край себе си — това беше и първият път, когато бяхме разделени. И въпреки това не можах да го видя. Ала за няколко минути той пое водачеството, така мисля. Приказваше на Салмисра, за да заглади нещата и да прикрие онова, което всъщност правехме.
— Имал си доста работа, откакто ви оставихме със Силк, а?
Гарион унило кимна.
— Да. И повечето беше наистина ужасна. Изгорих Ашарак. Знаеш ли?
— Леля ти Поул ми разказа.
— Той я удари — продължи Гарион. — По лицето. Понечих да се втурна с нож срещу него, но гласът ми каза да постъпя другояче. Ударих го с ръка и казах: „Изгори!“ Това беше всичко — просто „Изгори!“ — и той пламна. Исках да угася пламъците, но леля Поул ми каза, че Ашарак бил убиецът на майка ми и баща ми. Тогава направих пламъците още по-горещи. Той ме молеше да ги угася, но аз не го направих. — Гарион потрепера.
— Опитах се да те предупредя — меко му напомни Белгарат. — Казах ти, че няма много да ти хареса, след като всичко свърши.
— Трябваше да те послушам — въздъхна Гарион. — Леля Поул казва, че след като човек свикне с тази… — Той се обърка, търсейки подходящата дума.
— Тази сила? — предложи правилната дума Белгарат.
— Да — съгласи се Гарион. — Та тя казва, че след като свикнеш с нея, никога не можеш да забравиш как да я използваш и ще го правиш отново и отново. Бих желал да бях използвал ножа си вместо тази сила. В такъв случай онова нещо в мен никога нямаше да излезе на свобода.
— Знаеш ли, не си прав — съвсем спокойно каза Белгарат. — Вече няколко месеца откак си под страшно напрежение заради тази сила. Използвал си я поне десетина пъти, без да го осъзнаваш.
Гарион недоверчиво се взря в него.
— Спомняш ли си онзи полудял монах, когото срещнахме в Толнедра? Когато го докосна, вдигна такъв шум, че си помислих, че си го убил.
— Нали каза, че леля Поул го е направила?
— Излъгах — нехайно заяви старецът. — Честичко лъжа. Важното в случая е, че ти винаги си имал тази способност. Рано или късно тя щеше да се прояви. Трябва да ти кажа, че не съм твърде нещастен заради това, което си направил на Чамдар. Е, може би е мъничко екзотично — не е точно начинът, по който щях да постъпя аз — но в крайна сметка справедливостта е възтържествувала.
— Значи винаги ще имам тази способност?
— Винаги. Боя се, че тя ще бъде винаги с теб.
При тези думи принцеса Се’недра се усмихна доволно. Белгарат току-що бе потвърдил нещо, което тя самата бе казвала на Гарион. Ако момчето престанеше да бъде така упорито, неговата леля, дядо му и, разбира се, тя самата (защото принцесата много по-добре от младежа знаеше какво е добро и нужно за него) — те тримата щяха да насочват живота му в нужното русло с малко или почти без никакви трудности.
— Да се върнем сега към гласа, който чуваш — каза Белгарат. — Трябва да науча повече за него. Не ми се ще да носиш в ума си враг.
— Не е враг — настоя Гарион. — Той е на наша страна.
— Може би само изглежда така — отбеляза Белгарат. — Но нещата не са винаги такива, каквито изглеждат. Ще съм много по-спокоен, ако наистина знам точно какво представлява той. Не обичам изненадите.
Принцеса Се’недра вече беше потънала в мисли. В ума й смътно започна да се оформя една идея — една мъничка идея, разкриваща много интересни възможности.
ГЛАВА 2
Пътешествието до бързеите на Змийската река им отне почти цяла седмица. Беше непоносимо горещо, но вече започваха да привикват към климата. Принцеса Се’недра прекарваше по-голямата част от времето си на палубата с Поулгара, като съвсем явно пренебрегваше Гарион. Ала често хвърляше поглед към него, за да открие признаци, че младежът страда.
Тъй като животът й беше изцяло в ръцете на тези хора, Се’недра изпитваше остра необходимост да ги привлече на своя страна. Белгарат нямаше да представлява никакъв проблем. Няколко очарователни момичешки усмивки, няколко потрепвания с клепки, една-две уж спонтанни целувчици — и тя съвсем спокойно можеше да го върти на малкия си пръст. Можеше да осъществи този план по всяко време. Ала Поулгара беше нещо съвсем различно. На първо място Се’недра изпитваше страхопочитание пред невероятната красота на тази жена. Поулгара беше съвършена. Дори белият кичур сред черните й като полунощна доба коси беше не толкова недостатък, колкото особен чар — белег на личността й. Най- смущаващи за принцесата бяха очите на Поулгара. В зависимост от настроението й те меняха цвета си от сиво до дълбоко наситено синьо и виждаха всичко. Никакви преструвки не можеха да минат пред тези спокойни, уверени очи. Всеки път, когато принцесата ги погледнеше, й се струваше, че дочува звънтенето на окови. Да, наистина трябваше да привлече Поулгара на своя страна.
— Лейди Поулгара? — каза принцесата една сутрин, докато двете седяха заедно на палубата. Безконечната сивозелена джунгла се плъзгаше по двата бряга на реката и моряците се потяха над веслата си.
— Да, скъпа? — Поулгара вдигна поглед от копчето, което пришиваше върху туниката на Гарион. Беше облечена в светлосиня рокля, разтворена около врата в страшната жега.
— Какво означава думата „вълшебство“? Винаги са ми казвали, че подобни неща не съществуват. — Това й изглеждаше добра тема за започване на разговор.
— Образованието в Толнедра е малко едностранчиво, скъпа — усмихна се Поулгара.
— Вълшебството всъщност е измама, нали? — настоя Се’недра. — Искам да кажа — нещо като да показваш на хората някакъв предмет с едната ръка, докато го прибираш с другата? — И принцесата се заигра с връзките на сандалите си.
— Не, скъпа. Въобще не е така.
— Ами какви неща може да постигне човек чрез вълшебство?
— Никога не съм проучвала точната граница на тези неща — отвърна Поулгара, все още заета с иглата. — Когато нещо трябва да се направи, ние го правим. Просто не си задаваме въпроса дали можем да го извършим, или не. Макар че различните хора правят по-добре или по-зле различни неща. Също както един човек е добър в дърводелството, а друг в зидането на каменни стени.
— Гарион е вълшебник, нали? Какво може да направи той?
Защо ли принцесата беше задала тъкмо този въпрос?
— Чудех се накъде ще избие разговорът — рече Поулгара и стрелна дребното момиче с проницателен поглед.
Се’недра поруменя.
— Не си дъвчи косата, скъпа — продължи леля Поул. — Крайчетата й ще започнат да цъфтят.
Се’недра бързо изтегли къдрицата от зъбите си.
— Все още не сме сигурни дали Гарион може да прави вълшебства — продължи Поулгара. — Вероятно е прекалено рано да се каже със сигурност. Изглежда, че има талант. Със сигурност вдига много шум, когато прави нещо, а това е явен признак за възможностите му.
— Значи вероятно е много могъщ вълшебник.
По устните на Поулгара се плъзна лека усмивка.
— Сигурно е така — отвърна тя. — Да приемам, че засега се учи как да се контролира.
— Ами тогава — заяви Се’недра, — значи просто ще трябва да го научим да се контролира, нали?
Поулгара я погледна за миг, после започна да се смее.
Се’недра за миг се засрами, но също се разсмя.
Гарион, който стоеше наблизо, се обърна към тях и попита:
— Какво ви е толкова смешно?
— Не би могъл да го разбереш, скъпи — каза Поулгара.
