упоителен мирис на цветя. Девойката развълнувано се опитваше да открие откъде идва този аромат. Желаеше да отнесе точно тези цветя в стаята си. Довечера тяхното благоухание ще я приспи, дори ако светът навън все така е изпълнен с опасност, болка и тъга.
Тя възкликна от изненада, когато откри източника на сладкия аромат. Над нея, като хиляди слънчеви кичури, се поклащаха тежките и дъхави цветове на акация, същото дърво, което в родината й Англия наричаха „златен дъжд“. То имаше яркожълти багри.
Изпъна се и протегна ръка към най-долната клонка, но не успя да я стигне. Обзе я разочарование, защото така много искаше тези златисти цветове. Нищо не можеше да се сравнява с тяхното благоухание, дори скъп френски парфюм от изящно стъклено флаконче.
— Мога ли да ги помогна, мила?
Този глас, който внезапно наруши тишината, стресна Тейла, но тя го позна и почувства странно замайване. Ян.
Беше Ян Лейвъри!
Обърна се. Гореща вълна обля цялото й тяло, когато откри, че мъжът небрежно се е облегнал на съседното акациево дърво, кръстосал е краката си и я гледа.
— Ти! — продума момичето с треперещ глас. — Откога си тук?
— Достатъчно отдавна, за да знам, че искаш букет от тези цветове, но не си достатъчно висока, за да ги стигнеш — отвърна Ян. Той бавно измери с поглед ръста й, преоткривайки наново безупречните черти на лицето й и плавните извивки на нейното тяло. Корсажът на роклята й откриваше плътните й гърди, чието движение издаваше нейното вълнение: знак, че присъствието му не й е безразлично.
Но какво желание събуждаше появата му у нея? Да побегне? Или да потъне в прегръдките му? Готов ли беше отново да бъде обиден от нейната преданост към Пол Хатуей, законния съпруг?
„Явно — помисли си той. — Иначе какво търся тук?“
— Да, изглежда ще трябва да си потърся друг букет — каза младата жена. Цялата беше разтърсена от присъствието на Ян, но се насилваше да бъде безразлична към него. Ако той настоява да идва тук и Пол го срещне… Не искаше да мисли за последствията.
— Няма да се наложи, ако действително искаш тези цветове — успокои я Лейвъри, отблъсна се от дървото, на което беше облегнат, и се приближи към нея. Застана близо до момичето, протегна ръка над самата й глава и откъсна една клонка акация.
С грейнали очи той се наведе към Тейла и закрепи цвета в гъстите й коси.
— Както виждаш — усмихна й се той, — готов съм да обера цяло дърво за тебе. Само кажи и всички вази у вас ще бъдат пълни с красивите багри на акацията.
Девойката вдигна ръка и докосна нежната китка в косите си. Ян стоеше толкова близо до нея, че тя можеше да погали загорялата му бронзова буза и да прокара пръсти по разрошената му, червеникава коса. Можеше да се надигне и да докосне с устните си неговите.
О, толкова силно копнееше да го направи, че беше невъзможно повече да отрича чувствата си към този мъж.
Но трябваше да потисне желанията си и да го накара да си отиде! Нямаше друг избор освен да го убеди, че не иска повече да го вижда. Никога.
— Не си прави труда да обираш дървото — рече тя с леден глас. — Покрай реката е пълно с цветя. Те също ми харесват.
Наблюдавайки изражението му, тя извади цвета от косите си и го пусна на земята. Когато видя внезапната болка в очите му, се почувства непоносимо виновна. Момичето не искаше да отхвърли милия му дар. Но се налагаше! Заради самия него!
Ян беше засегнат от постъпката й, но не можеше да повярва, че това поведение е искрено. Със същата сигурност, че звездите не светят денем, той знаеше, че тя се преструва. Но защо? Ще разбере ли някога защо?
— Тогава ще се поразходя с теб и ще ти помогна да си откъснеш каквото ти хареса. — Той плъзна ръка на кръста й и я поведе. — Ей там напред, точно под дърветата край реката, расте едно диво растение, което навярно ще те заинтересува. Има пъстри цветчета, които са сухи и могат да се съхранят с години. Ела да ти го покажа. Сигурно ще ти хареса.
Като си припомни колко леко я беше отвлякъл той снощи, Тейла стана неспокойна. Ако я подмамеше да се отдалечи от ранчото, дали нямаше да опита пак? Не беше ли променил вчерашното си решение да я върне вкъщи и дали не съжаляваше вече за тази си постъпка?
Като се отскубна от него, младата жена се извърна и запита остро:
— Защо си тук? Играеш си с мене, преструваш се на приятел, само за да ме отвлечеш отново? Ако за това си дошъл, знай, че този път ще се боря докрай. Никога отново няма да ме отведеш от ранчо Хатуей. Никога!
Отчаян от нейното упорство, без да вярва, че тя е толкова загрижена за Пол, Ян я сграбчи за раменете.
— Мила, просто минавах насам и те видях сама край реката. — Гласът му беше дълбок и тревожен. — Не разбираш ли, че това е неразумно? Не бива да се разхождаш далеч от имението сама.
— Ха! — възкликна Тейла и гневно тръсна глава. — Минавал насам. Не виждам кон наоколо. Ако само си се отбил, къде е жребецът? — Тя се взря в гъстата зеленина. — И Хоуки не виждам. — Загледа го с присвити очи. — Дошъл си сам нарочно, за да ме подмамиш далеч от ранчото, а може би и за да ме отвлечеш и съблазниш. Иначе защо ще си сам? Двамата с туземеца сте неразделни, нали? Следиш ме. Чакаш да изляза от къщи. Нямам право да остана сама и за минута — или Пол, или ти — все някой ме следи.
— Тейла, това, да те съблазня, не един път ми е минавало на ум — изстена Ян. — Но да те отвлека! Ако исках, нима мислиш, че ще стоя и ще споря с теб? По дяволите, щях просто да го направя. А също и всеки друг, който би минал оттук. — Огледа я внимателно, после отново се взря в очите й: — Не виждам оръжие. Ти си на произвола на всяко двукрако или четирикрако същество, което се мотае из храсталака.
— Но ако не е нарочно, ако просто си минавал, къде е жребецът ти? Къде е Хоуки?
Ян свали ръце от раменете й.
— Конят ми? Скрих го ей там под дърветата. — Той посочи групичка червени каучукови дървета. — Исках да ти покажа колко лесно е някой да се промъкне до тебе, без да го усетиш. Що се отнася до спътника ми, той остана с неговите хора да подготвят поход до морето. Ще събират лебедови яйца. За известно време ще се движа сам.
— Дори да правиш това само от грижа за мен, няма нужда. Не ми трябва пазач. Оцеляла съм до осемнайсет годишна възраст, ще се справя и занапред.
— О, така ли? — Ян настръхна и сложи ръка на един от колтовете си. Наклони глава до лицето й. — Мое невинно наивниче, позволи ми да ти разкажа някои неща за Шубраците. Това е проклето място, където глутници динго нападат хората и ги разкъсват на парчета. Тук се крият избягали затворници, които са съвсем подивели и проливането на кръв е развлечение за тях. Каторжници се спасяват от затвора в Аделаида всеки ден. Те просто оставят инструментите си и се измъкват, щом надзирателят си обърне гърба. Мила, тук и най-якият мъж може да се превърне в жертва. Стой близо до къщата, А най-добре — не излизай изобщо навън.
Тейла пребледня, като чу на каква опасност се е изложила, но продължаваше да вири брадичка:
— Не се нуждая от твоите обяснения. Кажи ми направо — дошъл си тук да ме следиш.
Като видя, че ще продължава да спори, неспособен да я убеди с думи, Ян я сграбчи и силно я притисна.
Момичето откри, че не може да се съпротивлява. Задържаха я не само яките му ръце, но и внезапното желание сама да се притисне в него. Дъхът му пареше лицето й. Очите му, потъмнели от страст, не се откъсваха от нейните. Той не я целуна. Някаква невидима сила го накара да се въздържи и да я пусне.
В най-напрегнатия момент Лейвъри си бе припомнил как бранеше тя своя брачен обет, колко упорито се съпротивляваше на ухажването му. Той се обърна, отиде до реката, седна на брега и започна да мята камъчета по гладката водна повърхност.
Изпълнена с дълбок копнеж, несвикнала на такива разтърсващи чувства, Тейла се поколеба за миг, а после отиде и седна до него. Тя късаше стръкчета трева и ги мачкаше между пръстите си.
