Красивите птици бяха свили глава под крилата си и така приличаха на огромни неразцъфнали водни лилии.
Ян усещаше как очите му се затварят под натежалите за сън клепачи и разтърси глава. За момент се отпусна и се унесе, но след това отново разтърси глава и премигна няколко пъти. Вгледа се в далечината, за да държи съзнанието си будно, но толкова му се спеше, че виждаше само мъгла пред себе си.
— Това е невероятно — измърмори той и отново разтърси глава, за да се разсъни. На него също му трябваше почивка. Утре щяха да са му необходими сили, за да заведе Тейла до скривалището. Трябваше да изминат доста път, и то пеша.
Като държеше пушката си под мишница, той стана и започна да събира дърва. Нахвърля толкова много, че светлината от пламъците вече достигаше високите клони на дърветата и хвърляше златните си отблясъци високо над тях. Това трябваше да държи настрана всяко животно, което се опиташе да приближи. Ян се огледа наоколо намръщено. Поне за малко трябваше да влезе и да подремне. Трябваше да направи това.
Като се протягаше и се прозяваше, Ян влезе в колибата, остави пушката близо до себе си и се намъкна под одеялото до Тейла. Притисна тялото си плътно до нейното, следвайки извивките й, и преметна ръка да я прегърне. Дланта му попадна точно върху едната й гърда. Той въздъхна от удоволствие и се унесе в дълбок сън.
Тейла се събуди, когато първите слънчеви лъчи проникнаха през пролуките на покрива. Прозина се и облиза устни и когато усети, че към гърба й се е притиснал някой, се усмихна.
— Ян? — прошепна тя и го погледна през рамо. — Скъпи? Вече е сутрин.
Но в следващия момент си спомни какво се бе случило през нощта и че Ян бе останал отвън да я пази. Почувства се виновна, като осъзна, че той може би тъкмо е заспал, след като цяла нощ е бил нащрек.
Тя се обърна бавно в предишното си положение и се опита да не диша дълбоко, като се надяваше, че не го е събудила. Любимият й имаше нужда от почивка толкова, колкото и тя. Твърде егоистично беше от нейна страна, че не го бе разбрала веднага.
Като използваше възможността да почине още малко, тя затвори очи и въздъхна. Беше й приятно да усеща близостта на Ян. Колко чудесно щеше да е, ако можеше всяка сутрин да се събужда до него! Но не беше ли грешно да се надява и да мечтае за това…
А нямаше ли Пол още да се изпречва между нея и щастието й?
Някакъв шум отвън я накара да отвори широко очи. Спря да диша за момент, когато го чу отново. Звучеше доста странно — сякаш някой ядеше нещо: успя да различи хрускане и смукане на кости.
Изтръпна и стомахът й се сви.
Господи, пак ли се връщаха плъховете?
Тейла се обърна бързо към Ян и го разтърси силно за раменете. Когато той отвори очи и я погледна в недоумение, тя се наведе над лицето му и каза тихо, като кимна към изхода:
— Отвън има някой! Ян, сигурно отново са плъховете.
Те са се върнали.
Ян изпъшка и каза, като прекара пръсти през косата си:
— Тях отдавна ги няма. Само ти се струва, че чуваш нещо.
После изведнъж скочи на крака, като разбра, че отдавна е съмнало. Изправи се и взе пушката от земята.
— По дяволите — изръмжа той, — не смятах да спя толкова дълго.
Усети как косата на врата му настръхва, когато сам чу звуците, които му описваше Тейла. Погледна към вратата предпазливо, но не можеше да види нищо навън на поляната.
— Не ти ли казах? — прошепна Тейла, като хвана Ян за ръката и го стисна силно. — Чу, нали? Ян, страхувам се.
Ян сложи пръст на спусъка си и се освободи от Тейла.
— Стой тук — нареди й тихо той. — Аз ще се погрижа.
— Не! — прошепна тя умолително и отново се вкопчи в него. — Не можеш да ме оставиш пак сама и отгоре ми да почнат да падат плъхове. Идвам с теб.
Двамата заедно застанаха до вратата.
В следващия момент, когато можаха да погледнат навън и да видят кой ги безпокоеше, и двамата поеха дълбоко въздух.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА
— Танер Макшейн? — Ян насочи пушката си към човека. Погледът му мина по Танер и той усети, че изтръпва от външния му вид: слаб, с мръсни дрехи, дясната му ръка висеше саката и с някаква отвратителна рана, а той продължаваше да осмуква и облизва кокалите на заека, като гледаш; диво към Ян и Тейла.
— О, боже! — възкликна Тейла и потръпна, когато Танер захвърли един кокал настрана и хвана друг. Изви глава за да не го гледа, като си спомни за плъховете, които бяха там само преди няколко часа. Догади й се.
Изстрел от пушка я накара отново да погледне в тази посока. Уплашена, тя видя, че Танер се хваща за гърдите, а между пръстите му потича кръв. Погледът й го проследи, докато той се строполи на земята, където се сви още няколко пъти в предсмъртна агония и изведнъж застина. Беше мъртъв.
Вцепенена от видяното, Тейла се обърна и погледна Ян невярващо, като се чудеше как той би могъл толкова хладнокръвно да убие беззащитния, умиращ от глад човек, който не можеше да бъде заплаха за никого. Дали беше убил по същия начин и избягалите пленници? Това, което беше направил Ян сега, беше същото като да застреляш човек в гръб.
Озадачен, Ян погледна към пушката си, а после и към Тейла.
— Тейла, аз… — тъкмо започна той, когато един познат глас зад тях ги накара да разберат какво става. Беше Пол Хатуей.
— Пусни пушката, Ян — заповяда Пол. — Веднага! Пусни я, иначе ще получиш от това, което получи и Танер, ясно ли е!
— Пол! — извика Тейла пребледняла. Погледна Ян с молба за прошка, защото се чувстваше толкова виновна, задето си бе помислила, че той може да убие човек толкова безсърдечно. Радваше се, че поне не бе изрекла обвинението си на глас преди малко. Може би Ян никога нямаше да й го прости.
Трепереща, тя видя Ян да отпуска пръстите си и пушката да пада на земята. Може би раздялата с оръжието беше и раздяла с живота.
Усещането за безпомощност превземаше Тейла, но тя все още държеше брадичката си решително гордо вдигната. Нямаше да позволи на Пол да види, че се страхува! Никога!
Пол ги приближи и застана пред тях с още димящ пистолет, насочен към Ян, а очите му бяха присвити зад очилата.
— Изглежда, тази сутрин ще трябва с един камък да убия две птички, а? — каза той, а устните му се разтегнаха в тъжна усмивка. — Погрижих се за този кучи син Танер и сега ще ми е също толкова приятно да видя, че вие двамата получавате това, което сте си заслужили. — Той се изкикоти тихо, като разклати пистолета. — Е, няма да ви карам да се убиете един друг.
— Пол, нека ти обясня — започна Тейла умоляващо, като гледаше уплашено пистолета, насочен към Ян. — Ян не е виновен за…
— А, и ти очакваш да ти повярвам? — изсъска Пол, а лицето му почервеня от яд. Огледа се наоколо. — Къде е конят ти, Ян?
— Предполагам, че вече е започнал да гние — отговори той, като внимателно наблюдаваше Пол, ако отвлече вниманието си по нещо поне за секунда, да скочи върху него.
— Намерих камилата, която открадна от оборите ми, Тейла — изръмжа Пол и се усмихна лукаво към Ян. — Естествено, не можех да си я взема без бой. Беше ми доста приятно, Ян, да избия онези, дето пазеха майка ти — каза той и се изхили. — Знаеш ли, между другото, твоята къща горя много хубаво, хората ми запалиха чудесен огън.
Ян усети как стомахът му се свива. Сви ръцете си в юмруци и пристъпи напред към Пол.
— Майка ми? — каза той през зъби. — Ако само си я докоснал, знай, че вече си…
