нея. — Не мога ли да вляза в конюшнята, когато поискам? Аз… аз пропуснах да събера яйцата днес. Ще ги събера сега. Хонора дойде да ми помага, понеже съм ранена.
Мъжът погледна превързаната й ръка, после заплашително махна с револвера към аборигенката.
— Шефът никога не разрешава на тази, черната, да излиза от къщата. А за тебе ми каза, че си болна на легло и не можеш да ставаш. Как така си оздравяла толкова бързо?
Тейла придържаше туптящата от болка ръка пред себе си и само леко се мръщеше, когато болката я пронизваше особено, силно.
— Аз сама разреших на Хонора да ме придружи до конюшнята, за да вземе яйцата, а що се отнася до мене — не съм глезла, която се залежава заради… заради едно просто ухапване от динго — отвърна тя, като се стараеше гласът й да не трепери. В момента не искаше нищо друго, освен да лежи спокойно в леглото, далеч от всякакви тревоги и опасности. Но светът не беше мирно устроен. Поне хората му не бяха!
Мъжът се приближи още повече. Цветът на очите му беше така избледнял, че беше трудно да се определи дали са сини или сиви. Гледаше я заплашително, а в дълбочината им се четеше похотливост.
— Е, ти си извинен — продължи тя с изтънял гласец. — Можеш да бъдеш сигурен, че ще съобщя на Пол за съвестно изпълнените от тебе задължения и че си се опитал да предотвратиш едно, макар и само предполагаемо, бягство.
— Мислиш ли, че можеш да ме метнеш толкова лесно? — изкиска се той. — За идиот ли ме вземаш? Днес шефът ни мля сол на главите, че сме били лениви и не сме си гледали работата. Никой външен човек няма да прекрачи вече границите на имението, без да сме му пръснали, черепа.
Пазачът допря дулото на пистолета до гърдите й и я побутна.
— Кълна се, няма да ти позволя да се измъкнеш. Иначе и мене ще ме заровят зад конюшнята, като ония чернилки.
— Не разбираш — рече Тейла, а сърцето й биеше така, сякаш щеше да изскочи от гърдите й. — Моят съпруг ми е разрешил да се движа свободно из ранчото. Просто не е знаел, че се чувствам достатъчно добре, за да дойда тук и събера яйцата. Хайде сега, остави ме да си свърша работата, иначе, току-виж, аз се окажа наказаната.
— Де на мене такова наказание! — мъжът се изкикоти нагло. После подсмръкна и погледът му заопипва красивата бяла жена.
— Мадам, предлагам ви сделка. Вие ми давате това, дето е под полата ви, а пък аз няма да казвам на шефа, че сте излизали от стаята си. — Отново я бутна с пистолета. — Виж, знам, че не бива да излизаш никъде. Точно за това съм оставен: да те пазя. Хатуей разчита на мен. Няма да го подведа — изкиска се той. — Ще обслужа жена му вместо него. Пол никога няма да разбере.
— Не смей да ме докосваш! — извика Тейла, но гласът й не беше убедителен. Потърси с поглед Хонора и изтръпна, видя, че девойката е сграбчила една вила и се промъква тихо към техния пазач. Мъжът, зает със своята жертва, беше изцяло забравил за туземката.
Хонора вдигна вилата.
И тъкмо, когато мъжът се присегна и сграбчи полата на момичето, вилата се стовари върху главата му.
Тейла едва сдържа писъка си. Чу се силен хрущящ звук на железни зъбци, които се удрят в кост. Тежкото тяло се свлече надолу и издаде странен стон. Ръката му изпусна пистолета и той издрънча на пода. Мъжът се присви, после потрепера конвулсивно и замря. Очите му бяха широко отворени, но не виждаха нищо. Той беше мъртъв.
Аборигенката, цялата разтреперана, беше изпуснала вилата и гледаше втренчено мъртвеца. Ръцете й бяха свити в юмруци. После вдигна очи към бялата жена, изхълца и се хвърли в прегръдките й.
— Хонора никога не е убивала човек! — извика крехката девойка. — Но трябваше, трябваше! Той щеше да те насили. После щеше да си спомни, че и аз съм тук, и да изнасили и мен. По-късно щеше да каже на Пол, че сме се опитвали да бягаме. И двете щяхме да бъдем наказани.
Тейла нежно я прегърна.
— Ти постъпи правилно — успокои тя момичето, като се стараеше да не гледа към лежащия мъж. — Но, Хонора, трябва бързо да се измъкнем оттук. Пол и хората му могат да се върнат всеки момент. Сигурно и други са оставени да пазят Имението. Да бягаме, докато е време, и да не мислим за нищо друго.
Туземката се освободи от прегръдката й, избърса сълзите от очите си и погледна превързаната й ръка.
— Как се чувстваш? — попита тя загрижено. — Твърде много ти дойде. — Нежно попипа челото й. — Пак си гореща. Пак имаш треска.
— Добре съм — опита се да я увери Тейла, но усещаше, че й е много зле. Кожата й гореше трескаво, а ръката я болеше повече от всякога.
Двете жени започнаха да се оглеждат за коне в яхъра. Бялото момиче спря стреснато, когато видя животните зад яслата.
— Камили? — разглеждаше ги смаяна. — Не си спомням да съм ги виждала друг път тука.
Хонора пристъпи до нея.
Докараха ги днес, докато те нямаше — тя протегна ръка и докосна муцуната на екзотичното създание. — Хатуей вероятно ги е откраднал от някой керван. Докарани са в Австралия, защото умеят да проникнат по- навътре в Шубраците и издържат по-дълго в пустинята от конете.
— Сигурна съм, че Пол и хората му са взели най-бързите и издръжливи коне — забеляза тъжно Тейла.
Аборигенката бързо отвори преградата и хвана юздите на една камила.
— Ще пътуваме с камила — рече решително тя и преведе животното покрай мъртвия пазач. — Идвай. Ти ще се качиш първа. Аз съм след теб.
Младата жена заобиколи камилата.
— Но как да се покатеря на това нещо? — попита тя, гледайки подозрително екзотичното същество.
Хонора се повъртя малко около камилата и успя да я накара да коленичи.
— Сега вече може. Давай!
Тейла се засмя нервно, после хвана със здравата си ръка гърбицата и се изтегли нагоре.
— Изобщо не е трудно — зарадва се тя и се усмихна победоносно на туземката. — Побързай! Да се махаме оттук.
Тъмнокожото момиче също се качи на камилата и плесна рязко с юздите, като заби пети в козината на животното.
— Горе! — извика то. — Горе!
Но камилата и не мислеше да става.
— Тя даже не помръдна — рече Тейла. — По-добре да вземем някой от конете. — Стараеше се да се намести по-добре. — Освен това е неудобно.
— Не — упорстваше Хонора. — Ще тръгнем с тази камила. Това е само от инат.
— Проклетия ще е по-точна дума в случая — поправи я англичанката, като блъскаше с крака страните на животното. — Дий, дий, проклето същество! Ставай и тръгвай!
— Горе! — крещеше аборигенката, като шибаше с юздите. — Горе!
Тейла едва не се разсмя, когато в отговор камилата лениво се прозина. Очите й заблестяха и тя забрави за момент убития пазач и опасностите, които ги дебнеха. Забавляваше се от положението, в което бяха изпаднали. Хонора се плъзна надолу, отиде до муцуната на камилата и я изгледа в очите. После я заобиколи и я ритна отзад.
Когато животното за втори път безразлично се прозина, Тейла се разсмя. Но после уплашено пребледня, защото то оголи едри жълти зъби и издаде странен съскащ звук.
— Хонора, мисля, че е по-добре да сляза — рече тя.
Но туземката не обърна никакво внимание на думата й и се изкатери обратно до нея. Наведе се и силно плесна с длан камилата по главата.
— О, недей! — извика бялата жена, а камилата нададе още по-чудати звуци. Тейла се хвана здраво за гърбицата, докато съществото гъргореше и плюеше. Накрая запищя като гъска.
