Гарион надзърна в една от галериите. Беше много дълга, осветена от отвори по стените.
В центъра на пещерата имаше голямо тихо езеро и Белгарат ги поведе покрай него. Движеше се уверено — очевидно знаеше къде точно отива. Някъде далеч в езерото Гарион долови тих плисък — дали беше риба, или някое камъче се беше отронило от стените и бе паднало във водата? Ехото на песента, което бяха чули на влизане, продължаваше да звучи — на някои места необикновено високо, съвсем тихичко другаде.
Двама улгоси ги очакваха до входа на една от галериите. Те се поклониха и поговориха за кратко с Белгарат. Както мъжете, които ги бяха посрещнали в стаята на портала, и тези бяха ниски, със здрави рамене. Косата им беше почти безцветна, а очите им — големи и почти черни.
— Ще оставим конете тук — каза Белгарат. — Трябва да слизаме по стълбище. Тези мъже ще се погрижат за животните.
Гарион трябваше да повтори няколко пъти на жребчето, което все още трепереше, да остане с майка си, и накрая то, изглежда, разбра. После момъкът изтича да догони останалите.
По стените на галерията, в която се движеха, имаше врати, отварящи се в малки стаички — някои от тях очевидно бяха работилници, а други, не по малко очевидно, бяха пригодени за жилища. Улгосите в стаите продължаваха да се занимават със задачите си, без да обръщат внимание на групата, която се движеше по галерията. Някои от хората с почти безцветни коси работеха с метал, други с камък, неколцина — с дърво или платове. Една жена кърмеше бебе.
Преминаха край една стая, където седем улгоси, седнали в кръг, рецитираха нещо в хор.
— Те прекарват много време в религиозни ритуали — отбеляза Белгарат, след като отминаха стаята. — Религията играе централна роля в живота на този народ.
— Голяма скука — изсумтя Барак.
В края на галерията имаше стръмно, почти отвесно стълбище и пътешествениците трябваше да се подпират на стената, за да не паднат.
— Тук е много лесно човек да изгуби представа къде се намира — отбеляза Силк. — Аз вече не зная в коя посока се движим.
— Надолу — рече му Хетар.
— Благодаря — сухо отвърна Силк.
Стълбището ги изведе в друга пещера — и този път се озоваха високо върху стената, но тук през цялата пещера бе прокаран изящен мост, който водеше до отсрещната страна.
Белгарат ги поведе по моста, който се извиваше като арка в полумрака. Гарион погледна надолу и видя безброй светещи отвори, осейващи стените на пещерата.
— Сигурно много хора живеят тук — каза той на дядо си.
Старецът кимна.
— Това е пещерата на едно от най-големите племена на улгосите — отговори той.
Първите дисхармонични фрази на древния химн в чест на УЛ отново долетяха до тях.
— Ще ми се да започнат някоя друга мелодия — кисело измърмори Барак. — Тази започва да ми действа на нервите.
— Ще повдигна този въпрос пред първия улгос, когото срещнем — рече весело Силк. — Сигурен съм, че с удоволствие ще си сменят репертоара заради тебе.
— Много смешно — процеди Барак.
— Вероятно никога не им е хрумвало, че тази песен не е обект на всеобщо възхищение.
— Ти лично да имаш нещо против това? — остро попита Барак.
— Ами те я пеят само от пет хиляди години.
— Престани, Силк — обърна се леля Поул към дребничкия мъж.
— Всичко, което кажете, е повеля за мен, лейди Поулгара — подигравателно отговори Силк.
От отсрещната страна на пещерата влязоха в друга галерия и продължиха по нея, докато тя се разклони. Белгарат уверено ги поведе наляво.
— Сигурен ли си? — попита Силк. — Може би греша, но ми се струва, че се движим в кръг.
— Наистина се движим в кръг.
— Дали не би могъл да ни обясниш защо?
— Има пещера, която е по-добре да избегнем.
— И защо?
— Защото е нестабилна. Таванът може да пропадне при най-слабия звук.
— О!
— Това е една от опасностите тук долу.
— Не е необходимо да се впускаш в подробности, приятелю — рече Силк и погледна нервно към тавана над главата си. Гарион също се чувстваше потиснат от огромната маса скали, които го заобикаляха. Чувството, че си затворен от всички страни, е непоносимо за някои хора и, изглежда, Силк беше точно от тях. Гарион погледна нагоре и му се стори, че усеща върху плещите си цялата тежест на планината.
Галерията прерасна в малка пещера, в центъра на която имаше езеро с кристално чиста вода. Езерото беше много плитко, а дъното му бе настлано с бял чакъл. В центъра на езерото имаше остров, върху който беше изградена постройка със същата особена пирамидална форма както сградите в разрушения град Пролгу далеч на повърхността. Постройката беше заобиколена от колони, подредени в кръг, и тук-там се виждаха пейки, издялани от бял камък. Бляскави кристални глобуси бяха окачени върху дълги вериги на тавана на пещерата, издигащ се на около тридесет стъпки над главите им; тяхната светлина — макар и не много силна, беше забележимо по-ярка от онази в галериите. Пътека от бял мрамор, издигната над водата, водеше до острова, а на пътеката стоеше много стар мъж, впил очи в пътешествениците.
— Яад хо, Белгарат — извика старецът — Гроя УЛ.
— Горим — отвърна Белгарат с церемониален поклон. — Яад хо, гроя УЛ.
Вълшебникът ги поведе по мраморната пътека към острова, после топло стисна ръката на стареца и започна да разговаря с него на гърления улгоски език.
Горимът на Ул го изглеждаше много стар. Имаше дълги сребристобели коси и брада, дрехата му беше снежнобяла. От него се излъчваше някакво ведро спокойствие и Гарион внезапно разбра, че знае — без да може да обясни откъде, — че се приближава към свят мъж — може най-светият на земята.
Горимът протегна с обич ръце към леля Поул, тя нежно го прегърна, после размениха ритуалния поздрав: „Яад хо, гроя УЛ“.
— Моите другари не разбират твоя език, стари приятелю — каза Белгарат на горима. — Би ли те обидило, ако разговаряме на езика, който народите използват във външния свят?
— Никак, Белгарат — отговори горимът. — УЛ ни учи, че е важно хората да се разбират един друг. Заповядайте всички, влезте вътре. Подготвил съм храна и напитки. — Когато старецът погледна гостите си, Гарион забеляза, че очите му, за разлика от тези на останалите улгоси, които бе видял, са наситено сини, почти виолетови. После горимът се обърна и ги поведе към постройката.
— Още ли не се е появило детето? — попита Белгарат, когато прекосиха масивния каменен вход.
Горимът въздъхна.
— Не, Белгарат, още не е, а аз съм вече много уморен. Тръпна в надежди при всяко раждане. Но след няколко дни очите на детето потъмняват. Изглежда, УЛ иска да му служа още.
— Не се отчайвай — каза Белгарат на приятеля си. — Детето ще се появи — когато УЛ реши, че е дошло времето за това.
— Така е — Отново въздъхна горимът. — Ала племената стават неспокойни, има караници, че и още по-лоши неща в някои от по-далечните галерии. Фанатиците стават по-дръзки, започнаха да се появяват култове и странни отклонения в религията ни. Улго се нуждае от нов горим. Надживях времето си с цели триста години.
— УЛ все още има работа за тебе — отговори му Белгарат. — Неведоми са неговите пътища, те са различни от нашите, горим, и той възприема времето по различен начин.
Стаята, в която влязоха, беше квадратна, ала въпреки това и в нея се чувстваха леко заоблените стени, характерни за архитектурата на улгосите. В центъра имаше каменна маса с ниски пейки от двете страни. Върху масата бяха поставени купи с плодове, няколко високи бутилки и обли кристални чаши.
— Казаха ми, че зимата е дошла рано в нашите планини — рече горимът. — Питието ще ви помогне да
