци, милорд — противопостави се Мандорален. — Със сигурност ще загубим няколко от своите другари, ако попаднем в обсега на тази тояга.
Барак го изгледа с изненада.
— Ти проявяваш благоразумие, Мандорален? Благоразумие от теб?
— Според мен ще е най-добре, ако предприема нападението сам — заяви рицарят съвсем сериозно. — Копието ми е единственото оръжие, което може да отнеме живота на това изчадие, без да рискувам сигурността си.
— Всъщност е прав — съгласи се Хетар.
— Ела и се бий! — изрева Грул, без да спира да блъска земята с тоягата си.
— Добре — съгласи се Барак не особено убеден. — Тогава да отвлечем вниманието му — да се нахвърлим от двете му страни, за да го объркаме. А Мандорален ще налети в средата.
— Ами скалните вълци? — попита Гарион.
— Чакайте малко — рече Дурник, взе една главня от огъня и я хвърли в глутницата, заобиколила чудовището. Скалните вълци заскимтяха и бързо се отдръпнаха. — Ясно е, че се плашат от огъня — додаде ковачът. — Ако почнем да хвърляме главни, ще побягнат.
Всички се приближиха към огъня.
— Хайде! — извика Дурник и всички започнаха да хвърлят пламтящи главни. Скалните вълци заскимтяха и се замятаха около Грул. Един от опърлените зверове, влуден от болка и уплаха, се опита да скочи срещу него, но елдракът отскочи с изумителна ловкост и го смаза с огромната си тояга.
— По-бърз е, отколкото мислех — рече Барак. — Трябва да внимаваме.
— Бягат! — изкрещя Дурник, хвърляйки поредната пламтяща главня.
Глутницата наистина се бе втурнала в паническо бягство към гората, изоставяйки вбесения Грул сам на брега на реката. Той още продължаваше да блъска покритата със сняг земя с тоягата си.
— Ела да се биеш! — изрева отново той. — Ела да се биеш!
— Най-добре да почваме — напрегнато изрече Силк. — Той се вбесява все повече. След минутка ще прескочи при нас.
Мандорален мрачно кимна и се обърна, за да възседне бойния си кон.
— Хайде да му отвлечем вниманието! — викна Барак и измъкна меча си. — Напред! — И прескочи огъня. Другите го последваха, разпръсквайки се в полукръг пред извисяващия се над главите им Грул.
Гарион понечи да хукне след тях, но леля Поул го спря.
— Не. Ти не. Остани тук.
— Но…
— Прави каквото ти казвам.
Една от камите на Силк, метната майсторски от няколко разкрача, се заби в рамото на Грул, докато чудовището напредваше срещу Барак и Дурник. Грул нададе вой, обърна се и се нахвърли срещу Силк и Хетар, размахвайки огромната си тояга. Хетар се изплъзна от удара, а Силк отскочи назад, далеч от обхвата й. Дурник започна да залива изчадието с градушка камъни, които сграбчваше от брега на реката. Грул се обърна към него вбесен; от острите му бивни се стичаше пяна.
— Давай, Мандорален! — изкрещя Барак.
Мандорален вдигна копието и пришпори бойния си кон.
Огромното, покрито с броня животно се хвърли със скок напред, копитата му заудряха чакъла, то прескочи огъня и се понесе срещу изненадания Грул. За миг изглеждаше, че планът на пътешествениците ще успее. Смъртоносното копие със стоманен връх беше насочено срещу гърдите на Грул и всички си мислеха, че нищо не може да му попречи да се забие в огромното тяло на звяра. Ала бързината на чудовището отново ги изненада. То отскочи на една страна, стовари тоягата с острите шипове върху копието на Мандорален и го прекърши.
Огромната сила на атаката на рицаря обаче не бе прекършена. Кон и ездач се блъснаха в огромната хищна твар с оглушителен удар. Грул се олюля, изтърва тоягата си, препъна се и падна, а Мандорален и бойният му кон се сгромолясаха върху него.
— Бий! — изрева Барак и всички се нахвърлиха върху падналия Грул с мечове и брадви. Ала чудовището подпря краката си под гърчещия се кон на Мандорален и отблъсна животното встрани. Огромният му юмрук закачи Мандорален и го хвърли на няколко разкрача от вихъра на боя. Дурник се завъртя и падна, повален от бръснещ удар по главата, точно когато Барак, Хетар и Силк се струпаха върху поваления Грул.
— Татко! — извика пронизително леля Поул.
Изведнъж зад гърба на Гарион се разнесе нов звук — отначало дълбоко, гърлено ръмжене, последвано светкавично от страхотен вой. Гарион се обърна и съзря гигантски вълк — същия, който бе видял преди време в горите на северна Арендия. Сивият вълк прескочи огъня и се включи в битката. Огромните му зъби проблясваха във въздуха и раздираха плътта на чудовището.
— Гарион, ела! — Леля Поул разтърсваше обзетата от паника принцеса, като същевременно измъкваше амулета си изпод дрехите си. — Свали си медальона — бързо!
Той послушно извади амулета изпод туниката си. Леля Поул се пресегна, хвана дясната му ръка и
