Въздъхна с облекчение, когато Хатуей слезе от коня и се прибра вкъщи. Момичето заобиколи сградата, влезе през задния вход и по стълбите за прислугата стигна до стаята си. Тя затвори вратата и се хвърли разплакана на леглото. Беше така объркана, така отчаяна!
Ян постоя в недоумение, много разочарован, после отиде при коня си, яхна го и се изгуби в Шубраците.
Танер Макшейн, висок и плешив мъж, крачеше напред-назад в затворническата си килия в Аделаида. Спря се до леглото, извади скрито въже и го намота под ризата си. После се зае да остри нож, откраднат от кухнята на затвора. Беше намислил да избяга тази нощ. Пол Хатуей скоро щеше да бъде мъртъв. Заради него той гниеше в затвора.
Танер беше главатар на банда рейнджъри. Той и Пол ръководеха две враждуващи помежду си групировки. Хатуей го беше натопил преди няколко месеца и сега той излежаваше присъда, докато съперникът му се разхождаше на свобода.
Властите не повярваха на Макшейн, когато той каза, че Пол Хатуей е водач на банда и трябва да бъде арестуван, дори обесен за престъпленията си. Не знаеше защо не го изслушаха. Между затворниците се говореше, че противникът му плаща добре на властите за тяхното мълчание и закрила.
В затвора многократно бяха бичували Танер и той проклинаше Пол за всеки удар, разкървавил гърба му. Цял живот щеше да носи белези по тялото си заради него. Но той щеше да бъде по-милостив към Хатуей. Ще му направи само един белег — диря от въже, впито във врата, за да спре дъха му завинаги.
— О, тази нощ — шепнеше си той и си представяше как съперникът му се гърчи, докато въжето се затяга около шията му.
ГЛАВА ОСМА
Беше чудна лятна утрин. Ярка слънчева светлина струеше през големите прозорци на салона. С безупречни обноски на джентълмен Пол въведе Дейзи Оудъм и я настани удобно в плюшеното кресло срещу Тейла.
— Е, мила, колко се радвам да те видя отново! — поздрави весело Дейзи. После прибра няколко паднали къдрици под екстравагантната си сламена шапка с щраусови пера и разглади бухналите копринени поли на роклята си. Креслото проскърца под тежестта й.
Погледът й обиколи богато украсената стая, като преценяваше стойността на предметите, а после отново приветливо се спря на момичето.
— Изглежда, че много добре си настанена — рече тя. Стрелна с очи Пол и кимна одобрително. — Но няма и причина да бъде другояче. Явно съпругът ти нищо не ти отказва.
Тейла се усмихна на Хатуей. Той отиде до нея, наклони се, за да я целуне по устните, и приседна на ръчката на креслото така, че да може да прегърне с ръка раменете й.
Пресилената усмивка на младата съпруга не убягна от зоркия поглед на Дейзи.
— Щастлива си, нали, мила? — запита тя внимателно. — Всичко е наред, предполагам.
Жената явно показваше своето съмнение, че тази мила семейна сцена е възможна в нейно отсъствие. Въпросът хвърли момичето в паника. Ако нейната покровителка не бъде убедена, че всичко е наред, Пол ще има причина да я обвинява. Виада можеше да пострада!
Тейла вдигна лице към мнимия си съпруг и се постара да си придаде израз на обожание към този човек. Докосна нежно бузата му, после постави ръка на тила му и наклони главата му към устните си. Целуна го страстно със затворени очи и вложи цялата си артистичност, за да бъде естествена, като си представяше, че целува Ян.
Когато почувства, че не може да издържа повече допира на мокрите му, лепкави устни, тя се отдръпна, извърна се и се усмихна на Дейзи.
— Никога не съм била така щастлива! — възкликна тя с пресилено задоволство. — Пол е идеалният съпруг. Не мога да искам повече от това, което той ми дава. — Тя вдигна очи към мъжа и му подари нова, пълна с обожание, усмивка. — Така съм му благодарна!
Хатуей също й се усмихна, като се постара да скрие изненадата си. Беше покорен от играта на Тейла и си помисли, че тя е сбъркала призванието си. Трябвало е да стане актриса. Дори в театъра не беше виждал такова блестящо изпълнение.
— Скъпа, аз съм този, който трябва да бъде благодарен — рече той и погали косите й. — Ти си чудесна съпруга. Толкова си красива. Никога не съм срещал друга толкова хубава жена. И тази прелест е моята съпруга! Моята любов!
Дейзи пое нервно дъх, завладяна от гледката на двама влюбени, които не крият чувствата си. Напразно се бе съмнявала. Неловкото им донякъде поведение се дължеше на нейното присъствие, нарушило страстното им уединение. Когато двама млади се обичат толкова силно, те прекарват по-голямата част от времето си в леглото. Тя не искаше да им се натрапва, затова се надигна от креслото.
— Трябва да вървя — каза тя, усмихвайки се ту на Пол, ту на Тейла. — Днес трябва да се отбия на много места. Надявам се, че и другите ми момичета ще са щастливи като тебе, мила. За мене е голяма радост и удовлетворение да открия, че са доволни в новите си домове.
Отчаяние обзе младата жена. Не искаше Дейзи да си тръгва, но осъзнаваше, че дори тя да остане, това нямаше да й помогне. Беше безправна затворница. Не знаеше какво да очаква утре, след седмица, след година.
— Няма да си тръгнеш толкова бързо, нали? — рече Тейла и взе чайника. — Ще поседиш с нас. Нуждаеш се и от чаша чай и малко кейк, преди да се заемеш с работа.
Дейзи потупа големия си корем:
— Мила, едва ли се нуждая от чай и кейк. — Тя се засмя от сърце. — Бога ми, ако си похапвам във всеки дом, в който ще се отбия днес, ще счупя кабриолета и няма да мога да се прибера в града.
Като видя, че момичето се опитваше да задържи гостенката, Пол застана нащрек. Приятното впечатление, което бяха създали, заплашваше да се разруши, ако проницателната жена забележи и най- малкото безпокойство у съпругата му.
Съобразявайки бързо, той хвана Оудъм за лакътя и я поведе навън.
— Хайде, хайде, Дейзи, недей да се клеветиш сама — заговори той меко и убедително. — Ти си толкова привлекателна жена. Остави приятелите ти да съдят за това. Не се притеснявай, разбираме колко си заета. — Той погледна Тейла през рамо. — Нали, скъпа?
Девойката остави чайника. Цялата трепереше от неговото „скъпа“. Но тя помнеше дълга си. Трябваше да изиграе ролята на съвършена съпруга и домакиня докрай. Като пое дълбоко дъх и вдигна смело глава, тя тръгна да изпрати гостенката до входната врата.
— Моля те, отбий се скоро пак — рече тя учтиво. — Някога, когато ще имаш време да седнеш с нас на чай. Така се радвам на посещенията ти! — Острият поглед на Пол я смути. — Но съзнавам, че си заета и имаш толкова други неща, за които да мислиш.
Дейзи тежко въздъхна, като пое от домакина любезно подадената чантичка.
— Понякога ми идва много — призна си тя, пъшкайки. — Съмнявам се, че в скоро време ще успея да дойда пак да те видя, мила. — Тя се усмихна първо на Пол, после на Тейла. — Скъпи мои, вашата взаимна любов ми стопли сърцето! Не се нуждаете от досадница като мене да ви се пречка.
Едрата й фигура запълни тесния портал на къщата, пред който чакаха коня и кабриолета й. Тя целуна момичето по бузата и енергично разтърси ръката на собственика.
— Радвам се, че дойдох. Много се радвам.
Младата жена пресилено се усмихваше, докато Хатуей водеше Дейзи надолу по стълбите и й помагаше да се качи в кабриолета. Тя помаха за довиждане, после отчаяна се прибра в къщата. Пръстите й трепереха след изживяното напрежение и едва успя да си налее чай. Изтощена се свлече на най-близкия стол и започна да отпива от топлата течност. Цялата се стегна, когато чу стъпките на Пол.
— Беше много убедителна, Тейла — рече той, като пристъпи към шкафчето с напитки и си наля уиски. — Но едва не провали всичко, като взе да уговаряш гостенката да остане. — Той застана до нея и я загледа строго. — Следващия път, ако има такъв, бъди по-внимателна. — Изпи уискито на един дъх и тракна чашата на масата. — Надявам се, че разбираш.
