постави белега на дланта му върху фигурата на кукумявка, изобразена на нейния амулет; в същото време взе неговия медальон в другата си ръка.
— Съсредоточи волята си! — заповяда му тя.
— Върху какво?
— Върху амулетите. Бързо!
Гарион концентрира волята си и усети как силата напира в него в огромен прилив, усилен някак си от връзката му с леля Поул и контакта с двата амулета. Поулгара затвори очи и вдигна лице към оловносивото небе.
— Майко! — извика тя с толкова силен глас, че ехото го повтори като звън от тръба из цялата долина.
Силата напусна Гарион с такъв гигантски порив, че той падна на колене. Леля Поул се свлече до него.
Се’недра ахна.
Гарион със сетни сили повдигна глава и видя, че вече два вълка нападаха беснеещия Грул — сивият стар вълк, за който момъкът знаеше, че е неговият дядо, и втори, малко по-малък вълк, заобиколен от странна, потрепваща синя светлина.
Грул беше успял да се изправи и размахваше огромните си юмруци, а мъжете, които го нападаха, нанасяха безполезни удари срещу покритото му с броня тяло. Барак отлетя настрани, падна на лакти и колене и разтърси глава. Грул изтласка Хетар и очите му лъснаха с ужасно веселие. После изчадието посегна към Барак с двете си огромни ръце. Ала синият вълк подскочи и изръмжа в лицето му. Грул замахна с юмрук и зина от изненада, когато ръката му премина през проблясващото тяло на животното. После той изрева пронизително от болка и се олюля, защото Белгарат, верен на древната вълча тактика, се хвърли върху него изотзад и впи огромните си зъби в коляното му. Грул нададе вой, политна и се свлече на земята като гигантско отсечено дърво.
— Дръжте го! — изрева Барак, изправи се с мъка и отново се хвърли в схватката.
Вълците ръфаха лицето на Грул, а той размахваше ръце, за да ги отпъди. Отново и отново юмруците му преминаваха през тялото на странния проблясващ син вълк. Мандорален, разкрачен широко и стиснал с две ръце дръжката на тежкия си меч, сечеше с бясна скорост тялото на чудовището — огромното острие прорязваше дълги цепнатини в нагръдника на Грул. Барак нанасяше тежки удари върху главата на изчадието, мечът му хвърляше искри, забивайки се в ръждясалия стоманен шлем. Хетар чакаше, наведен на една страна, присвил зорко очи, стиснал сабята си, готов за бой — и в мига, когато Грул вдигна ръка да се предпази от ударите на Барак, замахна и заби острата сабя през откритата мишница в огромния гръден кош на чудовището. От устата на Грул бликна кървава пяна.
Силк, който изчакваше отстрани, скочи, опря камата си във врата на Грул и стовари тежък камък върху дръжката й. С ужасяващо хрущене камата разкъса костта и се заби в мозъка на чудовището. Грул потрепера конвулсивно и се сгромоляса на земята. В последвалия миг тишина двата вълка се спогледаха над мъртвото чудовище. Синият като че ли примигна и с глас, който Гарион чу съвсем ясно — беше глас на жена — каза: „Чудесно, нали?“ И с последно, прощално потрепване изчезна.
Старият сив вълк вдигна муцуна към небето и нададе вой — звук, пропит с такава пронизваща болка и горест, че сърцето на Гарион се сви. После вълкът заблещука и на мястото, където бе застанал, се появи коленичилият Белгарат. Вълшебникът бавно се изправи и се върна при огъня. Обраслите му със сива брада бузи бяха окъпани в сълзи и той не се опитваше да ги скрие.
ГЛАВА 15
— Ще се оправи ли? — загрижено попита Барак и се наведе над Дурник, който все още беше в безсъзнание. Леля Поул преглеждаше огромно лилаво петно върху лицето на ковача.
— Нищо сериозно — отвърна тя с глас, отпаднал от огромно изтощение.
Гарион седеше наблизо, стиснал глава с ръце. Чувстваше се така, сякаш цялата сила бе изтръгната от тялото му. Зад купчината въглени на угасващия огън Силк и Хетар се опитваха да свалят огънатата броня на Мандорален. Една дълбока диагонална рязка от рамото до бедрото свидетелствуваше за силата на удара на Грул. Ремъците под вдлъбнатата броня бяха така изопнати, че беше почти невъзможно да ги откопчаят.
— Май трябва да ги срежем — заяви Силк.
— Моля те, принц Келдар, избегни това, ако е възможно — изстена Мандорален, който потрепваше при всяко опъване на закопчалките. — Тези ремъци са от жизненоважно значение за това как ще ти стои бронята и много трудно могат да се заменят с други.
— Тази ще се отвори — изсумтя Хетар и натисна с всичка сила. Закопчалката изщрака и изопнатият нагръдник звънна като леко ударена камбана.
Мандорален въздъхна облекчено, когато другарите му снеха огънатия нагръдник, пое дълбоко дъх и трепна от болка.
— Тук ли боли? — попита Силк и леко докосна с пръсти гръдния му кош. Мандорален изсумтя от болка и лицето му пребледня.
— Според мен имаш поне няколко пукнати ребра, прекрасни ми приятелю — каза Силк. — Най-добре иди да те прегледа Поулгара.
— След малко — изпъшка Мандорален. — Как е конят ми?
— Ще се оправи — отвърна Хетар. — Разтегнато сухожилие на десния преден крак. Това е всичко.
Мандорален въздъхна облекчено.
— Страхувах се за него.
— Аз се страхувах за всички нас — каза Силк. — Нашето попорасло приятелче май беше непосилно за възможностите ни.
— Но пък беше хубава битка — отбеляза Хетар.
Силк го погледна неодобрително, вдигна глава към небето, по което бягаха сиви облаци, а после прескочи тлеещите въглени на огъня и отиде до Белгарат, който бе вперил поглед в ледената вода.
— Трябва да се махнем оттук — настоя драснианецът. — Времето ще се развали и ще измръзнем до смърт, ако останем тук през нощта.
— Остави ме на мира — измърмори Белгарат, без да откъсва поглед от реката.
— Поулгара? — обърна се Силк към леля Поул.
— Просто стой по-далеч от него — каза му тя. — Отиди и намери някое място на завет, където бихме могли да отседнем няколко дни.
— Ще дойда с тебе — предложи Барак и закуцука към коня си.
— Ти ще останеш тук — твърдо заяви леля Поул. — Скърцаш като каруца със строшена ос. Искам да те прегледам, преди да си имал възможност да се осакатиш за цял живот.
— Аз зная едно място — рече Се’недра. — Видях го, докато идвахме насам. Ще ви го покажа.
Силк погледна въпросително леля Поул.
— Вървете — каза тя. — Сега е достатъчно безопасно. Нищо друго не би могло да живее в една долина с елдрак.
— И защо ли? — засмя се Силк. — Идваш ли, принцесо?
— Дурник няма ли вече да се свести? — попита Гарион леля си, щом Силк и Се’недра тръгнаха.
— Остави го да спи — уморено отвърна тя. — Знаеш ли как ще го боли главата, когато се събуди.
— Лельо Поул?
— Да?
— Кой беше другият вълк?
— Моята майка. Поледра.
— Но тя не е ли…
— Да, мъртва е. Това беше духът й.
— Значи можеш да правиш това?
— Не сама — отговори тя. — Ти трябваше да ми помогнеш.
— Затова ли се чувствам така… толкова уморен?
— Беше ни необходимо всичко, което успяхме да съберем, за да го извършим. Не ми задавай толкова
