— Ще ти дам да пиеш, но на Ян няма — каза той, като я държеше здраво, защото тя започна да се дърпа.
— Пусни ме! — извика тя. — Ако Ян не може да пие, аз също не искам. — Тялото й се бунтуваше срещу проявата на лоялност, но тя наложи цялата си воля и не даде външен изблик на мъката си.
Пол я блъсна, настрана:
— Ако си мислиш, че насила ще ти наливам вода в устата, много се лъжеш. Умри с любовника си, а пък аз ще изиграя един танц върху гробовете ви.
Той завъртя коня си и се отдалечи, а Тейла остана на земята вцепенена. Подпря се на лакът, а главата й се замая.
— Върви и пий, Тейла — извика Ян зад нея. — Не бъди глупава! Може да нямаш втора възможност.
Тейла се изправи бавно и прокара ръка през косата си, за да отметне кичурите, паднали на лицето й. Погледна към Ян и сърцето й се изпълни с болка заради това, което трябваше да изтърпят заедно в ръцете ма Пол Хатуей. Почувства се страшно виновна, Ако го беше послушала в началото, нищо нямаше да се случи. Притесняваше се и за Виада. Беше сторила всичко заради нея. Но сега дори не знаеше каква е съдбата на сестра й.
А каква ли беше собствената й и на Ян съдба?
Тя сложи ръка на гърба си, с мъка се изправи и се отдалечи от локвата.
— Ще пия вода, когато и ти имаш тази възможност — каза му тя, като го гледаше решително и упорито. — Само тогава, Ян, само тогава.
Продължиха напред. Локвите и всякаква надежда за нещо по-добро останаха назад. Тейла беше изпаднала в странна замаяност, когато изведнъж в далечината видя нещо, което разбуди съзнанието й. Някой извика силно и тя се обърна към Ян. Той също беше видял онова нещо и не можеше да повярва на очите си.
— Ти, гнусен идиот! — извика Ян и размаха юмрук към Пол. После се затича в луд бяг към майка си, която беше завързана за един стълб а дрехите й висяха на парцали от нея.
Писъкът на Тейла отекна наоколо, когато Пол настигна с коня си Ян и го удари по главата с приклада на пушката си. Той усети, че потъва в някаква тъмнина, и загуби съзнание.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА
Тейла премигна и отвори очи. Шум от гласове някъде наблизо навън я разбуди. Пребледняла, тя бързо застана седнала, когато разбра, че Ян лежи до нея все още в безсъзнание, а на главата му имаше рана и засъхнала кръв. Тя бавно започна да осмисля обстановката. Къде се намираше, защо? Огледа се наоколо. Бяха я занесли в някаква сламена колиба, след като е припаднала. Коленичи до Ян и се надвеси над него с ридания и хълцане, като се радваше, че поне ги бяха затворили заедно. Тя нежно сложи главата му на скута си и го помилва.
— Ян — прошепна тя. — О, Ян! Моля те, оправи се, бъди добре. Ян, събуди се! — Усетила някаква надежда, когато Ян изпъшка и облиза устни, тя каза, като леко разклати раменете му: — Можеш ли да ме чуеш? Довели са ни в лагера на разбойниците на Пол.
Изведнъж й призля, като си припомни какво я беше накарало да припадне. Извърна очи от Ян и прехапа устни. Майка му! Майка му беше завързана отвън. Повече от ясно бе, че са я изнасилили или измъчвали — или щяха да направят това, преди да я освободят.
Тейла погледна отново Ян. Щеше ли той да понесе всичко това, когато се събудеше? Колко ли безпомощен щеше да се почувства? Би обвинил себе си за всичко.
Тя долови гласа на Пол Хатуей измежду многото други, които се смееха и говореха отвън. Опита се да чуе нещо повече през вратата, която представляваше само рамка с опъната овча кожа на нея. Непоносима омраза я изпълни, докато го слушаше. Когато Пол започна да отправя заплахи към аборигените, тя се зарадва, че Ян не ги беше чул. Отново щеше да се почувства безсилен и да обвини себе си за нещастието, грозящо приятелите му. Беше го чула да им обещава, че ще се погрижи за сигурността им.
Разбойниците слушаха водача си и подкрепяха думите му с одобрителни възгласи.
Пол надигна кана бира и я пресуши жадно, но част от нея се разля и потече надолу по бузите му и в ризата. Коленичи на земята до огъня, когато всички от бандата му се събраха наоколо, за да ядат и пият.
— Тъкмо си мислех — започна той и се огледа наоколо. Обърса бирата от лицето си с опакото на ръката си. — Изглежда, най-после нищо не може да ни спре да се отървем от онези чернокожи копелета.
Погледна назад през рамо към колибата, където Ян и Тейла бяха затворени, и се изхили самодоволно:
— Щом Ян Лейвъри няма да ни пречи, ще можем да спрем онези аборигени още преди да са взели и едно от проклетите яйца на лебедите. После погледна към майката на Ян и се усмихна криво.
— Като се върнем след победата, всеки, който иска да се позабавлява, ще може да го стори с оная там — каза той и се изхили. — Но първо трябва да се уверим, че синът й е в съзнание, за да гледа. — Погледна към колибата и изръмжа: — А после ще убием този кучи син.
— Ами жена ти? — попита един от мъжете с глас, от който личеше, че я иска. — Какво ще правиш с нея?
Пол го погледна усмихнат:
— Тя не ми е жена, глупак такъв! Не знаеш ли, аз мразя жените!
Очите на другия светнаха и той каза:
— Ами аз си мислех… — Той погледна към колибата, като се прокашля и се засмя гърлено. — Аз не мразя жените. Напротив, дори мога добре да се забавлявам с тях. С нея например мога и сега.
— Елате всички тук — каза Пол, изправи се и застана с лице към хората си. Хвърли празната кана настрана и застана със свити на хълбоците юмруци, като оглеждаше всеки от мъжете поотделно. — Искам да чуете какъв е планът ми. Ще нападнем аборигените, докато са на път към морето. Ще отървем Австралия завинаги и от последния дивак от племето на Хоуки — и добави, като се усмихна доволно: — Но ние не правим това за Австралия, а за себе си. Все едно, че ще отидем на лов за бизони. Ще избием аборигените, защото ще ни е приятно, нали? — Думите му бяха последвани от силни викове на одобрение. Юмруци се вдигаха победоносно във въздуха. Пол се изпъчи гордо и каза: — А сега стягайте конете и оръжията си. Аз трябва да свърша нещо, преди да тръгнем.
Той си проби път през навалицата и спря пред вратата на колибата, за да приглади с ръка косата си. Прокашля се нервно, после се наведе и влезе вътре.
Тейла присви очи с омраза и се стегна.
— Ти си истинско чудовище! — изсъска тя и придърпа по-плътно главата на Ям в скута си. — Кога най- сетне ще престанеш да убиваш?
— Нищо не може да ме спре — каза Пол самодоволно и със самочувствие. — Нито Ян, нито аборигените — нищо!
Тейла искаше смело да му каже, че хората на Ян са вече наблизо с намерение да развалят пъклените замисли на Пол, но реши да не му дава никаква възможност да предположи какво го очаква. Беше сигурно, че дори без Ян да ги води, хората му щяха да успеят да намерят и спрат Пол Хатуей и бандата му разбойници.
— Ако аз можех да те спра, щях да го направя — каза му Тейла, като вдигна поглед нагоре. — Бих се радвала безкрайно да те видя как се гърчиш, преди да те разстрелям. — Пол се изхили. Наведе се на коляно до Тейла и протегна ръка да докосне бузата й. Дръпна се леко изненадан и се стресна, когато тя отметна глава, за да не може да я достигне.
— Малката сприхава женичка — каза той. — Ако въобще някога си намеря друга, която да приеме начина ми на живот, тя ще прилича точно на теб. Винаги ще сме един до друг — дори и съучастници в престъпленията. Може и да се стигне дотам, че да заобичам някоя друга като теб… знам ли…
Някакъв изблик на болка се появи в очите му, когато той прекъсна изречението си по средата и отмести поглед от Тейла. Дори и да можеше да обича някоя друга жена, нямаше да е истински. Мъжествеността му бе унищожена с един внимателно премерен и жесток удар. А любовта му към хората може би е била изтръгната от него още в момента, в който се е появил на бял свят.
