Сълзи се стичаха по бузите на Ян, когато той коленичи до леглото, протегна ръката си и докосна меката бузка на сина си.
— Нашият син — каза той, сякаш гледаше някакво чудо. После се засмя. — Мисля, че най-накрая трябва да сме благодарни на Пол Хатуей.
— Защо, Ян? — попита Тейла.
— Защото заради него ще се радваме на сина си един месец по-рано — отвърна той през смях. — Каква съдба, а?
— Да — отвърна Тейла и се усмихна. — Чудесен обрат на съдбата.
— А сега трябва да дадем име на сина ни — каза Ян и помилва сина си по челото.
— Ян, баща ми щеше да бъде много щастлив да има внук — каза Тейла. — И още по-щастлив, ако внукът му носеше неговото име. Може ли да го наречем Чарлз Едуард? Може ли, Ян?
— Това е чудесно име — отвърна Ян. — Боже, радвам се, че не искаш да го наречеш Ян Лейвъри младши. Един Ян Лейвъри в това семейство е достатъчен.
— Ами, може би не — отвърна Тейла. — Бих искала да наречем втория си син Ян. Моля те, кажи ми, че си съгласен!
Ян изпъшка, наведе се над нея и я целуна по устните.
— Скъпа, както и да наречеш следващите ни десет деца, няма да ти противореча — отвърна той шеговито.
Тейла разтвори широко очи.
— Нашите… следващи… десет? — възкликна тя и се разсмя заедно с него.
Айва се приближи.
— Може ли да подържа Чарлз Едуард? — попита тя. — Или мислите, че е много малък?
Ян се изправи. Взе сина си от Тейла и внимателно го подаде на Айва. Тейла никога досега не беше виждала Айва така сияеща. Тя изхълца развълнувана при тази гледка.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ВТОРА
Две години по-късно
Щата Вашингтон, Сиатъл
В навечерието на Коледа
Тейла седеше до Ян, увита с одеяло от кожа, в шейна, теглена от белгийски коне. Шейната гладко се плъзгаше покрай отрупани със сняг дървета и въпреки че снеговалежът беше спрял, във въздуха проблясваха снежинки, които бавно и тихо падаха на земята. Тейла беше като омагьосана от великолепната гледка.
— Какво мислиш за Америка? — попита я майката на Ян.
Тейла я погледна. Дона седеше срещу тях с двегодишния си внук, сгушен в скута й. Те също бяха увити в одеяло. Новият съпруг на Дона, Брайън, седеше от другата й страна. Изглеждаше толкова красив и внушителен с цилиндъра и с коженото си палто! Една диамантена брошка блестеше на яката му.
— Много е красиво — отвърна Тейла, но внезапно се стегна и изпъна гръб, когато шейната започна да се изкачва по една стръмна улица. Дори потърси ръката на Ян за подкрепа. — Но цяла Америка ли е така неравна и стръмна?
— Не, не е — отвърна Дона и се засмя.
Когато шейната отново тръгна по равна улица, Тейла въздъхна.
— Е, наистина не е толкова зле, че някои от улиците са стръмни — каза тя. — Пред месеците, прекарани в океана, всичко останало е по-добро. — Погледна Ян и се засмя. — Може би няма да се върна в Австралия вече. По-добре да остана тук, в Америка, на твърда земя.
— А аз мисля, че мога да намеря хубава къща за вас — каза Брайън.
Дона потупа леко ръката му, за да го прекъсне:
— Скъпи, Тейла се шегуваше. Тя обича къщата си в Австралия.
— Да, така е — ката Тейла, като плъзна ръката си по крака на Ян под одеялото. — Това е нашият дом и много ми липсва.
Ян й се усмихна:
— За миг си помислих, че вече съм те изгубил тук, в Америка.
— Никога — прошепна Тейла.
— Но може да оставите Чарлз Едуард при баба му — каза Дона, като се обърна към внука си, чието лице едва се виждаше от нахлупената на главата му червена шапка. Малката му ръчичка погали бузата й. — Би ли искал да останеш при баба, Чарлз Едуард? — попита го тя, като го гледаше с любов. — Искаш ли?
Чарлз Едуард кимна и я погледна с тъмните си големи очи.
Дона се засмя и го прегърна. Притисна го силно към себе си.
— Да, сигурна съм, че би искал — прошепна тя. — Но още след първата нощ, прекарана далеч от мама и татко, бързо ще промениш решението си.
— Е, вече пристигнахме — каза Брайън, когато конярят зави с шейната към къща, построена на един хълм с изглед към езеро. — Живеем тук само от месец.
Дона погледна мъжа си с гордост.
— Да, Брайън мисли, че тази къща е най-добра за нас, докато намери някоя друга, която ще отговаря още повече на неговите изисквания — каза тя. — Но мисля, че по-добре ще е да съм надалеч, когато се местим следващия път, вместо отново да опаковам и разопаковам порцелановите си сервизи.
— Защо? Къщата е много красива — въздъхна Тейла, когато шейната спря. Поляната пред къщата бе покрита с преспи, а клоните на боровите и кедровите дървета бяха натежали от сняг. — Прилича на къща в английски стил. — Тейла се наведе и издаде тих звук на учудване, когато откри нещо червено, което се подаваше между гънките на снега. — Боже! — възкликна тя. — Това рози ли са? И цъфтят сега?
— В Сиатъл розите цъфтят през цялата година — каза Ян и слезе от шейната. После прихвана Тейла през кръста и й помогна да слезе. След това пое и Чарлз Едуард. — Климатът е много хубав, мек, затова много хора се изкушават да се заселят тук. Чудесен е за тези, които не обичат големите жеги или студове. А такъв сняг тук е голяма рядкост.
Прегърна Тейла и като последваха Дона и Брайън, влязоха в преддверието. Обстановката, която се разкри пред Тейла, накара дъха й да секне. Тя свали бялата си кожена шапка и наметалото от раменете си. Беше облечена в червена кадифена рокля, която прилепваше по тялото. Огледа се възторжено.
— Каква красива къща! — възкликна тя. Чарлз Едуард, на когото бяха свалили шапката, палтото и ръкавиците, отиде при нея и я хвана за ръката. Погледът му проследи погледа на майка му. — Чарлз Едуард, не е ли всичко това много, много красиво?
Къщата беше тиха и тъмна, само запалените свещи хвърляха мека светлина от стените. Естествената зеленина отвън сякаш беше пренесена вътре. Картините и стълбището бяха украсени с гирлянди. По вратите и стените висяха венци от елхово и лаврово дърво. А приятната миризма от шишарки се носеше от кошници и панери, които бяха пръснати навсякъде из къщата.
Дона застана до Ян и Тейла и ги прегърна.
— Обикновено хората тук не украсяват къщите си така, както аз, защото се страхуват, че украсата по стените за Коледа е банална — обясни тя. — Но аз мисля, че зеленината придава на дома празничен дух. Харесва ми уханието, с което се изпълва къщата. — Тя отиде до Чарлз Едуард и го хвана за ръката. — Ела! — обърна се тя към него и се усмихна. — Ела в трапезарията! Имам нещо специално за своя внук.
Тейла и Ян ги последваха. Очите й се разшириха от удивление, когато видя нещо толкова чудесно, че не вярваше в неговата реалност.
— О, Чарлз Едуард, виждаш ли това? — попита Тейла сина си, като приклекна до него и хвана ръката му. — Скъпи, виждаш ли? Мисля, че току-що влязохме в приказна страна, не мислиш ли?
Едно елхово дърво стоеше в далечния край на стаята, до прозорец, който гледаше към езерото, а по клоните му бяха закачени скъпоценни неща. Сред много свещи висяха изрезки от хартия, бисквити и мънички играчки. Имаше и златисти орнаменти, нанизи от пуканки и червени боровинки. На върха на дървото беше закрепен чудесен ангел.
— Много е красиво, мамо — каза Ян, като пристъпи към Дона и я целуна. — Благодаря, че си се
