керваните и да изхвърли всички западняци от Ктхол Мургос.
— Защо? — попита Дурник.
Белгарат сви рамене.
— Предстои война. Таур Ургас знае, че много от търговците, които се движат по този маршрут до Рак Госка, са шпиони. Той скоро ще докара на север армии от юг и желае да запази числеността и движенията им в тайна.
— Каква ли пък армия може да бъде събрана от такова пусто и необитаемо кралство? — попита Мандорален.
Белгарат обходи с поглед високата студена пустиня.
— Това е само малка част от Ктхол Мургос. Страната се простира на хиляди левги на юг. Там има градове, които никой човек от запада не е виждал — дори не знаем имената им. Тук, на север, мургите играят много сложна игра, за да скрият истинския Ктхол Мургос.
— Значи мислиш, че войната непременно ще избухне?
— Може би през следващото лято — отвърна Белгарат. — А може би и през по-следващото.
— Ще бъдем ли готови? — попита Барак.
— Ще се опитаме.
Леля Поул изсумтя от погнуса.
— Какво има? — бързо я попита Гарион.
— Лешояди — отговори тя. — Отвратителни животни.
Дузина птици с тежки тела пляскаха с криле и пищяха над нещо край пътя.
— С какво ли се хранят тук? — попита Дурник. — Не съм виждал никакви животни.
— По всяка вероятност кълват някакъв кон — или човек — рече Силк. — Тук, горе, няма нищо друго.
— Нима биха оставили човек, без да го погребат? — попита ковачът.
— Заравят го само отчасти — обясни Силк. — От време на време някои разбойници решават, че набезите по пътя на керваните са лесна работа. Мургите бързо им дават да разберат колко сериозна грешка са допуснали.
Дурник го погледна въпросително.
— Хващат ги — продължи Силк, — зариват ги до врата в земята и ги оставят на произвола на съдбата. Лешоядите са научили, че човек е безпомощен в това състояние. И много често стават нетърпеливи и не си правят труда да изчакат човека да умре, преди да започнат да го ядат.
— Интересен начин за обуздаване на бандитите — рече Барак почти одобрително. — Дори и на мургите понякога може да им хрумне нещо полезно.
— За съжаление мургите автоматично приемат, че всеки, който не се движи по пътя, е бандит.
Лешоядите нагло продължаваха да се хранят и не пожелаха да напуснат ужасното си пиршество, когато групата на пътешествениците премина на не повече от двадесет разкрача от пернатото им сборище. Телата и крилата им скриваха каква точно е храната им — факт, за който Гарион им беше дълбоко благодарен. Ала каквото и да ядяха, то не беше голямо.
— Трябва да останем съвсем близо до пътя, когато спрем да пренощуваме — каза Дурник разтревожено.
— Много мъдро хрумване — съгласи се Силк.
Информацията на толнедранския търговец за импровизирания панаир по средата между Тол Хонет и Рак Госка се оказа точна. В ранния следобед на третия ден те се изкачиха на едно възвишение и видяха няколко палатки, заобикалящи солидна каменна постройка, издигната край пътя.
— Какво мислиш? — обърна се Силк към Белгарат.
— Късно е — отговори старецът. — И без това ще трябва да спрем, за да пренощуваме, а би изглеждало необичайно, ако подминем това място.
Силк кимна.
— Ала ще трябва да опитаме да скрием някъде Релг — продължи Белгарат. — Никой няма да повярва, че сме обикновени търговци, ако видят, че заедно с нас пътува улгос.
Силк се замисли за миг, после каза:
— Ще го увием в одеяла и ще казваме на всеки, който попита, че страда от тежка болест. Хората се стремят да стоят по-далеч от болните.
Белгарат кимна.
— Можеш ли да се преструваш на болен? — попита той Релг.
— Аз съм болен — отговори улгосът съвсем сериозно и кихна. — Винаги ли е толкова студено тук!
Леля Поул приближи коня си до неговия и протегна ръка към челото му.
— Не ме докосвай! — Релг се отдръпна.
— Стига вече де — каза вълшебницата, докосна за миг челото му и внимателно го огледа. — Той се е простудил, татко — обяви тя. — Щом спрем за нощуване, ще му дам да изпие нещо… Защо не ми каза, Релг?
— Ще изтърпя всичко, което ми изпраща УЛ — заяви Релг. — Това е наказание за моите грехове.
— Не — категорично заяви тя. — Това няма нищо общо с греха и наказанието. Обикновена настинка — нищо повече.
— Ще умра ли? — спокойно попита Релг.
— Разбира се. Никога ли не си настивал!
— Не. Никога през живота си не съм боледувал.
— Е, вече няма да можеш да казваш така — рече деликатно Силк, измъкна одеяло от един от вързопите и му го подаде. — Завий се и си го дръпни над главата. Опитай се да изглеждаш така, като че наистина страдаш.
— Но аз страдам — отвърна Релг и се разкашля.
— Но трябва и да ти личи — подчерта Силк. — Мисли за греховете си — това ще те накара да изглеждаш наистина нещастен страдалец.
— Аз непрекъснато мисля за греховете си. — Релг пак се разкашля.
— Зная — увери го Силк. — Но се опитай да мислиш още по-усилено.
Спуснаха се към палатките. Сухият леден вятър шибаше лицата им.
— Предполагам, че първо трябва да спрем в станцията за провизии — предложи Силк и посочи към квадратната каменна сграда, приклекнала като звяр между палатките. — Така би изглеждало по-естествено. Оставете нещата в мои ръце.
— Силк! Ах ти крастав драсниански крадецо! — изрева дрезгав глас от една близка палатка.
Очите на Силк леко се разшириха, после той се ухили.
— Май разпознавам квиченето на едно крастава надракско куче — рече той достатъчно високо, за да бъде чут от мъжа в палатката.
Строен надрак с черно филцова палто и плътно прилепнала кожена шапка излезе с широки крачки от палатката. Очите му притежаваха особената ъгловатост, характерна за всички ангараки, ала за разлика от мъртвите погледи на мургите, в тях проблясваха приятелски искрици.
— Още ли не са те хванали, Силк? — попита той. — Бях сигурен, че досега все някой е успял да ти одере кожата.
— Виждам, че си пиян както винаги — злобно се подсмихна Силк. — От колко време си така насвяткан, Ярблек?
— Кой ли пък ги брои! — изсмя се надракът и се олюля. — Какво правиш в Ктхол Мургос, Силк? Мислех си, че тлъстият ти крал има нужда от теб в Гар ог Надрак.
— Станах прекалено известен по улиците на Яар Надрак — отговори Силк. — Стигна се дотам, че всички започнаха да ме избягват.
— И защо ли? — саркастично подметна Ярблек. — Какво толкова, че мамиш в сделките, че подправяш заровете, че си позволяваш разни неща със съпругите на честните хора и че си шпионин?
— Чувството ти за хумор е съкрушително както винаги, Ярблек.
— То е единственият ми недостатък — призна си пийналият надрак. — Слез от коня де, Силк. Ела в палатката ми да се напием. Доведи и приятелите си. — И след тези думи той с олюляване се прибра.
