Мисля си, че ще изглежда по-добре с нож, забит между плешките.
— Аз пък мисля, че това никак не би му харесало, пък и твърде трудно може да се направи.
— Мога да почакам, докато заспи.
— Никога не съм го виждал да спи.
— Всеки заспива — рано или късно.
— Е, твоя работа — отвърна вторият мург и сви рамене. — Аз лично не бих опитал нищо прибързано — освен ако не си се отказал отново да видиш Рак Хага.
Двамата се отдалечиха и вече не се чуваше какво си приказват.
Силк клекна и нервно загриза нокътя си. Очите му се бяха превърнали в мънички цепчици, острото му, тясно лице беше напрегнато. След това той започна да ругае под нос.
— Какво става, Силк? — прошепна му Гарион.
— Допуснал съм грешка — отвърна раздразнено Силк. — Хайде да се върнем при другите. — Той им обърна гръб и запълзя през храстите към извора в центъра на храсталака.
Господин Улф седеше на един пън и разсеяно почесваше овързаната си в шини ръка.
— Петнадесетима мурги — докладва кратко Силк. — И един стар наш познайник.
— Брил — обясни Гарион. — Според мен той им беше водач.
— Брил ли? — Очите на възрастния мъж се разшириха от изненада.
— Той даваше заповеди и мургите ги изпълняваха — заразказва Силк. — Не им харесва особено, ала вършат всичко, което им нареди. Изглежда, се страхуват от него. Смятам, че Брил е нещо повече от обикновен наемник.
— Къде е Рак Хага? — попита Се’недра.
Улф я измери с остър поглед.
— Чухме как двама от тях си приказват — обясни тя. — Казаха, че били от Рак Хага. Мислех си, че зная имената на всички градове в Ктхол Мургос, ала никога не съм чувала такова име.
— Сигурна ли си, че са казали точно Рак Хага? — попита Улф и погледът му проблесна напрегнато.
— Аз също ги чух — намеси се Гарион. — Точно така казаха — Рак Хага.
Господин Улф се изправи, лицето му внезапно помрачня.
— Значи ще трябва да побързаме. Таур Ургас се готви за война.
— Откъде знаеш? — попита го Барак.
— Рак Хага е на хиляда левги южно от Рак Госка и никога не довеждат южните мурги в тази част на света, ако кралят на мургите не възнамерява скоро да обяви война на някого.
— Ами да заповядат — рече Барак с крива усмивка.
— На тебе може да ти е все едно, но аз бих предпочел първо да си свършим работата. Трябва да отидем до Рак Ктхол и никак не ми се ще да преминаваме през пълчища мурги, за да стигнем там. — Старецът сърдито поклати глава. — Какво си мисли Таур Ургас? — избухна той. — Още не му е дошло времето.
Барак сви рамене.
— Всяко време е добро за война.
— Не и за тази война. Прекалено много неща трябва да се случат преди нея. Не може ли Ктучик да държи под контрол този маниак?
— Непредсказуемостта е част от неповторимия чар на Таур Ургас — язвително отбеляза Силк. — Самият той не знае какво ще прави на следващия ден.
— Ти познаваш краля на мургите? — попита Мандорален.
— Срещали сме се — отговори Силк. — Ала не се обичаме много.
— Брил и неговите мурги трябва да са вече далеко — отбеляза господин Улф. — Хайде да продължим пътя си. Предстои ни дълъг път, а времето няма да ни чака. — И той бързо тръгна към коня си.
Малко преди залез слънце минаха през висок проход, разположен в плитка клисура между две планини, и спряха да пренощуват в малка долчинка на няколко мили от другата страна на прохода.
— Поддържай огъня колкото е възможно по-слаб, Дурник — предупреди господин Улф ковача. — Мургите от юг имат остри очи и могат да забележат светлината на огъня от мили разстояние. Не ми се ще да имаме неканени гости посред нощ.
Дурник кимна разбиращо и изкопа трапа за огъня по-дълбок от обикновено.
Мандорален беше много внимателен с принцеса Се’недра. Гарион го наблюдаваше кисело. Макар че винаги се противопоставяше на настояванията на леля Поул да действа като личен слуга на принцесата, сега, след като дребничкото момиче си имаше рицар, Гарион усещаше, че по някакъв начин постът, който му принадлежеше по право, му е отнет.
— Трябва да ускорим похода си — каза им Улф, след като приключиха с вечерята — сланина, хляб и сирене. — Трябва да прекосим планините преди първите бури и да изпреварим Брил и неговите мурги. — Той разчисти земята пред себе си с крак, взе една пръчка и започна да рисува карта в меката пръст. — Ние се намираме ето тук. Марагор е точно пред нас. Ще го заобиколим от запад, ще минем през Тол Ране и ще се насочим на североизток към Долината.
— Нима пътят ни няма да е по-къс, ако прекосим Марагор? — предложи Мандорален и посочи грубо очертаната карта.
— Прав си — отвърна Улф. — Ала няма да го сторим, освен ако нямаме друг избор. Марагор е обитаван от зли духове и е най-добре да го избегнем.
— Не сме деца да се плашим от безплътни сенки — заяви Мандорален някак сковано.
— Никой не се съмнява в храбростта ти, Мандорален — обади се леля Поул. — Ала в Марагор ридае духът на Мара. По-добре да не го обиждаме.
— Колко път има до Долината на Алдур? — попита Дурник.
— Двеста и петдесет левги — отговори Улф. — Ще бъдем месец, а може би и по-дълго в планините, дори ако условията за преход са възможно най-благоприятни. Сега ще е най-добре да поспим. По всяка вероятност утре ни чака тежък ден.
ГЛАВА 4
На следващата сутрин станаха когато първите бледи светлинки на зората затанцуваха по хоризонта на изток. По земята се беше появила сребриста слана, тънък лед беше сковал краищата на извора в дъното на долчинката. Се’недра, която бе отишла да умие лицето си, вдигна една тънка ледена коричка и се взря в нея.
— В планините е много по-студено — каза й Гарион, докато препасваше колана с меча си.
— Знам — отвърна му тя високомерно. — Не съм чак толкова глупава.
— Добре, нищо не съм казал — рече късо Гарион и се отдалечи с тежки стъпки, мърморейки нещо под нос.
Скоро тръгнаха. След няколко левги, когато заобиколиха един висок скат, пред очите им се разстла широката низина на местността, наричана някога Марагор. Земята на марагите. Поляните бяха обагрени в прашнозелен, есенен цвят, ручеите и езерата искряха на слънцето. Порутени останки от сгради проблясваха далеч, далеч в равнината.
Гарион забеляза, че принцеса Се’недра е свела очи, сякаш дори не иска да погледне натам.
Недалеч на склона под тях, в една стръмна клисура, издълбана от пенлив, буен поток сред скалите и чакъла, се издигаха няколко грубо построени хижи и дрипави палатки. Черни улици и пътеки лъкатушеха по склоновете на клисурата и десетина дрипави мъже унило чоплеха по брега на ручея с кирки и търнокопи. Водата след окаяното селище ставаше тинеста, жълтеникавокафява на цвят.
— Град? — изрече въпросително Дурник. — Град тук?
— Не е точно град — отвърна Улф. — Мъжете в тези селища пресяват чакъла и разкопават бреговете на потоците, за да търсят злато.
— Тук има ли злато? — бързо попита Силк и очите му светнаха.
— Малко — отвърна Улф. — Съвсем недостатъчно, за да си губи човек времето.
— Тогава защо си правят този труд?
Улф вдигна рамене.
— Кой знае?
