Прекъсна я тропот на приближаващи коне. Скоро видя конниците и разпозна водача им. Вкопчи се уплашено в Ян.
— Хатуей — отбеляза той глухо, дръпна юздите на жребеца и зачака с ръка на револвера.
Пол изви коня си и спря до тях, като ги гледаше изпитателно.
— Е, хубаво. Добре сте си вие двамата! — нервен тик придърпваше лявата му буза. Наведе се по- близо. — Лейвъри, доколкото разбирам, не си ти отговорен за открадването на жена ми, иначе щеше да яздиш в обратна посока. Къде я намери? С кого?
— Мисля, че си чувал за Танер Макшейн? — многозначително произнесе ловецът.
Името стресна Пол. Той се изпъна:
— Кой не е чувал за това копеле?
Присвил очи, той си припомняше нощта, в която беше устроил клопка на бившия си приятел. Макшейн помагаше да приберат добитъка му, който нарочно беше откаран извън пасищата, за да могат да го обвинят в кражба.
Хатуей си мислеше, че неговият бивш съратник и съперник вече е изгнил в затвора. Но явно нямаше достатъчно сигурен затвор за типове като него.
— Е, добре, именно той е влязъл в имението ти посред бял ден и е отвлякъл Тейла. — Ян оглеждаше мрачните лица на конниците зад Пол. — Хората ти май ги мързи да си гледат работата.
Хатуей намръщено погледна хората си през рамо и отново се обърна към двамата. Забеляза превръзката на ръката на младата жена. През плата беше избило кърваво петно.
— Танер ли направи това? Къде е той сега?
— Аз го прободох с ножа му, но докато бягах от него, ме нападна глутница кучета динго — отвърна Тейла. И, като мразеше собствените си думи и се стараеше да не го гледа в очите, добави: — Пол, моля те, отведи ме вкъщи.
Почувства как зад нея Ян се стегна и разбираше защо. Отново беше предпочела Хатуей пред него. Този път обаче имаше основателна причина — ръката й се нуждаеше от незабавна помощ.
Очите на съпруга й светнаха. Той долепи коня си до техния.
— Подай ми я — рече той на ловеца и му отправи самодоволна усмивка.
Прехвърлянето беше извършено. Стана й неприятно, когато Пол я прихвана здраво през кръста и я настани плътно на седлото пред себе си.
— Казваш, че си промушила Танер? — Хатуей наведе глава към нея.
— Да, но само в ръката. — Съжаляваше, че не е замахнала към сърцето му. Не й стигаше съпругът й, а сега трябваше да се бои и от този каторжник, да живее в непрекъснато напрежение. Той едва ли ще се успокои, докато не я хване отново, но този път най-вероятно щеше да я убие.
Пол се разсмя.
— Ти си го сразила с този удар! Сега всеки ще знае, че го е надвила една жена, а за мъж като Макшейн това е по-лошо от смърт. Няма какво да го мислим. Съмнявам се, че ще се появи отново в ранчото. Ще го е страх да не му се смеят.
После се обърна към Ян:
— Що се отнася до тебе, ти сигурно си минавал наблизо съвсем случайно, нали?
— Имам много причини да обикалям тази част на Шубраците. — Лейвъри се наместваше на освободеното от жената седло. — И нито една, която да искам да споделя с тебе. — Кимна тъжно на Тейла, после погледна мрачно съпруга й. — Не е ли най-добре да се връщате по-бързо в ранчото? Ръката й се нуждае от грижи.
— Не е необходимо да ми казваш какво и как да правя — процеди през зъби Пол, плесна с юздите коня и го подкара. — Лейвъри, стой далече от моята ферма, чуваш ли? — викна той през рамо. — Там няма нищо, което да ти принадлежи!
Чувствайки, че сякаш отново я хвърлят в злокобната пропаст на ада, младата жена премигваше с насълзени очи.
Тръпки побиха Ян, когато чу победоносния гърлен смях на Хатуей. Известно време се взираше след тях, после обърна коня в обратна посока. Отново беше принуден да се раздели с Тейла.
— Но само засега — прошепна той, — само засега. Реши пак да тръгне по дирите на Макшейн. Не беше възможно да е стигнал далеч в това състояние. След това трябваше да се върне в Аделаида. Този път ще си е заслужил двете хиляди лири. Проклетият престъпник ще извади късмет, ако не го застреляше по пътя за затвора.
Препускаше в галоп, докато не стигна до добре познатата му местност — тук беше намерил младата жена, заобиколена от дивите кучета. След това подкара по-предпазливо, като търсеше следи, които да му посочат къде се е разиграла схватката между Танер и Тейла.
Скоро откри мястото — голяма червена локва в тревата.
— Неговата кръв — прошепна си Ян. — Значи тук е бил ранен. — Разтърка вежди, като се озърташе озадачено. — Но къде е той? Дали е имал достатъчно сили, за да се качи на коня си и да се отдалечи?
Закри очи от слънцето и се взря в гъсталака. Изохка и косите му настръхнаха.
— Боже мой! — стъписа се той. Гледката беше ужасяваща — десетина кучета динго бяха наобиколили един паднал кон и го ръфаха.
— Трябва да е жребецът на Танер — промълви Ян и запуши уста с ръката си. Имаше чувството, че ще повърне.
— Означава ли това, че вече са разкъсали ездача му?
Ловецът реши, че е най-добре да си тръгва. Не биваше да остава повече край тези озверени кучета. Нямаше начин да провери какво се е случило с Макшейн.
Такъв му бил късметът.
Застанал мирно пред Пол, Кенет Озиър слушаше внимателно инструкциите му.
— Ясно ли ти е какво се иска от тебе, момко? — завърши Пол и постави ръка на рамото му.
— Искате да се опитам да се вмъкна сред приятелите на Ян Лейвъри, така че да мога да поразпитам и да разбера с какво всъщност се занимава. — Кенет сложи ръце на пистолетите си. — Искате да разбера дали е хвърлил око на съпругата ви.
— Да, нещо подобно — измърмори Пол. — Ако е необходимо, ще яздиш коляно до коляно с Ян и другарите му по занаят, но трябва да разбереш какво замисля.
Младият мъж се намръщи:
— Чувал съм, че Лейвъри обикновено се движи сам, ако не се броят тъмнокожите. Той е много необщителен.
— Е, да, в повечето случаи — кимна Хатуей. — Но има мрежа от верни приятели, които са готови да се отзоват при първо повикване. Ти ще станеш един от тях, Кенет. Разбираш ли?
— Приятел на това копеле? — разгорещи се момъкът. — Че той не е нищо друго освен един кучи син, който аз по-скоро бих…
Пол не можа да сдържи смеха си.
— Значи е вярно, че двамата сте се спречкали в кръчмата? — Той явно беше доволен. — Добре. Тъкмо имаш причина да го преследваш докрай.
— Лейвъри може да не иска такива като мен близо до себе си — съмняваше се каубоят.
— Не се безпокой — сърцето му е широко — увери го господарят му. — Дръж се като човек без цент в джоба и без приятел на този свят. Това ще има успех. Преди да се усетиш, ще се окажеш сред приятелите му. — Кенет измъкна пистолет от кобура, превъртя го на пръста си и самодоволно се ухили.
Свеж нощен въздух нахлуваше през отворените френски прозорци и изпълваше стаята на Тейла със сладък аромат на цветя. С коса все още мокра от банята, с кичури, полепнали по бузите, тя лежеше на огряното от луната легло и обмисляше събитията от изминалия ден. Ако Ян не беше пристигнал навреме, сега щеше да бъде мъртва. Туптящата болка в ръката й постоянно й напомняше колко много му дължи. А тя не можеше да му даде нищо.
Като се обърна настрани и присви крака под памучната нощница, тя трескаво потръпна. Челото й гореше. Раната от ухапването не беше почистена навреме и сигурно беше инфектирана.
