— Трудно е да те разбере човек — рече Ян. — Ти си чужденка в една напълно непозната страна. Аз ти предлагам приятелска ръка, а на теб сякаш ти прави удоволствие да я отсечеш. Защо? Имам само добри намерения спрямо теб.
— Съжалявам — прошепна момичето. И действително страдаше дълбоко, но не смееше да разкрие истинските си чувства. Трябваше бързо да промени разговора. Ако той успееше да надникне в душата й, щеше да узнае колко фалшива е била всяка нейна гневна дума. — Разкажи ми нещо за себе си — предложи тя. — Каквото и да е. За родителите си, например. Ще ми бъде интересно.
Лейвъри я погледна изненадан. Очакваше, че тя ще побегне при първа възможност, а вместо това седеше до него, като че ли действително търсеше компанията му. Беше наистина объркан.
— За родителите ми? — повтори той като я гледаше въпросително.
— Да, разкажи ми, моля те — настояваше Тейла. Тя искаше да се помирят, но без да му дава повод за по-задълбочена връзка. — Ян, никога няма да забравя, че ти ми спаси живота. Дължа ти обич и признателност. Но, моля те, разбери, че не съм свободна да ти предложа повече. Съпругът ми…
— Е, да, знам — прекъсна я той, като потисна въздишката си. — Ти си омъжена жена. Нима си мислиш, че мога да забравя този факт? Ти ми го напомняш толкова често.
Младата жена сведе очи.
— Ако не можем да бъдем само приятели, най-добре е веднага да си тръгна — прошепна тя. Но ръката на Ян легна върху нейната и тя не се отдръпна.
— Не, недей — рече дрезгаво Ян. После се огледа — небето между евкалиптовите клони потъмняваше. — Но не може и да останеш дълго тук. Скоро ще се мръкне.
— Да, знам — отвърна Тейла. Обзе я страх при мисълта за всички опасности, които криеше нощният Шубрак. Пол също можеше да се върне и да открие, че я няма. — Трябва да си тръгвам.
Сепна я шум, който идваше от брега, едва на няколко крачки от тях. Можа да види как от една дупка в земята се подаде плоска човка, след нея изскочи мъхнато телце. Животинчето цопна във водата и направи няколко кръга, преди да се гмурне под повърхността.
— Какво беше това? — тихо попита тя.
— Птицечовка — поясни Ян. — Тя излиза да се храни вечер, по тъмно. Дупката, откъдето се измъкна, е вход на тунел, който води до нейното гнездо. — Пъргавото животинче се показа отново над водата, приплясна с опашка и пак изчезна. — Гмурка се до дъното на реката, където търси храна, като преравя тинята с човка — обясни Лейвъри.
— Толкова смешна е тази птицечовка! — възкликна Тейла. — Клюнът й прилича на патешки, а има козина като бобър.
— Да, едно от многото необикновени австралийски същества — усмихна се мъжът. — Птицечовката е бозайник, но малките й се излюпват от яйца и ближат млякото, което се отделя от жлезите върху корема на майка им, докато пораснат достатъчно, за да могат сами да ловят червеи и насекоми.
Младата жена загледа Ян.
— Знаеш толкова много за Австралия, а всъщност си дошъл от Америка — удиви се тя. — Щеше да ми разказваш за себе си. Моля те.
— Щом настояваш. Макар че в живота ми няма нищо интересно.
Не обичаше да споделя личните си преживявания, но с нея това му се струваше естествено.
— Да, роден съм в Америка, в Сиатъл. Баща ми почина, когато бях на осем години. Когато станах на петнайсет, майка ми се омъжи повторно за един австралиец, който беше дошъл в Америка да лекува болното си сърце. Тя отпътува с него за Австралия, а аз останах, за да продължа образованието си. Живях при една леля и едва преди няколко години дойдох тук, при майка си. Съпругът й беше умрял от сърдечен удар, а тя не искаше да напуска Австралия.
— Къде живеете, Ян? — попита момичето. Изпита облекчение, че той все пак има дом, където да се прибере. Ако някога успееше да се отскубне от Пол, навярно би могла да заживее почтено и щастливо с Лейвъри и майка му.
Мъжът изведнъж се затвори в себе си.
— Не живея на определено място — той внимаваше да не каже някоя излишна дума. — През повечето време съм на седлото и непрекъснато се местя. Прескачам до майка си, само за да я наглеждам.
Надеждите на Тейла угаснаха. Той току-що обясни колко свободен и волен живот води. Едва ли ще се съгласи да се откаже от него и да се обвърже завинаги с жена и семейство.
Ян не искаше да говори повече за себе си. Обърна се към нея и взе ръката й.
— Никога няма да забравя как онази акула обикаляше около теб. Ако не се бях случил наблизо…
Докосването му отново събуди желанията й, пръстите му сякаш изгаряха кожата й.
— Но ти беше там и ме спаси от ужасните й челюсти — прошепна момичето. Очите му я омагьосваха. Тя се придвижи по-близо до него. — Знам, че вече съм ти благодарила, но трябва да го повторя. Благодаря ти, Ян. От все сърце. Как бих могла да ти се отплатя?
— Мила, не биваше да задаваш този въпрос — каза той с хриптящ глас. — Навярно не искаш да чуеш отговора.
Тейла не смееше да срещне пламналия му поглед.
— Какво искаш да кажеш? — попита тя невинно, но гласът й ликуваше.
Мъжът я обгърна с ръце и я притегли към себе си.
— Страхувам се, че ако си поискам целувка за награда, ще ме обявиш за негодник, който преследва омъжени жени.
Главата й се замая и тя премигваше щастливо срещу него:
— Искаш да провериш дали действително е така?
Толкова дълго го бе отблъсквала, но сега изглежда беше изгубила контрол върху поведението си. Сърцето й биеше така, сякаш щеше да изхвръкне.
— И защо да не ме целунеш? — прошепна тя. — Правил си го вече, без да се интересуваш, че нося халка.
— Не брачният пръстен прави хората съпрузи — отвърна Ян, като галеше меката й блестяща коса. — Любовта между мъжа и жената, споделените чувства създават семейството. Иначе то е само фасада.
Руменина изби по бузите на Тейла. Чудеше се дали той не знае, че го е заблуждавала през цялото време. Може би беше достатъчно проницателен да разчете в погледа й, да отгатне по изражението й, че тя живее с една лъжа и едва понася това положение.
— Скъпа, никога няма да забравя първата ни целувка — продължи мъжът с глух глас. — Нито устните ти… нито нежната ти кожа…
В някаква сладка замая, като изпаднала в транс, девойката затвори очи и почувства как устните на Ян се приближават към нейните. Притихнала в прегръдката му, тя усети как цялото му тяло се напряга и изпълва с желание. Беше мечтала за този миг, беше го рисувала във въображението си. Не можеше да устои на неговата пламенност повече! Цялото й същество затрептя от копнеж. Той я положи на земята. Ръката му се плъзна под полата й и тялото сякаш се разтопи от непознато до сега сладостно желание.
Но когато ръката му достигна вътрешната страна на бедрата й и започна да я гали нежно през коприненото бельо, внезапно се уплаши. Страхуваше се от дивия глад, който се надигаше в нея, от страстното влечение, което я поглъщаше цялата. Къде й беше умът? Как можа да забрави заплахите на Пол? Нейна беше вината, че е загубила представа за действителността.
Тя заудря гърдите на Ян, изтръгна се от обятията му и бързо скочи на крака.
— Моля те, забрави какво се случи! — извика разплакана, като оправяше полите на роклята си. — Моя беше вината да го допуснах. Толкова съжалявам.
Тейла побягна като ридаеше силно и имаше усещането, че сърцето й ще се пръсне. Чувстваше се така засрамена, така пропаднала, така застрашена от силните си чувства към този мъж! Малко беше останало да направи фатална грешка — и то с човек, за когото никога нямаше да се омъжи. Можеше да направи стъпка, която да провали целия й живот, а също и бъдещето на сестра й.
Като изкачи слепешката оградата, младата жена притича през широкия двор и се скри в сянката на конюшнята, за да си поеме дъх. Нервно опипвайки брачната халка, тя надникна зад ъгъла. Видя Пол, който се задаваше на кон от същата посока, от която беше дошла. Тейла пребледня. Какво ще стане, ако той открие, че е била с Ян?
