За миг Барак се взря втренчено в улгоса, после изсумтя и кимна отсечено.
— Съжалявам — каза той. — Не знаех това. — И посегна да потупа с ръка рамото на Релг в знак на извинение.
— Не ме докосвай! — извика Релг и се отдръпна.
— Какво има?
— Просто не ме докосвай — никога! — След което Релг продължи с бързи крачки напред.
— Не иска да го оскверняваш — обясни Белгарат.
— Какво! Да го осквернявам ли?
— Много е загрижен за личната си чистота. Според него всяко докосване го прави нечист.
— Да прави нечист него? Та той е омазан като прасе в тиня.
— Става дума за друг вид нечистотия. Хайде да продължим напред.
Барак закрачи след всички, като си мърмореше, та чак пръскаше слюнки от възмущение. Навлязоха в друг тъмен проход и Гарион с копнеж надзърна през рамо към отслабващата светлина на бляскавата пещера. После завиха и светлината изчезна.
Нямаше начин да отчитат времето в шептящия мрак. Продължаваха с препъване напред, от време на време спираха, за да ядат или да почиват, ала сънят на Гарион беше пълен с кошмари за планини, които го смазват под тежестта си. И когато вече беше изгубил всяка надежда, че някога отново ще види небето, леко докосване на движещ се въздух погали бузата му. Доколкото можеше да прецени, вече бяха изминали пет дни, откакто напуснаха последната слабо осветена галерия на улгосите и се гмурнаха в тази вечна нощ. Отначало момъкът си помисли, че докосването на по-топлия въздух е само плод на въображението му, но после долови миризмата на дървета и трева сред пропития с дъх на мухъл въздух на пещерата и разбра, че някъде напред има отвор — изход към повърхността.
Усещането за по-топъл външен въздух се засили, мирис на трева започна да изпълва прохода. Подът започна да се издига, стана забележимо по-светло. Струваше им се, че излизат от безкрайната нощ към светлината на първата утрин в историята на света. Конете, които вървяха най-назад, също доловиха аромата на свежия въздух и ускориха ход. Ала Релг започна да се движи по-бавно и по-бавно, докато накрая спря. Слабото металическо поскърцване на люспестата му ризница приказваше вместо него. Релг трепереше, подготвяйки се за онова, което го очакваше. Той отново завърза покривалото пред очите си, мърморейки нещо на ръмжащия улгоски език. Тонът му беше пламенен, почти умолителен. После отново тръгна напред — неохотно, едва влачейки крака.
Напреде им сияеше златна светлина. Жребчето изведнъж зачатка с малките си копитца, пренебрегна строгата заповед на Хетар, хукна напред и потъна сред светлината.
Белгарат почеса брадата си и погледна с присвити очи след малкото животно.
— Може би ще е по-добре, ако вземеш него и майка му със себе си, когато се разделим — рече той на Хетар. — Изглежда, че му е малко трудно да приема нещата сериозно, а Ктхол Мургос е много опасно място.
Хетар сериозно кимна.
— Не мога — изведнъж извика Релг, притисна се в скалната стена и затули очите си. — Не мога да го сторя.
— Разбира се, че можеш — опита да го успокои леля Поул. — Ще се движим бавно и полека-лека ще свикнеш.
— Не ме докосвай — отговори Релг ни в клин, ни в ръкав.
— Това започва да става досадно — изръмжа Барак.
Гарион и останалите нетърпеливо се понесоха напред, жаждата им за светлина ги теглеше като магнит. Рязко си пробиха път през гъстата плетеница храсти пред входа на пещерата, после примигвайки, засенчвайки очи с длани, излязоха сред слънчевата светлина. Отначало тя прониза болезнено очите на Гарион, ала след няколко секунди той осъзна, че отново вижда. Частично прикритият вход към пещерите се намираше на един скалист склон. Зад тях искряха покритите със сняг планини на Улго, очертани на фона на наситено синьото небе, напреде им се разстилаше огромна равнина, безкрайна като море. Високата трева беше позлатена от есента и утринният ветрец я люлееше на дълги вълни. Равнината достигаше до хоризонта и Гарион се почувства така, сякаш току-що се е събудил от кошмар.
Релг беше коленичил в пещерата и обърнал гръб към светлината, се молеше и удряше раменете и гърдите си с юмруци.
— Сега пък какво прави? — попита Барак.
— Това е ритуал за пречистване — обясни Белгарат. — Опитва се да изхвърли от душата си всичко нечисто и да привлече духа на пещерите в сърцето си. Смята, че това ще му помогне да издържи, докато е навън.
— Колко време ще се пречиства така?
— Някъде около час, предполагам. Това е твърде сложен ритуал.
Релг спря да се моли и завърза още едно парче плат пред очите си.
— Ако омотае главата си с още покривала, има вероятност да се задуши — отбеляза Силк.
— Време е да тръгвам — рече Хетар и стегна ремъците на седлото си. — Какво друго да кажа на Чо- Хаг?
— Да предаде на всички останали какво се случи досега — отговори Белгарат. — Положението става такова, че ми се ще всеки един от кралете да бъде нащрек.
Хетар кимна.
— Знаеш ли къде се намираме? — попита го Барак.
— Разбира се. — Високият мъж погледна към привидно еднообразната равнина.
— Навярно ще мине поне месец, докато отидем до Рак Ктхол и се върнем — каза Белгарат. — Ако имаме възможност, ще запалим сигнални огньове по източния склон, преди да започнем да се спускаме. Съобщи на Чо-Хаг колко е важно да ни очаква. Не искаме мургите да навлязат в Алгария. Все още не съм готов за война.
— Ще бъдем там — отговори Хетар и се метна на седлото. — Успех и внимавайте. — Той обърна коня си и започна да се спуска към равнината. Кобилата и жребчето се понесоха след него. Жребчето спря веднъж и погледна към Гарион, изцвили тънко, печално, после се обърна и тръгна след майка си.
Барак мрачно поклати глава.
— Хетар ще ми липсва — избоботи той.
— Ктхол Мургос не е добро място за Хетар — изтъкна Силк. — Щеше да се наложи непрекъснато да го обуздаваме.
— Зная — въздъхна Барак. — Ала въпреки това ще ми липсва.
— В каква посока ще поемем? — попита Мандорален, оглеждайки равнината с присвити очи.
Белгарат посочи на югоизток.
— Нататък. Ще минем през южните предели на Мишрак ак Тул. Тулите не пускат толкова редовно патрули както мургите.
— Тулите не се престарават много-много, ако не им се налага — отбеляза Силк. — Премного са потънали в грижи да избягват кролимите.
— Кога ще тръгнем? — попита Дурник.
— Веднага щом Релг приключи с молитвите си.
— Значи ще имаме време за закуска — сухо вметна Барак.
Яздиха цял ден през равната, покрита с треви степ на южна Алгария под наситено синьото есенно небе. Релг, облякъл една стара туника с качулка на Дурник върху ризницата си, яздеше лошо, с щръкнали встрани крака, и изглежда, съсредоточаваше много повече усилия да държи лицето си наведено, отколкото да гледа накъде язди.
Барак го наблюдаваше кисело, лицето му изразяваше откровено неодобрение.
— Не се опитвам да те уча какво да правиш, Белгарат — каза той след няколко часа, — ала този ще ни създава доста неприятности.
— Светлината наранява очите му, Барак — каза леля Поул. — Освен това никога не е яздил. Не бързай да го критикуваш.
Барак премълча, ала лицето му все още беше изпълнено с пренебрежение.
