бяха моментално изтръскани. Малък червен гущер се появи за миг между камъните и изчезна като привидение. Задуха вятър, който вдигна облаци прах, и двамата трябваше да закрият лицата си.
Не след дълго тишината беше нарушена от тропота на бягащи птици ему и кенгура, подскачащи в далечината.
Огромна сянка на няколко метра пред Ян привлече вниманието му. Той извика и спря, като хвана Тейла за ръката.
— Погледни — възкликна Ян, взирайки се в небето.
Тейла отправи поглед нагоре и видя величествения силует на огромен орел, който летеше плавно и безшумно.
— Красива птица — промълви с мъка тя.
— Да, красива е — съгласи се Ян. — Но аз съм щастлив не защото тя е красива. Птица в такава пустинна област може да означава само едно — водата е някъде близо.
Най-после искрица надежда! Очите на Тейла се разшириха, когато тя видя и други птици да летят напред. Бяха толкова много, че образуваха черна пътека по небето.
— По дяволите, някъде напред има вода! — изкрещя Ян и трескаво се затича. Като направи няколко крачки, той погледна назад към Тейла и спря. Върна се при нея, обхвана я през кръста и каза: — Ако не беше седлото и оръжието, което нося, бих те занесъл на ръце. Но тъй като не мога, моля те, помъчи се да вървиш с мен.
— Ян, ако наблизо има вода, ще направя всичко, за да вървя с теб — отвърна тя. — А когато стигнем езерото, ще се хвърля в него и ще стоя там вечно! Цялото ми тяло жадува за вода.
Двамата отново тръгнаха. Когато минаха високата трева и няколко дървета, се озоваха пред малко солено езеро, известно на австралийците като глинена солница. Това не беше вода.
Тейла избухна в сълзи и като се отпусна в ръцете на Ян, изстена:
— Не може да бъде! Просто не може! Къде отиват тези птици? Къде?
Въпреки че отчаянието и разочарованието бяха големи, Ян се опита да я успокои.
— Не се предавай — каза той. — Трябва да следваме полета на птиците. Виж ги — те се движат напред. Кълна ти се, Тейла, водата не е толкова далече. — Той я хвана за ръката и с някаква отчаяна решителност започна да я дърпа напред. — Хайде. Не губи надежда. Има само още малко. Кълна се, вярвай ми.
Тейла изтри сълзите от лицето си и погледна Ян измъчено.
— Да ти вярвам? — изрече тя, като сама не позна прегракналия си глас, и продължи: — Как? Виж докъде ме доведе вярата ми в теб. Никога не съм била в такова отчаяно състояние, както сега. И ти си единственият виновник.
— Тейла, сега не е време за спорове — прекъсна я твърдо Ян. — Обвинявай ме във всичко, което искаш, но по-късно. Първо трябва да се измъкнем.
— Ха — изрече Тейла през зъби и отметна глава, — това не е сериозно, нали?
— Никога през живота си не съм бил по-сериозен. Аз те доведох дотук — аз ще те измъкна.
— И после? — настоя тя. — Ще ме оставиш ли сама, докато ти и хората ти се биете на живот и смърт с Пол и бандата му?
Ян се почувства объркан от въпроса й:
— Казваш го така, сякаш наистина те е грижа какво може да ми се случи. Ти ме обичаш, Тейла.
Тейла отмести поглед, за да не разкрие съкровените си чувства, и изплака.
— Просто съм толкова жадна. Всичко, което искам сега, е вода. — И като се погледна, добави: — И да се изкъпя.
— Скъпа, смятай, че желанието ти е изпълнено вече — възкликна Ян, забелязал зад възвишението, което току-що бяха изкачили, остров от зеленина с накацали ято птици.
Видели спасението си, те се затичаха през високата влажна трева.
Край тях изкрещяваше птица, притичваха кенгура с малките си в торбите.
Двамата почувстваха как въздухът става по-влажен — жив.
Изведнъж пред тях блесна кристалната повърхност на пустинно езеро, в което няколко лебеда плуваха волно.
Тейла остави зад себе си Ян, който се забави, докато свали багажа си.
Смеейки се, тя се затича към водата и се хвърли в езерото — разперила ръце и крака. Лебедите се уплашиха и се разбягаха към отсрещния бряг.
Когато изплува, тя загреба в шепите си вода и започна жадно да пие. Ян също се хвърли до нея и се загуби от погледа й.
Когато се показа отново, мокър, щастлив, с калта, свличаща се от лицето и косата му, Тейла не можа да се сдържи и избухна в смях.
Господи, беше толкова хубаво да се смееш!
Да има за какво да се смееш!
ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
Усмивката на Тейла изведнъж застина и тя погледна настрани от Ян, когато някаква патица изкряка шумно над езерото. Това я стресна и я върна отново към реалността и положението, в което се намираха с Ян. Бяха се загубили из храсталаците, а и нямаха кон. Някъде наоколо Пол Хатуей със сигурност я търсеше и може би искаше да я убие само щом я види, тъй като предполагаше, че тя е избягала и е разказала на Ян цялата история. Потръпна, като си представи многобройните заплахи на Пол.
— Не се страхувай, Тейла — каза Ян и доплува до нея, видял внезапния страх в очите й. — Това, което чухме, беше само някой присмехулник или най-обикновена птичка. — Той я хвана за ръце и я придърпа към себе си, а водата и калта, която се стичаше по телата им, проблясваше на светлината. — Всичко ще се оправи — опита се да я успокои той и я прегърна. — Ще те върна отново към цивилизацията. Само ще се наложи малко повече да походим. Сега трябва да се окъпем, после да хапнем нещо и после да починем.
— Всичко това ми изглежда безсмислено — каза Тейла и се притисна към Ян. — Откакто взех глупавото решение да дойда в Австралия, нищо не върви както трябва.
— Надявам се, че не мислиш това в действителност — каза Ян и като обгърна с длани лицето й, го повдигна, за да срещне погледа й.
— А защо да не е така? — попита Тейла и от очите й се застичаха сълзи. После устните й се разтеглиха в лека усмивка. — Разбира се, на тебе ти е приятно да сме заедно, нали? — Тя протегна ръка към брадичката му и прекара пръсти по златисточервеникавите косъмчета на наболата му брада. — Ян, мисля, че трябва да знаеш какво изпитвам към теб. Макар че толкова пъти сме заставали един срещу друг, най- често това е било само преструване. В действителност, скъпи, познанството ми с теб е най-доброто нещо, което ми се е случило тук. Благодаря на Бога, че те има.
Ян прилепи устни до нейните и я целуна дълго и с наслада, а после се дръпна.
— Колкото и много да искам да те имам, моя любов, не е сега времето — каза той, като погледна към небето през решетката от клони и листа, надвиснали над тях. — Скоро ще се мръкне. Преди това трябва да сме се установили някъде, за да се предпазим от опасностите, които могат да ни изненадат тук.
Тейла обви ръце около собственото си тяло и се огледа предпазливо наоколо. В момента езерото й изглеждаше някак невинно и невероятно красиво. Водни лилии, червени цветя с големи листа, миризлива бороня с малки лилаво червени цветчета и какви ли не други цветя растяха по брега. Ароматът, който се носеше из въздуха, беше неповторим.
Ян започна да се мие, като пръскаше вода наоколо, и макар и трудно, се отърва от калта, полепнала по тялото и косата му.
— Поне едно нещо е добре сега, скъпа — каза той, като тръгна да излиза от водата. — Пушката. В кожения си калъф тя е била предпазена от калта. Сега има с какво да се пазим и да си намерим вечеря. — Тейла усети стомаха си да негодува. Да този момент не се беше сещала за храна. Мисълта за водата беше единственото, което запълваше съзнанието й. Но сега, когато нещата изглеждаха по-обнадеждаващи, тя усети колко беше гладна. Затова побърза да се отърве от калта по себе си, поне доколкото можеше, и после излезе на брега при Ян. Усмихна му се и му благодари, когато той й предложи една наметка от овча кожа,
