имаше по няколко такива списъка, а не един.
В този списък бяха и Андреев, и Филиповски; освен тях имаше и други — малко, но поне две-три имена.
Поведоха ги към познатата врата на регистратурата. Там имаше още трима души — побелял, важен, солиден старец с къс кожух и валенки, и друг — мръсен, суетлив човек с ватенка, панталон и галоши, с партенки на краката. Третият беше благообразен старец, който си гледаше в краката. Наблизо стоеше човек с военно зимно палто и шапка-кубанка.
— Ей ги всичките — рече нарядчикът. — Стават ли?
Човекът с военното палто повика с пръст стареца.
— Ти какъв си?
— Нагибин Юрий Иванович, по петдесет и осми член. Осъден на двадесет и пет години — бодро рапортува старецът.
— Не, не — намръщи се палтото. — Какъв си по специалност? Данните ви ще ги намеря без ваша помощ…
— Майстор съм на зидани печки.
— Друго?
— И за тенекеджия ме бива.
— Много добре. Ти? — началникът премести поглед към Филиповски.
Едноокият великан каза, че е локомотивен огняр от Каменец-Подолск.
— А ти?
Благообразният старец неочаквано измърмори няколко думи на немски.
— Това пък какво е? — рече палтото с интерес.
— Не се безпокойте — каза нарядчикът. — Той е дърводелец, много добър дърводелец, казва се Фризоргер. Малко не е на себе си. Но ще се оправи.
— А защо приказва на немски?
— От района на Саратов е, от автономната република…
— Ааа… А ти? — въпросът бе отправен към Андреев.
„Трябват му специалисти и изобщо работници — помисли си той. — Аз ще съм кожар.“
— Кожар съм, гражданино началник.
— Много добре. А на колко си години?
— Тридесет и една.
Началникът поклати глава, но понеже беше опитен човек и бе виждал възкръснали, си замълча и премести поглед към петия.
Петият, суетливият човек, се оказа ни повече, ни по-малко — деец на есперантското дружество.
— Аз, разбирате ли, по специалност съм агроном, такова ми е образованието, Дори изнасях лекции, а ме съдиха като есперантист.
— Шпионаж, така ли? — равнодушно произнесе палтото.
— Да, да, нещо подобно — потвърди суетливият човек.
— Е? — попита нарядчикът.
— Взимам ги. Все едно няма да мога да намеря по-свестни. Днес изборът е беден.
Петимата ги заведоха в една отделна килия — стая към една от бараките. Но в списъка имаше още две- три имена — Андреев много добре го беше забелязал. Дойде нарядчикът.
— Къде заминаваме?
— На местна командировка, къде другаде — рече той. — А това е вашият началник.
— Ще ви изпратим след час. Три месеца се излежавахте тук, приятелчета, време е да се омитате.
След час ги извикаха, само че не при колата, а в склада. „Сигурно ще ни сменят дрехите“ — помисли си Андреев. Ей наближи пролетта, вече е април. Ще му дадат летни дрехи, а тези, зимните, омразните, от рудниците, ще ги предаде, ще ги хвърли, ще ги забрави. Но вместо летни дрехи им връчиха зимни. Може би по погрешка? Не — на списъка бе написано с червен молив: „зимни“.
Без нищо да могат да разберат, те навлякоха в този пролетен ден износените ватенки и палта, обуха стари, кърпени валенки. И като запрескачаха криво-ляво през локвите, обзети от безпокойство, се върнаха в стаята, откъдето ги бяха завели в склада.
Всички бяха много разтревожени и мълчаха, само Фризоргер ломотеше ли, ломотеше нещо на немски.
— Моли се, мамка му… — прошепна Филиповски на Андреев.
— Е, кой какво знае? — попита Андреев.
Печкаджията, който беше с посивяла коса и приличаше на професор, изброи всички близки командировки: пристанището, четвъртия километър, седемнадесетия, двадесет и третия, четиридесет и седмия…
По-нататък започваха участъците на пътните управления — места, които почти не се различаваха от златните мини.
— Излизай! Марш към портала!
Всички излязоха и тръгнаха към портала на транзитния затвор. Отвън беше спрял голям камион, каросерията му бе покрита със зелено платнище.
— Конвой, приемай!
Войникът от конвоя ги провери по списък. Андреев усети как краката и гърбът му започнаха да изстиват.
— Качвай се!
Конвоят отметна единия край на големия брезент — камионът беше пълен с хора, които седяха, както се полага по устав.
— Качвай се!
Петимата седнаха заедно. Всички мълчаха. Конвоят седна в камиона, моторът забоботи и колата тръгна по шосето към главната магистрала.
— Карат ни на четвърти километър — рече майсторът на печки.
Километражните стълбове прелитаха край тях. Петимата бяха събрали глави при една дупка в брезента и не вярваха на очите си…
— Седемнадесети…
— Двадесет и трети… — броеше Филиповски.
— Мръсници, уж щели да ни карат наблизо! — злобно изсъска печкаджията.
Камионът отдавна вече лъкатушеше по пътя, който се виеше между скалите. Шосето приличаше на корабно въже, с което дърпаха морето към небето. Влачеха го планините, превили гръб като бурлаци.
— Четиридесет и седми — отчаяно изписука шилявият есперантист.
Колата профуча край знака.
— Накъде пътуваме? — попита Андреев, като се вкопчи в нечие рамо.
— Към Атка, ще нощуваме на двеста и осмия.
— А по-нататък?
— Не знам… Дай да запаля.
Камионът пухтеше тежко и се изкачваше по прохода на Яблоновския гребен.
Информация за текста
© Варлам Шаламов
© 1994 Александър Талаков, превод от руски
Варлам Шаламов
Тифозный карантин,
Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, 2010
