И все пак Мандорален беше убил лъв. Заради нея. Такава изумителна храброст може би беше пленила лекомислената малка принцеса. Ами ако нейното възхищение и благодарност я бяха тласнали напред и тя бе преминала границата, разделяща я от сляпото влюбване? Тази вероятност, притиснала го в най-мрачните часове на нощта, прогони всякаква възможност да заспи отново. На сутринта той се надигна със зачервени очи и сърдит. Ужасна тревога гризеше цялото му същество.
Докато яздеха сред синкавите сенки на ранната утрин полегатите лъчи на току-що изгрялата слънце проблясваха по върховете на дърветата над тях, — Гарион настигна дядо си. Търсеше утеха в компанията на стареца. Ала не само това беше причината да се придвижи напред. Се’недра скромно яздеше с леля Поул точно пред тях, а Гарион беше дълбоко убеден, че трябва да я наглежда.
Господин Улф яздеше мълчаливо, изглеждаше сърдит и раздразнен и често забиваше пръсти под шината на лявата си ръка.
— Остави я на мира, татко — каза му леля Поул, без да се обръща.
— Сърби ме.
— Това е, защото раната заздравява. Остави я на мира.
Той измърмори нещо под нос.
— Откъде мислиш да поемем към Долината? — попита тя.
— Ще заобиколим през Тол Ране — отвърна той.
— Лятото свършва, татко — напомни му тя. — Ако се забавим прекалено много, лошото време ще ни притисне в планините.
— Зная, Поул. Нима предпочиташ да пресечем напряко през Марагор?
— Не бъди смешен.
— Наистина ли Марагор е толкова опасен? — попита Гарион.
Принцеса Се’недра се обърна на седлото си, попари го с презрителен поглед и попита с огромно превъзходство:
— Нищо ли не знаеш?
В ума му почти светкавично изникнаха десетки подходящи отговори.
Господин Улф поклати предупредително глава и каза:
— Не е време да се дърлите.
Гарион стисна зъби.
Още час яздиха през прохладната утрин и тъкмо когато настроението на Гарион започна да се подобрява, при тях дойде Хетар.
— Насреща ни идат ездачи — каза той.
— Колко са? — бързо попита Улф.
— Поне десетима. Идват от запад.
— Толнедранци ли са?
— Ще проверя — измърмори леля Поул, вдигна лице и за миг затвори очи. — Не. Не са толнедранци. Мурги са.
Хетар присви очи, хвана сабята си и попита:
— Ще се бием ли?
— Не — кратно отговори Улф. — Ще се скрием.
— Но те не са много! Ще ги…
— Спокойно, Хетар — каза Улф, после подвикна: — Силк, от запад идват мурги. Намери някое местенце да се скрием.
Силк само кимна и се впусна да изпълни нареждането.
— Има ли с тях кролими? — попита възрастният мъж леля Поул.
— Май не — отвърна тя смръщено. — Един има странен ум, ала не ми изглежда кролим.
Силк се върна бързо и каза:
— Надясно има гъсталак. Достатъчно е голям, за да се скрием.
— Да вървим тогава — рече господин Улф.
Гъсталакът представляваше кръг от гъсти шубраци, които заобикаляха малка блатиста котловина. В центъра й имаше извор.
Силк скочи от коня си, отсече един голям храст с късия си меч и каза:
— Скрийте се тук. Аз ще отида да прикрия следите. — И хванал храста, се измъкна от гъсталака.
— Погрижи се конете да не вдигат шум — обърна се Улф към Хетар.
Хетар кимна, ала погледът му издаваше недоволство. Гарион се запровира на четири крака през преплетените храсти, докато стигна до края на гъсталака, легна на земята и надникна между чепатите стволове на дърветата.
Силк вървеше заднишком и размахваше храста, като смиташе листа и вейки и покриваше с тях следите, които бяха направили от пътеката до храсталака. Движеше се бързо, ала внимаваше да заличи и най- дребната им следа.
Зад гърба си Гарион дочу леко пропукване на съчка и шумолене на листа; след малко Се’недра допълзя и легна до него.
— Не трябва да излизаш от гъсталака — каза той тихо.
— Ти също — остро отвърна тя.
Гарион не отговори нищо. Принцесата ухаеше на цветя, а това го изпълваше с безпокойство.
— Как мислиш — близо ли са? — прошепна тя.
— Откъде да знам?
— Нали си вълшебник?
— Не съм толкова добър в тези неща.
Силк свърши да прикрива следите и за миг се изправи, изучавайки земята — търсеше някакъв признак на тяхното преминаване, който може би бе пропуснал да заличи. След това се приближи и спря почти до Гарион и Се’недра.
— Хетар искаше да се бие с тях — прошепна Се’недра на Гарион.
— Хетар винаги иска да се бие, когато види мурги.
— Защо?
— Мургите убили родителите му, когато бил много мъничък. И го принудили да гледа.
— Ужасно! — възкликна тя.
— Ако нямате нищо напротив, деца — поде саркастично Силк, — аз се опитвам да чуя дали конете се приближават.
Гарион дочу чаткане на конски подкови — конете се движеха в тръс — и се притисна по-плътно до листата, дори спря да диша.
Мургите се появиха. Бяха петнадесет, облечени в ризници. Бузите им бяха целите в белези — нещо типично за техния народ. Ала водачът им беше мъж с кърпена, мръсна туника и щръкнала черна коса. Беше небръснат и едното му око беше кривогледо. Гарион го познаваше.
Силк пое дълбоко въздух и едва чуто изсъска.
— Брил!
— Кой е Брил? — прошепна Се’недра на Гарион.
— Ще ти кажа по-късно — отвърна й той също шепнешком. — Шшт!
— Я не ми шъткай! — сопна се тя.
Строгият поглед на Силк ги усмири.
Брил приказваше заповеднически на мургите и жестикулираше с къси, отсечени движения. После вдигна ръце, разпери широко пръсти и ги насочи напред, като че искаше да промуши някого — така подчертаваше току-що изреченото. Всичките мурги закимаха и после продължиха по пътеката, като подминаха храсталака, където се криеха Гарион, Се’недра и Силк.
Двама мурги преминаха така близко до храсталака, че Гарион усети миризмата на пот от хълбоците на конете им.
— Този човек започва да ми омръзва — отбеляза единият мург.
— Аз не бих позволил това да ми проличи — посъветва го другият.
— Мога да изпълнявам заповеди като всеки друг — продължи първият, — но той направо ме дразни.
