мургите, и на нийсанците, трябваше да пътуваме нощем и да се крием — такива ми ти работи. Проводихме пратеник. Успя ли да стигне до вас?
— Да, завчера — отговори Поулгара. — Но имаше треска и беше необходимо доста време, докато ни предаде съобщението ви.
Келдар кимна.
— Както и да е, с мургите имаше кролими и те са опитаха да ни открият чрез силата на своите умове. Белгарат правеше нещо да им попречи и сигурно му е било необходимо много да се съсредоточи, защото не обръщаше особено внимание къде върви. Рано тази сутрин, докато превеждахме конете през едно блато, Белгарат като че ли се бореше с нещо със силата на ума си и… и изведнъж едно дърво се сгромоляса върху него.
— Аха — вметна Поулгара. — Да не би някой да го е бутнал?
— А, не — отвърна Силк. — Може да е било някакъв стар капан, но се съмнявам. Сърцевината беше изгнила. Опитах се да го предупредя, но той мина точно под него и…
— Хайде стига — обади се Белгарат.
— Ама аз наистина се опитах да те предупредя.
— Не преувеличавай, Силк.
— Не искам да си помислят, че не съм направил опит да те предупредя — възрази Силк.
Поулгара поклати глава и каза разочаровано:
— Татко!
— Хайде да спрем дотук, а? — погледна я Белгарат.
— Измъкнах го изпод дървото и го закърпих, доколкото можах — продължи Силк, — после откраднах тази лодка и се спуснахме по реката. Всичко беше наред, докато не започна да пада тази пепел.
— Какво направихте с конете? — попита Хетар.
Се’недра малко се страхуваше от този висок мълчалив алгарски благородник с бръснатата глава, коженото облекло и черния кичур коса, който се развяваше над темето му. Той като че ли никога не се усмихваше, а ястребовото му лице ставаше безизразно като камък при споменаването на думата „мург“. Единственото нещо, което в известна степен му придаваше човешки облик, беше необикновената му загриженост за конете.
— Добре са — увери го Силк. — Вързах ги на такова място, където нийсанците няма да ги намерят. Ще имат всичко необходимо, докато не отидем да ги вземем.
— Когато се качихте на кораба, ти каза, че сега Кълбото е в ръцете на Ктучик — обърна се Поулгара към Белгарат. — Как стана така?
Възрастният мъж вдигна рамене.
— Белтира не се впусна в никакви подробности. Всичко, което ми каза, е, че Ктучик причаквал Зедар на границата с Ктхол Мургос. Зедар успял да избяга, но трябвало да остави Кълбото.
— Разговарял си с Белтира?
— С неговия ум — отвърна Белгарат.
— Той каза ли защо Учителят иска да отидем в Долината?
— Не. Сигурно не му е хрумнало да попита. Знаеш го какъв е.
— Но това ще ни отнеме месеци, татко — възрази Поулгара и тревожно сбърчи чело. — До Долината има двеста и петдесет левги.
— Алдур иска да отидем там — отговори той. — Не мога да не се подчиня на повелята му.
— А междувременно Ктучик ще държи кълбото в ръцете си в Рак Ктхол.
— Това няма да му донесе нищо добро, Поул. Самият Торак не можа да накара Кълбото да му се подчини, а се опитва да го стори повече от две хиляди години. Зная къде се намира Рак Ктхол и Ктучик няма да успее да се скрие от мен. Ще бъде там с Кълбото, когато реша да му го отнема. Зная как да се справя с този магьосник. — Той изрече думата „магьосник“ с дълбоко презрение.
— А Зедар?
— Зедар си има свои грижи. Белтира казва, че е изнесъл Торак от мястото, където го е крил досега. Можем да бъдем сигурни, че ще държи тялото на Торак колкото е възможно по-далеч от Рак Ктхол. Всъщност нещата се наредиха твърде добре. Във всеки случай започнах мъничко да се изморявам от това преследване на Зедар.
За Се’недра това бе твърде объркващо. Защо всички зависеха толкова много от движенията на двама ангаракски магьосници и какъв беше този тайнствен скъпоценен камък, който всеки желаеше да притежава? За нея всички скъпоценни камъни бяха еднакви. Беше прекарала детството си сред такова охолство, че бе престанала да обръща внимание на украшенията. В момента единственият накит, който носеше, беше чифт мънички златни обици с формата на миниатюрни жълъдчета и привързаността й към тях произтичаше не толкова от факта, че бяха златни, а заради подрънкването, което издаваха хитро направените езичета в тях.
Всичко, което ставаше, й звучеше като една стара алорнска легенда — беше я чула преди години в императорския двор от устата на един пътуващ разказвач. В легендата се споменаваше за вълшебен скъпоценен камък. Той бил откраднат от бога на ангараките Торак и след това върнат на законния му собственик от един вълшебник и неколцина алорнски крале, поставили го върху дръжката на меч, който се пазел в тронната зала на кралство Рива. Хората вярвали, че по някакъв неведом начин камъкът закриля Запада от някакво ужасно бедствие, което ще порази кралствата, ако скъпоценното Кълбо се изгуби. Любопитно — името на вълшебника в легендата беше Белгарат, точно както се казваше този старец.
Но това означаваше, че е на хиляди години! Нелепо! Сигурно са го кръстили като древния митичен герой — освен ако сам не си е избрал това име, за да впечатлява хората.
Очите й още веднъж пробягаха към лицето на Гарион. Момчето седеше тихо в ъгъла на каютата, погледът и изражението му бяха сериозни. Тя си помисли, че може би именно сериозността му изостря любопитството й и привлича очите й към него. Другите младежи, които познаваше — благородници и синове на благородници — се опитваха да бъдат очарователни и остроумни, но Гарион никога не бе правил опит да се пошегува или да приказва умни неща, за да я развлича. Тя не беше съвсем сигурна как да приема това. Наистина ли беше толкова ограничен, че да не знае как трябва да се държи? Или може би знаеше, ала не го интересуваше и не искаше да положи нужните усилия. Но би могъл поне да се опита от време на време. Защото как би трябвало да се отнася с него тя, ако той така категорично отказваше да се прави на глупак в нейна чест?
Тя гневно си напомни, че му е сърдита. Той беше казал, че кралица Салмисра е най-красивата жена, която е виждал, и все още беше прекалено, прекалено рано да му прости такова оскърбително изявление. Да, тя със сигурност щеше да го накара много да страда за подобна обидна грешка. Пръстите й си играеха разсеяно с една от къдриците, спускащи се край лицето й, а очите й бяха впити в лицето на Гарион.
На следващата сутрин пепелта, която се сипеше от небето вследствие на вулканично изригване някъде в Ктхол Мургос, понамаля и палубата отново стана обитаема. Джунглата от двете страни на реката беше все още отчасти обвита в прашна мараня, но въздухът беше достатъчно чист за дишане, затова Се’недра с облекчение избяга от задушната, вряща от жега кабина под палубата.
Гарион, както обикновено, седеше в заслоненото място близо до носа на кораба и говореше с Белгарат. Се’недра с известно недоволство забеляза, че пак не се е сресал, но устоя на моментното си желание да вземе гребен и да оправи положението. Вместо това отстъпи с хитро притворство и застана до перилата, откъдето — без да изглежда, че го прави — можеше с лекота да подслуша разговора им.
— …Винаги си е бил там — казваше Гарион на дядо си. — Говореше ми — сдържаше ме, когато се държах детински или глупаво. Струва ми се, че винаги си е бил в някакво ъгълче на ума ми.
Белгарат кимна и разсеяно почеса брадата си.
— Изглежда, че съществува напълно отделно от теб — отбеляза той. — Всъщност този глас в главата ти правил ли е някога нещо? Искам да кажа — нещо друго, освен че ти приказва?
Гарион се замисли за миг.
— Не, не мисля. Казва ми как да правя разни неща, но смятам, че аз съм онзи, който трябва да ги извърши. Когато бяхме в палата на Салмисра, ми се стори, че гласът ме взе от тялото ми, за да отида и да намеря леля Поул. — Гарион се намръщи. — Не, не беше така — поправи се той. — Когато се замисля за това, разбирам: гласът ми каза как да го направя, но аз самият го извърших. Когато излязохме, го чувствах
