много въпроси точно сега, Гарион. Страшно съм уморена, а трябва да свърша още много неща.
— Дядо добре ли е?
— Ще се оправи. Мандорален, ела тук.
Рицарят прекрачи въглените, тлеещи върху тясната ивица чакъл, и бавно тръгна към нея, притиснал гърдите си с ръка.
— Ще трябва да свалиш ризата си — каза му тя. — И, моля те, седни.
След половин час Силк и принцесата се върнаха.
— Мястото е добро — съобщи Силк. — Гъсталак в малка клисура. Вода, заслон — всичко, от което имаме нужда. Някой наранен ли е сериозно?
— Не — рече леля Поул. Тъкмо мажеше с мехлем косматия крак на Барак.
— Не може ли мъничко да побързаш, Поулгара? — попита Барак. — Много е студено да стоя само по риза.
— Стига си се глезил. Да не си бебе — сряза го безсърдечно тя.
В клисурата, където ги заведоха Силк и Се’недра, имаше закътана поляна, заобиколена от високи борове.
— Хубаво място — рече Хетар одобрително. — Как го намери?
— Тя го откри. — Силк кимна към Се’недра.
— Дърветата ми казаха, че е тук — обясни принцесата. — Младите борове много бърборят. — Тя замислено огледа поляната. — Тук ще накладем огъня — реши момичето и посочи място до близкия поток. — Ще опънем палатките до дърветата точно зад огнището. Трябва да оградим огнището с камъни и да изчистим от земята всички клонки. Дърветата много се притесняват от огъня. Те обещаха да ни пазят от вятъра, ала при условие че пламъците няма да са високи. Обещах им, че ще го направим.
Слаба усмивка трепна върху ястребовото лице на Хетар.
— Говоря сериозно — викна тя и тропна с малкото си краче.
— Разбира се, ваше височество — отговори й той и се поклони.
Останаха в защитената от леса поляна три дни, докато ранените войни и конят на Мандорален се съвзеха от битката с елдрака. Изтощението, връхлетяло Гарион, когато леля Поул призова цялата му сила, за да повика духа на Поледра, почти изчезна още след първата нощ, макар че и на следващия ден той се уморяваше лесно.
Дълбокото мълчание на Белгарат и очевидното му безразличие към всичко обаче най-много тревожеха Гарион. Старецът беше потънал в някаква меланхолия, от която не можеше или не желаеше да се отърси.
— Лельо Поул — каза Гарион на третия ден, — направи нещо. Скоро ще сме готови за тръгване и дядо трябва да е в състояние да ни показва пътя. Струва ми се, че въобще не го е грижа къде се намира.
Леля Поул погледна към стария вълшебник, който седеше на една скала, вперил поглед в огъня, и каза:
— Може би имаш право. Ела с мен.
Заобиколиха огъня и спряха точно пред стареца.
— Е, татко — изрече отсечено леля Поул, — мисля, че вече е достатъчно. Стига толкова.
— Махни се, Поулгара — каза той.
— Не, татко — отговори леля Поул. — Време е да се отърсиш от това състояние и да се върнеш в реалния свят.
— Това беше жестоко — измърмори той укорително.
— Спрямо мама ли? Тя нямаше нищо против.
— Откъде знаеш? Ти никога не си я познавала. Тя умря при твоето раждане.
— Какво значение има това? — Тя го погледна в очите и каза рязко: — Тъкмо ти измежду всички хора би трябвало да знаеш, че мама беше изключително решителна жена. Тя винаги е била с мен и ние се познаваме много добре.
Белгарат сякаш се двоумеше.
— Тя също трябва да изиграе своята роля, както и всички ние — продължи леля Поул. — Ако беше обръщал малко повече внимание през всичките тези години, щеше да разбереш, че мама всъщност никога не е била далеч от нас.
Старецът се огледа малко виновно.
— Знаеш, че съм права — заяви леля Поул — Трябвало е да се държиш по-добре. В много отношения мама е изключително търпелива, но понякога много я ядосваш.
Белгарат неловко се изкашля.
— Сега трябва да се отърсиш от тъгата си и да престанеш да се самосъжаляваш — отривисто продължи леля Поул.
Очите му се присвиха.
— Не е честно, Поулгара.
— Нямам време да бъда честна, татко.
— Но защо избра тъкмо тази форма на превъплъщение? — попита Белгарат с едва загатната горчивина.
— Не знам, татко. Мама го направи. В крайна сметка това е нейната естествена форма.
— Почти бях забравил за това — рече замислено той.
— Ала тя не е.
Старецът стана, изправи рамене и попита:
— Има ли нещо за ядене?
— Напоследък принцесата се занимава с готвенето — предупреди го Гарион. — Може би ще се наложи да премислиш, преди да пожелаеш да изядеш нещо, приготвено от нея.
На следващата сутрин небето бе все така заплашително.
Събраха палатките, опаковаха багажа и се спуснаха по тясното корито на потока обратно в речната долина.
— Поблагодари ли на дърветата, скъпа? — обърна се леля Поул към принцесата.
— Да, лейди Поулгара — отговори Се’недра. — Направих го точно преди да тръгнем.
— Това е добре — рече леля Поул.
През следващите два дни времето застрашително се влошаваше и накрая виелицата избухна с бясна сила. Яздеха към един връх с особена форма — приличаше на пирамида и рязко се открояваше сред неправилните, случайно оформили се очертания на околните планини. Макар че веднага отхвърли тази идея, Гарион не успя изцяло да потисне предположението, че този особен връх е по някакъв начин построен — тоест че формата му е получена в резултат на съзнателно начертан план.
— Пролгу — каза Белгарат и посочи върха.
— Как ще стигнем дотам? — попита Силк взрян в стръмните склонове, чиито очертания едва се забелязваха сред обилния снеговалеж.
— Има път — отговори старецът. — Започва там. — И посочи огромна купчина струпани един върху друг камъни от едната страна на върха.
— Тогава ще е по-добре да побързаме, Белгарат — рече Барак. — Тази буря май тепърва започва.
Старецът кимна и излезе начело да ги води.
— Когато стигнем горе — каза той, надвиквайки пронизителния вой на вятъра, — ще видите града. Той е изоставен, ала има много разхвърляни неща — счупени съдове, други вещи. Не докосвайте нищо. Улгосите имат особени вярвания, свързани с Пролгу. Това място е светиня за тях и всичко там трябва да остава на мястото си.
— А как ще проникнем в пещерите? — попита Барак.
— Ще ни пуснат — увери го Белгарат. — Вече знаят, че сме тук.
Бяха им необходими два часа, докато се доберат по лъкатушещия път до върха. Гарион се вцепени от студ. Струваше му се, че вятърът го блъска и се опитва да го запокити в пропастта.
Преминаха през широка сводеста порта и влязоха в изоставения град Пролгу. Снегът се извиваше на страшни вихрушки около тях, вятърът бясно свиреше в ушите им.
От двете страни на празните улици се издигаха колони, а зад тях — древни сгради. Привикнал към
