Мандорален и Барак застанаха начело и групата започна да се спуска по каменистата пътека към селището. Когато го приближиха, двама мъже излязоха от хижите, стиснали в ръце ръждясали мечове. Единият — мършав, небръснат, с високо чело, носеше зацапано толнедранско кожено палто. Другият, много по-висок и едър, беше облечен в парцалива туника на арендски крепостен селянин.
— Ни крачка напред! — изкрещя толнедранецът. — Не допускаме въоръжени мъже тук, докато не узнаем по каква работа идат при нас.
— Препречил си ни пътя, приятелю — каза Барак. — Това може да не ти се стори много здравословно.
— Само да извикам и веднага ще дотърчат петдесет въоръжени мъже — предупреди го толнедранецът.
— Не се прави на глупак, Релдо — обърна се към него едрият аренд. — Този, дето е натрупал цяла планина стомана по тялото си, е мимбратски рицар. Цялото село не може да го спре, ако е решил да мине оттук. — После хвърли предпазлив поглед към Мандорален и попита почтително: — Какви са намеренията ви, господин рицарю?
— Просто си вървим по пътя — отговори Мандорален. — Не се интересуваме от вашето селище.
Арендът изсумтя.
— Достатъчно ми е да знам това. Пусни ги да минат, Релдо.
— Ами ако лъже? — усъмни се Релдо. — Ами ако са дошли, за да ни откраднат златото?
— Какво злато, глупако? — изрече арендът с презрение. — В целия лагер няма достатъчно злато, с което да напълним един напръстник. Освен това мимбратските рицари не лъжат. Щом искаш да се биеш с него, хайде — започвай. Като приключи битката, ще изчегъртам онова, което е останало от теб, и ще те заровя в някоя дупка.
— Ама много си гаден, Бериг — мрачно отбеляза Релдо.
— И какво смяташ да направиш по този въпрос?
Толнедранецът свирепо изгледа по-едрия мъж, обърна му гръб и се отдалечи, мърморейки под нос страшни ругатни.
Бериг грубо се изсмя и отново се обърна към Мандорален.
— Преминете, господин рицарю — покани го той. — Релдо само си плещи. Не е необходимо да се тревожите за него.
Мандорален бавно подкара коня си напред и каза:
— Много далеч от дома си отишъл, приятелю.
Бериг сви рамене.
— В Арендия няма нищо, което да ме задържи. Пък и имах недоразумение с моя господар заради едно прасе. Той взе да приказва, че щял да ме обеси, и ми хрумна, че ще е по-добре да опитам късмета си в някоя друга страна.
— Добре ти е хрумнало — изсмя се Барак.
Бериг му намигна и обясни:
— Пътят продължава право надолу, към потока. След това се катери по другия склон зад онези колиби. Мъжете там са надраки, ала единственият, който може да ви създаде някакви неприятности, е Тарлек. Но той снощи здравата се напи, така че вероятно сега още си отспива.
Някакъв мъж с унесен поглед, облечен в сендарски дрехи, се измъкна от една палатка, вдигна лице нагоре и започна да вие като куче. Бериг вдигна камък и го замери. Сендарът се наведе и избегна удара, после с лай избяга и се скри зад колибата.
— Някой ден ще направя услуга на този човек и ще взема да забия нож в гърдите му — навъсено отбеляза Бериг. — Цяла нощ вие срещу луната.
— Какво му е? — попита Барак.
Бериг сви рамене.
— Луд е. Беше си внушил, че може да се промъкне в Марагор и да си напълни торбата със злато, преди духовете да го уловят. Но сметката му излезе крива.
— А какво са му направили духовете? — попита Дурник с широко отворени очи.
— Никой не знае — отговори Бериг. — От време на време все някой се напива или го обзема алчност и започва да си мисли, че може да му се размине. Но дори ако не те хванат духовете, тая работа пак няма да те изведе на добро. Ако успееш да се измъкнеш от Марагор, приятелите ти веднага те ограбват. Никой не може да задържи златото, което е изнесъл. Тогава защо да си дава тоя труд?
— Ама и вие сте се събрали едни! — кисело отбеляза Силк.
Бериг се изсмя.
— На мен ми е добре. Много по-добре, отколкото да увисна на някое дърво в овощната градина на господаря в Арендия. — Мъжът разсеяно се почеса под мишницата и въздъхна: — Я по-добре да отида да покопая. На добър час! — И им обърна гръб и се отправи към една от палатките.
— Да продължаваме — тихо каза Улф. — В такива селища често стават свади.
— Ти, изглежда, знаеш доста неща за тях, татко — отбеляза леля Поул.
— Ами това са прекрасни места, където човек може да се скрие — отвърна той. — Никой не ти задава никакви въпроси. И на мен ми се е налагало да се крия.
— И защо ли така? — засмя се тя.
Поеха по прашната улица между залепените една за друга колиби и кърпените палатки към мътния поток.
— Чакайте! — извика някой и те се обърнаха. Някакъв мърляв драснианец тичаше след тях и размахваше кожена кесия.
— Какво искаш? — попита Силк.
— Давам злато за това момиче. Най-чиста проба. Петдесет жълтици — заяви драснианецът задъхано и отново заразмахва кожената кесийка.
Мандорален се свъси и посегна към дръжката на меча си.
— Хайде остави ме аз да се оправя този път, Мандорален — каза Силк и леко скочи от седлото.
Се’недра го погледна изумено, след това пребледня от смъртна обида. Изглеждаше, че ще избухне всеки миг, ала Гарион сложи ръка върху лакътя й и прошепна:
— Само гледай.
— Как смее този…
— Шшшт. Само гледай. Силк ще се погрижи за всичко.
— Предложението ти е твърде нищожно — подхвана Силк, пощраквайки лениво с пръсти.
— Тя е още много млада — изтъкна другият драснианец. — Очевидно още не е обучена както трябва. Кой от вас е нейният собственик?
— За това след малко — отвърна Силк. — Но сигурно можеш да ни направиш по-добро предложение от първото, нали?
— Само толкова имам — отговори жално мърлявият мъж и размърда пръсти.
— Съжалявам — поклати глава Силк. — И дума не може да става.
Се’недра отвори уста да каже нещо.
— Мълчи — почти й викна Гарион. — Нещата не са такива, каквито изглеждат.
— Ами какво ще кажеш за старата? — предложи мърлявият. — Петдесет жълтици са добра цена за нея. Даже са множко според мен.
Юмрукът на Силк се стрелна напред и мръсният драснианец се олюля. От околните коптори надничаха хора. Драснианецът попипа устата си и започна да ругае.
— Довърши го, Мандорален — рече нехайно Силк. Рицарят извади меча си и смушка бойния си кон. Драснианецът запищя от ужас и избяга.
— Какво каза? — попита Улф. — Беше пред него и не можах да видя.
— Цялата местност гъмжи от мурги — отвърна Силк. — Миналата седмица минавали буквално на орди. Вярвам му. Ние сме стари приятели.
— Ти познаваш това животно? — възкликна Се’недра.
— Керан ли? Разбира се. Ходихме заедно на училище.
— Драснианците обичат да държат всичко под око, принцесо — обясни й Улф. — Крал Родар има агенти
