Варлам Шаламов
Тифозна карантина
Човекът с бялата престилка протегна ръка и Андреев пъхна в разперените му розови измити пръсти с подрязани нокти солената си, станала на кора войнишка рубашка. Човекът я отблъсна и гнусливо тръсна длан.
— Нямам бельо — равнодушно рече Андреев.
Тогава фелдшерът взе рубашката му с две ръце, с ловко, привично движение обърна наопаки ръкавите и се взря…
— Има, Лидия Ивановна! — И се разкрещя на Андреев. — Защо си въшлясал така, а?
Ала лекарката Лидия Ивановна не му позволи да продължи.
— Нима те са виновни? — тихо и с укор рече тя, като подчерта думата „те“, и взе слушалката.
Андреев за цял живот запомни тази Лидия Ивановна с нейните рижи коси, хиляди пъти я благослови, винаги си мислеше за нея с нежност и с топлота. Защо ли? Защото бе; подчертала думата „те“ в тази фраза — единствената, която бе произнесла. За добрата дума, казана навреме. Дали бе усетила благодарността му?
Прегледът бе кратък. Нямаше нужда от слушалка. Лидия Ивановна дъхна няколко пъти на лилавия печат и силно, с две ръце го натисна върху някаква бланка. Вписа нещо и Андреев го отведоха.
Конвоят, който чакаше в коридора, го поведе не обратно в затвора, а навътре в селището, към една от големите магазин. Пространството около нея бе заградено със задължителните десет реда бодлива тел с вратичка, пред която кръстосваше часови с кожух и пушка. Влязоха в двора и се приближиха до магазията. През пролуката на вратата бликаше ярка електрическа светлина. Конвоят с мъка отвори огромната врата, която бе предвидена за моторни коли, а не за хора, и изчезна вътре. Андреев го лъхна миризма на мръсни тела, мръсни дрехи и кисела човешка пот. Човешки гласове изпълваха с глухо бучене тази огромна кутия. Плътните редици от четириетажни нарове бяха сковани солидно от стволовете на лиственици сякаш за вечни времена — като мостовете на Цезар. По рафтовете в огромната магазия имаше над хиляда души. Това бе една от двадесетте големи магазин, натъпкана догоре с нова, жива стока — в пристанището беше обявена тифозна карантина и вече повече от месец нямаше извозване или етап, както се нарича това в затвора. Лагерното кръвообращение, в което еритроцитите бяха живи хора, бе нарушено. Транспортните коли бездействаха. В златните мини удължиха работния ден на затворниците. В града хлебозаводът не смогваше с печенето на хляба — нали ежедневно всеки трябваше да получава по петстотин грама, опитваха се да го пекат по частните жилища. Злобата на началството растеше и от това, че от тайгата постепенно прииждаше в града шлаката на златните мини.
В секцията, както за по-модерно наричаха склада, в който бяха довели Андреев, имаше над хиляда души. Но на пръв поглед това не личеше. На горните нарове хората лежаха голи от жега, на долните и под тях — с ватенки, палта и шапки. Повечето лежаха по гръб или по лице (никой не може да обясни защо арестантите почти не спят на една страна) и по масивните нарове телата им приличаха на израстъци, на гърбици по дървото, на изкривени дъски.
Те се скупчваха или при разказвача-„романист“, или около случая — а при толкова народ непрекъснато изникваха някакви случаи. Хората лежаха тук повече от месец, не работеха — ходеха само на баня за дезинфекция на вещите. Ежедневно се губеха двадесет хиляди работни дни, сто и шестдесет хиляди работни часа, а може би и триста и двадесет хиляди часа — работните дни биват различни. Или се спасяваха двадесет хиляди дни живот. Двадесет хиляди дни живот. За цифрите може да се говори по различен начин, статистиката е коварна наука.
Когато се раздаваше храната, всички биваха по местата си (яденето се даваше на групи по десет души). Хората бяха толкова много, че тези, които я разнасяха, едва смогваха да раздадат закуската, а вече идваше време за обяд. Тъкмо свършваха с разпределянето на обяда — започваха да дават вечерята. От сутрин до вечер в секцията се разнасяше храна. Нищо, че сутрин се раздаваше само хляб за целия ден и чай — топла преварена вода, — и през ден по половин сельодка, по обяд — само чорба, за вечеря — само каша.
И въпреки това времето за раздаването на храната не стигаше.
Нарядчикът заведе Андреев до наровете и посочи втория ред.
— Ето твоето място!
Горе започнаха да протестират, в отговор нарядчикът изпсува. Андреев се вкопчи с две ръце за края на нара и направи неуспешен опит да качи горе десния си крак. Силната ръка на нарядчика го подхвърли и той тежко се пльосна сред голите тела. Никой не му обърна внимание. Процедурата по „адресната регистрация“ и нанасянето привърши.
Андреев спеше. Събуждаше се само когато раздаваха храната, а след като грижливо и внимателно облизваше ръцете си, отново заспиваше, ала не дълбоко — пречеха му въшките.
Никой не го разпитваше, макар че в целия този транзитен затвор имаше малко хора от тайгата, а на всички останали им предстоеше път дотам. Те го разбираха и поради това не искаха да знаят нищо за неизбежната тайга. Андреев прецени, че е правилно. Те не трябваше да знаят нищо от онова, което бе видял той. Нищо не може да се избегне — тогава защо нещата да се знаят предварително? За какво излишен страх? Тези тук все още бяха хора — Андреев бе представител на мъртвите. И неговите знания, знанията на един мъртъв човек, не можеха да им послужат на тях, които бяха още живи.
След ден-два дойде време за баня. Баните и дезинфекциите вече бяха омръзнали на всички и те се приготвяха за тях с нежелание, ала Андреев гореше от нетърпение да се отърве от въшките си. Сега имаше предостатъчно време и той по няколко пъти на ден преглеждаше шевовете на избелялата си рубашка. Но окончателен успех можеше да донесе само дезинфекционната камера. Затова отиде с желание и макар че не му дадоха бельо и трябваше да облече влажната рубашка на голо, вече не усещаше познатите ухапвания.
В банята водата беше по норма: един тас гореща и един тас студена, ала Андреев излъга баняджията и взе още една порция вода.
Парчетата сапун, които им раздаваха, бяха миниатюрни, ала по пода можеше да се съберат остатъци и Андреев се постара да се изкъпе добре. Това бе най-хубавата му баня за последната година. Нищо, че от скорбутните му язви по пищялите се стичаше кръв и гной. Нищо, че хората се стряскаха От вида му. Нищо, че гнусливо се отдръпваха от въшлясалите му парцали.
Извадиха дрехите от дезинфекционната камера и Огньов, съседът на Андреев, получи вместо-чорапите си от необработена агнешка кожа един сякаш детски чифт — така се бяха свили. Огньов се разплака — тези чорапи бяха единственото му спасение на Север. Но Андреев го изгледа с неприязън. Беше виждал много мъже да плачат по най-различни поводи. Имаше хитри, които се преструваха, имаше нервноболни, имаше загубили всякаква надежда, имаше и озлобени. Имаше плачещи от студ. Плачещи от глад Андреев не беше виждал.
Връщаха се през тъмния смълчан град. Алуминиевите локви бяха замръзнали, ала въздухът бе чист, пролетен. След тази баня Андреев спа много дълбоко, „наспа се до насита“, както каза съседът му Огньов, който вече бе забравил приключението си от банята.
Не пускаха никого никъде. Ала все пак в секцията имаше една единствена длъжност, която даваше възможност да се излезе отвъд телената ограда. Наистина, ставаше дума не за излизане извън лагерното селище, оттатък външната ограда — три огради по десет реда бодлива тел, че и забранената зона, заградена също с опъната ниско над земята тел. За това никой дори не мечтаеше. Ставаше дума за излизане от ограденото с тел дворче. Там се намираха столовата, кухнята, складовете, болницата, с една дума — другият, забранен за Андреев живот. Отвъд бодливата тел излизаше един-единствен човек — асенизаторът. И когато той внезапно умря (животът е пълен с благоприятни случайности), Огньов — съседът на Андреев — прояви чудеса от енергия и находчивост. Два дни не яде хляб, след това го смени за голям картонен куфар.
— Взех го от барон Мендел, Андреев!
Барон Мендел! Потомъкът на Пушкин! Ей оня там. Дълъг, с тесни рамене, с миниатюрен плешив череп — виждаше се отдалеч. Ала Андреев нямаше сгоден случай да се запознае с него.
Огньов беше успял да запази вълненото си сако от времето на свободния живот, в карантинната барака той бе от няколко месеца.
Даде на нарядчика сакото и куфара и получи длъжността на починалия асенизатор. След около две
