Устните им се сляха в целувка, която Тейла никога нямаше да забрави — гореща целувка с вкуса на кал.
— Скъпа, изненадите са нещо много често случващо се между нас — отвърна й Ян, като галеше косата й. Зад тях калта беше започнала да изсъхва. Той знаеше, че след час всичко щеше да бъде сухо. Само отломките на изкоренените дървета щяха да напомнят за отминалото бедствие.
Като погледна към коня си, той забеляза седлото и карабината, потънали в кал. „Ще трябва да ги извадя“ — помисли си той. От тях зависеше живота им. Тейла не знаеше, но до скривалището им оставаха доста мили. Трябваше да имат късмет, дяволски късмет, за да успеят да се доберат живи.
— Тейла, докато аз си взема нещата от коня, ти тръгни напред и се оглеждай за вода. Ще бъде лъжа, ако кажа, че така изглеждаш добре — каза Ян и устните му се разтегнаха в закачлива усмивка. Само ако знаеше тя колко е загрижен в този момент…
Тейла кимна и прокара пръсти през косата си, сплъстена от калта. След това докосна с ръка лицето си и едва не извика от отвращение, тъй като калта по него беше засъхнала. Сигурно изглеждаше като вещица.
— Господи! — въздъхна тя, като не си направи труд да погледне към покритите с мръсотия пола и блуза, които изсъхваха, прилепнали към тялото й като втора кожа. — Изглеждам ужасно. Трябва да намерим вода и да се изкъпем.
С натежалите си от тиня обувки Тейла започна тежко да пристъпва напред, изумена как може земята да изсъхне толкова бързо след поройния дъжд и отново да стане корава като камък точно там, където преди час бе минала водната стихия.
Ян се изравни с нея, носейки седлото си, оръжието и другите неща, които успя да вземе от мъртвия кон.
— Може да не намерим веднага вода — каза той. — Тук, в тази област, земята изсмуква всяка капка вода.
— Ако можех само да си измия лицето — промълви жаловито Тейла и прекара език по пресъхналите си устни. — Едва ли някога ще бъда същата като преди. Калта като че ли е проникнала през кожата ми.
Ян се опита да се засмее и се взря в нея. Една сълза се търкулна по бузата й и, отмивайки от мръсотията, откри нежно розовата като на бебе кожа.
Ян изчака за миг и й подаде манерката.
— Ето, измий се. Надявам се, че водата ще бъде достатъчно поне за лицето ти. — Тя се възпротиви, но той насила тикна манерката в ръцете й и продължи: — Мисля, че може да я пожертваме. Няма нищо друго, което може да ми даде толкова много сили, освен красивото ти личице.
Очите на Тейла трепнаха.
— Ян, ако не успеем да намерим вода, това ще е всичко, с което ще разполагаме за бог знае колко време — каза тя с треперещ глас и върна манерката обратна в ръцете му. Вдигна упорито брадичка и добави решително: — Не, няма да я използвам. Не съм толкова празноглава, че да си измия лицето, а да няма какво да пием. — Ян се засмя и закачи обратно манерката на седлото.
— Както кажеш, любов моя — промърмори той, като крачеше редом с нея, и повтори: — Както кажеш.
Ян не искаше да тревожи Тейла, като й каже, че това е най-мъдрото решение, вземала някога през живота си. Бурята беше променила терена твърде много и той беше объркан. Нищо не изглеждаше както преди. Трябваше да се изчака да се стъмни и по разположението на звездите да се ориентира за посоката, в която да вървят. Дотогава те нямаха никакъв избор, освен да продължат да се движат безспирно напред.
Денят сякаш беше безкраен. Тейла тежко стъпваше до Ян, който я беше прихванал с една ръка през кръста. Тя прикри с ръка очите си и отправи поглед в далечината, където се издигаше облак прах, предизвикан от брумдис1.
Когато махна ръката от очите си, Тейла погледна слънцето, което сякаш обхващаше цялото небе. Стотици дискове се впиха в очите й. Дори когато отмести поглед от него, пред очите й продължиха да стоят тези ослепителни жълти дискове.
Убийствената топлина трептеше, разстлала се над спечената изсъхнала земя. Атмосферата беше безжизнена и потискаща. Калта по лицето на Тейла опъваше болезнено кожата й. Единственото нещо, за което можеше да мисли, бе вода. Само ако можеше да поеме глътка леденостудена вода и да почувства как се стича надолу по гърлото й.
Като погледна към седлото, което Ян носеше, Тейла си помисли за манерката, която вече беше празна. Преди колко време си бяха разделили последната глътка?
Час? Два? Или повече?
— Скъпа, добре ли си? — попита Ян. Когато тя не му отговори, той се спря и се обърна към нея. — Когато реших да те заведа в скривалището си, никога не съм предполагал, че ще застраша живота ти. Мислех да те заведа там и когато заспиш, просто да те оставя и да тръгна с хората си. Сега съжалявам, че не настоявах достатъчно да останеш при майка ми.
Гърлото й беше толкова сухо, че Тейла се насили да прошепне в отговор:
— Скривалището ти?! — каза тя. — Ти щеше да ме заведеш там и да ме изоставиш?! — Тя се удари с ръка по бедрото и продължи разгневено. — Знаех си! Ти си ме лъгал през целия път, откакто напуснахме имението. Въобще не си мислил някога аз да бъда с теб, докато заловиш Пол. Ти си един лъжец! Сега заслужаваш да умреш от жажда. Ще се смея, когато стане това.
— Признавам, че заслужавам тези гневни упреци — каза Ян с тежка въздишка. Той облиза с език напуканите си устни и погали Тейла по покритото с кал лице. — Но, Тейла — продължи да й обяснява той, — просто нямаше нужда да си с мен, когато залавям Пол. Самият факт, че той е спрян, трябва да ти е достатъчен.
— Трябва да зная какво става със сестра ми — отвърна решително Тейла, хапейки неспокойно долната си устна.
— Почти сигурно е, че не е направил нищо на сестра ти — опита се да я успокои Ян. — Господи, Тейла, трябват месеци, докато един кораб стигне до Англия. Много се съмнявам, че той дори си е помислил да съобщи на хората си за нея. Беше твърде зает с престъпленията си. Този престъпник е въвлечен в незаконна търговия с роби и кой знае още в колко мръсни сделки.
— Знам, че си прав — каза жално Тейла. — Колко глупава съм била! Но той ме ужаси, когато започна да ме заплашва, че ще причини зло на Виада, ако аз избягам. Единственото нещо, за което мислех, бе как да предпазя сестра си след смъртта на родителите ни. Ако бях станала причина за нейната смърт в ръцете на такъв маниак като Пол Хатуей, аз бих се самоубила.
— Трудно ми е да приема, че си се омъжила за такъв човек — измърмори Ян и очите му станаха ледени. — Но, разбира се, тогава това е било единственото решение.
— Ян, аз не съм омъжена за Пол! — изтърси изведнъж истината Тейла. Един дълъг миг тя му се усмихваше, а той стоеше безмълвен с полуотворена уста.
След това очите му светнаха, той започна да крещи от щастие, все още невярващ, че жената на мечтите му не е обвързана с Пол.
Когато най-после стана сериозен, той се взря в нея с възхищение:
— Ти си направила това, за да защитиш сестра си; Преструвала си се, че си негова жена? Това бе част от маниаческия му план, нали? — заля я с въпроси Ян.
— Да, всичко това е вярно и всяка минута с него беше истинско мъчение — призна тя, почувствала облекчение, че най-после е споделила цялата истина с Ян. Радостта й се помрачи от острата болка в гърлото, причинена от говоренето. Тя беше толкова жадна! Колко ли още може да издържи?
Тейла се закашля и хвана гърлото си. Ян разбра. Той не се чувстваше по-добре — гърлото го болеше, сякаш в него гореше огън.
— Ще говорим още, когато намерим вода — каза той и се вторачи в далечината.
— Ако намерим вода — промълви тихо Тейла, така че Ян да не може да я чуе, и продължи упорито да се движи напред.
Бавно се придвижваха на изток. Мравки, дълги цял инч, се опитаха да се изкачат по обувките им, но
