Като остави чая, момичето се изправи рязко и изгледа Пол.
— И аз се надявам, че разбираш — каза тя и се изплю в краката му.
Без да дочака реакцията му, Тейла се обърна и хукна към стълбите, но не успя да избяга. С няколко скока той я настигна, сграбчи я за китката и я извъртя към себе си.
— Ще забравя за това — изсъска Пол гневно. — Но да не се повтаря.
Като се дърпаше, тя се изплю повторно в краката му и изохка, когато мъжът я удари.
— Това е нищо в сравнение с наказанията на аборигените, когато не ми се подчиняват — изръмжа той в самото й лице. — Ако си играеш с огъня, ще се опариш.
Девойката го гледаше, а очите й блестяха диво. Хатуей я блъсна и тръгна към външната врата.
— Имам да върша работа — отсече той. — Помогни на Хонора в кухнята. Върви и събери яйцата. Заеми се и ти с някаква работа — нареди мъжът заповеднически.
И излезе, затръшвайки вратата след себе си.
Тейла остана смазана, бузата й гореше от удара. Отиде до прозореца и повдигна пъстрата завеса. Пол събираше хората си и след кратък разговор, всички се качиха на конете и се изгубиха от погледа й.
— Къде ли отиват? — прошепна тя, като си припомни предупрежденията на Ян и вероятността Хатуей да е замесен в някакви грозни деяния. — И пак ме оставя сама. Тази негова потайност. Знае, че няма да се опитам да избягам. Държи ме като завързана и аз нищо не мога да направя. Ян, Ян, да можех да ти се доверя. Само да можех…
Мътна светлина се процеждаше през мръсните и тесни прозорци на затвора в Аделаида. В тази мрачна обстановка стоеше Лейвъри и наблюдаваше работата на един художник, който се мръщеше на лошото осветление.
— Колко време ти трябва да направиш скица на Танер Макшейн? — препираше Ян. — Не мога да тръгна да търся някого, без да знам как изглежда. Бързай, моля те!
— Нямаше много време. Извикаха ме тази сутрин — копелето е избягало през нощта — промърмори художникът. Дългите му, тънки пръсти се движеха бързо и ловко и върху хартията се появяваше едно отблъскващо лице. — Той изгледа ловеца изпод рунтавите си руси вежди. — Нямаш търпение да пипнеш наградата, а, приятел? Не ти ли се случва да ти опърлят кожата? Малко е опасно да ходиш на лов за скалпове.
Ян така стисна дръжките на пистолетите си, че пръстите му побеляха.
— Ти направи рисунката, аз ще се справя с останалото — изръмжа той.
Обърна се и го остави да работи. Отиде при съдията и седна срещу него. Свойски, като вътрешен човек, вдигна крака на бюрото и ги кръстоса при глезените.
— Що за човек ще ловя този път, Адам? — попита той, като барабанеше с пръсти по ръчките на креслото. — Разкажи ми нещо за Танер Макшейн. Това име нищо не ми говори. За пръв път ли е в затвора в Аделаида? За пръв път ли бяга?
Адам, енергичен мъж на тридесет години, се протегна над бюрото, за да му предложи пура, но се отпусна пак назад и сам я лапна, защото Ян отрицателно завъртя глава. Придърпа една керосинова лампа, повдигна стъклото и запали пурата. Дръпна силно няколко пъти и бутна лампата на мястото й.
— Танер Макшейн? — кимна той и се изтегна удобно на стола. Пръстите му си играеха със златните копчета на твърдата синя униформа. — Тук в затвора е нов, но аз го зная отдавна. Опасен човек е, тревожа се, че се е измъкнал навън да прави поразии.
Заинтригуван, Ян смъкна крака от бюрото и се наведе към Адам.
— Кажи ми — попита той, като гледаше над една купчина книжа, натрупани на бюрото — защо е окошарен?
Съдията извади пурата от устата си и я изтръска на пода.
— Пол Хатуей е причината. Той вкара този кучи син в затвора. Обвинението беше, че Танер е откраднал добитък от него. Но, ако зависеше от мене, този престъпник отдавна щеше да бъде осъден по съвсем други причини. Всеизвестно беше, че той е главатар на рейнджърска банда, която граби и убива из цяла Австралия. Просто нямахме доказателства.
— Затова ли никога не сте ми казвали за Танер Макшейн и той се е разхождал необезпокояван? Защото сте нямали потвърждение? — Лейвъри не можеше да повярва. — Друг път не сте се нуждаели от толкова много данни. Този случай да не е с нещо по-особен?
Адам очевидно беше раздразнен от неговото недоверие. Той се намръщи:
— Ян, тук аз съм закона. Тъй че мери си думите, ако искаш да продължавам да ти давам сведения, за да пълниш джобовете си със злато, като ловиш затворници и ми ги връщаш.
Младият мъж се отдръпна и се облегна на стола, като гледаше съдията все по-подозрително. Стаята се изпълни с напрегната тишина.
После той прибра ръце на скута си и ги сви гневно.
— Добре. Няма да те разпитвам повече за този престъпник. — Говореше бавно, като мереше думите си. Внезапно му бе дошла друга тревожна мисъл — Тейла! Ако Танер Макшейн тръгне да си отмъщава на човека, който го е вкарал в затвора, ще се запъти право към ранчото на Пол. Англичанката можеше да бъде отвлечена или убита в престрелката. Кажи ми какво знаеш за Пол Хатуей. Възможно ли е и той да е замесен в дейността на рейнджърските банди?
— Не. — Адам отново лапна пурата. — Репутацията му е безукорна. Както ти казах вече, разпитал съм за него. Защо да се занимаваме с такива хора, когато има истински престъпници, избягали на свобода и застрашаващи живота на гражданите?
Ян отново потъна в мълчание. Беше изненадан. Обяснението за Хатуей не му звучеше убедително. Но сега не беше момента да го оспорва. Друг мъж заплашваше Тейла — Танер Макшейн.
Като скочи от стола, той мълчаливо кимна на съдията и се върна при художника. Закрачи около него в нетърпеливо очакване да бъдат прибавени последните щрихи към портрета. Когато човекът му го подаде, той благодари с нервна усмивка, сгъна листа на четири и го прибра в джоба на ризата си.
Ловецът бързо излезе от затвора, метна се на коня си и препусна в галоп. Надяваше се да стигне в ранчото на Пол преди Танер Макшейн.
ГЛАВА ДЕВЕТА
Тейла предпазливо пристъпи в конюшнята. Червеникавокафявата й коса днес бе сресана назад и вързана с жълта панделка, която се съчетаваше с шарките на памучната рокля с бухнали ръкави и дълбоко деколте. Стискаше в ръка кошница и внимателно се оглеждаше. Знаеше добре къде е складирана сламата и разположението на полозите на кокошките, но изпитваше неприятното чувство, че не е сама в това сумрачно и огромно помещение. Работниците на Пол не й вдъхваха доверие, но изглежда днес всички те бяха отишли заедно с него някъде извън ранчото. Можеше необезпокоявана да събере яйцата. Щеше да бъде забавно да поостане и да се полюбува на малките златисти пиленца от първите люпила.
Като се увери, че няма нищо, което да я заплашва, Тейла влезе навътре и тръгна от полог на полог. Прибираше още топлите яйца и внимателно ги редеше, когато внезапно нещо прошумоля над главата й. Момичето се стресна и изпусна кошницата. Стомахът й се сви от страх. Тя вдигна глава и погледна нагоре. Оттам се посипа слама и напраши очите й.
Като плюеше прашинките и бършеше сеното от лицето си, тя се взираше уплашено към горната част на конюшнята. Оттам надникна лицето на Ян и се усмихна:
— Е, как е, госпожо? Носят ли кокошките?
Тейла беше загубила ума и дума. Отдъхна си, като разбра, че няма истинска опасност, но ясно си припомни вечерта край река Мърей, когато той едва не я съблазни.
О, защо просто не я остави на мира!
Но тайно в душата си тя не искаше това. Беше странно, но неочакваните му посещения й създаваха чувство за сигурност — поне докато беше с него. Ала постоянно съществуваше опасност Пол да го открие и да изкара нея виновна, а оттам и сестра й.
Ядосана, младата жена изправи падналата кошница. Тя не искаше да се чува разговора им, затова се изкачи по стълбата до горе.
