принадлежаха на глутница кучета динго. Бяха я заобиколили в Шубраците, ръмжаха с блеснали червени очи и настъпваха към нея. Застанал зад тях, Ян се опитваше да извади един от своите револвери, но той сякаш беше залепнал за кобура. Напразно го дърпаше! Мъжът я гледаше безпомощно и ужасено, докато кучетата свиваха свирепия си кръг около нея…
Внезапно кошмарът изчезна и Тейла се озова между съня и действителността. Остър вик беше разкъсал тихата австралийска нощ. Отначало си помисли, че писъкът е неин собствен, но го чу отново и се увери, че не е. Беше достатъчно будна, за да разбере откъде беше дошъл — някой викаше отвън, близо до къщата.
Цялата изтръпна, когато дочу нов, смразяващ кръвта вик. И още един. И още един.
— Трябва… да видя… кой… — шепнеше си тя, като се опитваше да раздвижи непослушните си крака. Успя да ги провеси отстрани на леглото, но й се зави свят, погледът й отново се беше замъглил.
Празната чаша на нощното шкафче заплува пред очите й.
— Проклет да е! — ядоса се младата жена. — Той ме е упоил.
Обзе я решителност. Вдигна с ръце единия си крак и го постави на пода, после повтори същото трудно движение с другия.
Като трепереше и залиташе от слабост, Тейла се надигна и се насочи към прозореца отсреща. Нов остър, пронизителен писък накара косата й да настръхне. Посегна да се задържи за перваза, но й се зави свят и тя се строполи на пода. Дишаше тежко, главата й лежеше на студените твърди дъски.
Бавно извърна очи към леглото. Трябваше да се върне обратно. Необходимо беше да си отспи. Няма друг избор.
Младата жена се влачеше бавно, тя стигна до кревата, сграбчи дюшека и се издърпа нагоре. Най- накрая легна, сви се и отново потъна в дълбок сън. Този път без кошмари.
Носеше се в безкрайно празно пространство, където цареше тишина и тъмнина.
Лунната светлина очертаваше силуета на самотен конник, който наблюдаваше фермата на Хатуей от близката скала. Танер Макшейн се наведе от седлото и се загледа надолу към ранчото. Мършавите му пръсти приглаждаха плешивината на челото му, а устните му зловещо се усмихваха.
Той чу свистене на бич, който се впиваше в крехко тяло и женски писък. Тихичко се засмя. Пол се беше върнал към старите си навици. Познаваше това копеле като пръстите на ръката си. Този луд човек изпитваше по-голямо удоволствие да измъчва жените, отколкото да спи с тях. Доколкото можеше да си спомни, никога не беше виждал Хатуей да прибира жена в леглото си.
Мъжът слезе от коня, завърза го за клона на един евкалипт, коленичи и продължи да наблюдава нощния живот във фермата. Цял ден бе пресичал пътя на Ян Лейвъри и едва бе избягнал срещата очи в очи. Беше стигнал ранчото тъкмо навреме, за да забележи как Тейла влиза в конюшнята със своята кошница за яйца. После я видя да излиза припряно, а Ян да се появява скоро след нея. Танер пак се закиска, сивите му очи заблещукаха при мисълта какво се е случило в хамбара. Би дал всичко, за да види как тази красива млада жена се съблича пред снажния ловец. Дори сега се възбуждаше, като си представяше как двамата са се търкаляли в сеното.
— Е, тя със сигурност не е тук, за да прави същото с Пол Хатуей — прошепна затворникът, като гледаше с нарастваш, интерес как извличат нечие безжизнено тяло от конюшнята.
Лунната светлина му позволи да различи тъмната плът на аборигенско момиче. Беше гола, а по тялото й имаше червени ивици, от които течеше кръв.
— Нито пък е тук, за да я третират като тази туземка — рече си той и потръпна, като видя как метнаха тялото в един плитък гроб зад конюшните. — Чудя се колко гроба има вече там?
Танер отклони поглед и насочи вниманието си към къщата, където една свещ все още гореше и меката й светлина струеше през дантелените завеси на френски прозорец. Отдавна наблюдаваше къщата и знаеше, че това е стаята на Тейла. Усмихна се замислено. Тя беше една от многото хубавици, които бяха спали в това помещение. Чудеше се докога ще остане в ранчото. От време на време някоя млада жена изчезваше и вече никой нищо не чуваше за нея.
Погълнаха го спомени за дните, когато двамата с Пол бяха неразделни. Яздеха заедно като членове на една рейнджърска банда. Всяваха ужас навсякъде, където се появяваха. Отвличаха повече жени-аборигенки от всички други банди, взети заедно, и джобовете им винаги бяха пълни. Тогава търговията с роби беше доходна. Сега от нея не се печелеше много, но изглежда Пол все още се занимаваше с нея.
Хатуей ставаше все по-алчен, спомни си Танер и сви ръце в юмруци. Престана да дели на две с приятеля си и вземаше лъвския пай от плячката. Най-накрая се спречкаха и Макшейн трябваше да го напусне и да поведе своя собствена банда.
Очите на разбойника блеснаха. Ех, славно беше да се опълчи срещу Пол, да бъде негов съперник. Той се засмя. Но после се намръщи, Беше загубил битката. Противникът му го прати в затвора, като си мислеше, че бившият му приятел ще гние там, докато той ставаше все по-богат и по-богат.
Танер Макшейн се изправи, постави ръце на хълбоците си и се засмя заплашително.
— Дойдох да ти отмъстя, Пол — изсъска той. — Но засега няма да те убивам. Първо ще ти открадна новата бяла кобилка. Не мога да се сетя за нещо по-опасно за теб. Вече едва намираш оправдания за жените, изчезнали от тази къща. Какво ще кажеш на Дейзи Оудъм сега? А?
Свали постелката си от коня, който беше откраднал от друга ферма, при това заедно с револвери и куршуми, както и дрехи, които прикриваха затворническата му външност и му придаваха представителен вид. Постла си на земята, постави пистолета до главата си и се изтегна по гръб.
Танер кръстоса глезени и се отпусна, дори задряма. Ех, да открадне тази хубава жена от Хатуей! Утре, когато Пол и бандата му тръгнат да вършат мръсната, си работа, той ще я отвлече. Усмихна се накриво. Кой знае? Може би тя ще хареса компанията му. По-добра е от тази на бившия му приятел. Тя не беше отказала да се търкаля в сеното с онзи ловец на престъпници, нали?
Мъжът се засмя отново и се унесе в сън, доволен от себе си и от начина, по който се подреждаха нещата.
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
Този ден Тейла шеташе машинално из голямата къща. Тя изнесе едно дървено корито през задната врата и го обърна на една страна. Водата се изля, като остави кръгчета пяна и бързо се просмука в сухата, напечена от слънцето, земя. Младата жена остави коритото, изпъшка и се изправи.
В този миг една яка ръка запуши устата й, друга я сграбчи за кръста и дрезгав глас заплашително прошепна в ухото й:
— Ако се дърпаш, ще ти извия врата като на пиле. Тъй че — кротичко. — Танер Макшейн се засмя тихо. — Никой не е останал в ранчото освен чернилките. И да пищиш — няма полза. Оня будала сигурно си мисли, че няма как да избягаш. Кълна се, че те изнудва, за да стоиш тук. Защо иначе Ще му переш панталоните в тази мръсна луга? Доколкото мога да забележа, твърде си хубава, за да вършиш черната работа заедно с туземците.
Макшейн още по-здраво притисна талията й и я накара да изохка от болка.
— Не съм тук за приказки — изръмжа той. — Дойдох, за да те отведа далече от този кучи син. Бих искал да му видя физиономията, когато открие, че те няма. Ще побеснее. Ще му пратя вест, че аз съм те отвлякъл. Това ще го накара да издере земята.
Сграбчена здраво, Тейла нямаше никакъв друг избор освен да върви с Танер, а той я мъкнеше извън имението. Тя отчаяно се оглеждаше с надеждата, че някой ще забележи отвличането й. Но нападателят й беше прав. Цялата ферма беше опустяла.
Къде бяха хората на Пол? Те сякаш изчезваха в негово отсъствие. Все пак някой трябва да е останал, за да надзирава нея и ранчото.
Толкова беше искала да се отскубне от пленничеството при Пол Хатуей, но не и на такава цена. Новият й противник не беше по-добър от стария, само по-непознат.
Едва когато стигнаха скрития му кон и той я вдигна на седлото, тя успя да го разгледа по-добре. В похитителя й нямаше нищо особено, той съвсем не се различаваше от хората по кея в Аделаида. Беше облечен в панталони от кожа на кенгуру и риза, която беше пусната свободно и подчертаваше дългата му
