седмици криминалните в тъмното го стиснаха за гърлото (оставиха го за щастие жив) и му взеха около три хиляди рубли.
Андреев почти не се срещаше с него, докато бе траял разцветът на търговската му кариера. Пребит, с раздърпани дрехи, Огньов, бе заел старото си място и сега се изповядваше на Андреев.
Андреев можеше да му разкаже това-онова от видяното в златните мини, ала Огньов ни най-малко не се разкайваше, нито пък се оплакваше.
— Днес те мен, утре аз тях. Аз… ще си ги върна на карти… На щос, на терца, на бура ще ги бия. Всичко ще си върна!
Огньов не му беше помогнал нито с хляб, нито с пари, това не беше прието в такива случаи — от гледна точка на лагерната етика всичко беше нормално.
Един ден Андреев се учуди, че още е жив. С мъка се качваше на нара си, но все пак се качваше. Най- важното беше, че не работи, че лежи — дори всекидневните петстотин грама ръжен хляб, три лъжици каша и паница рядка чорба можеха да възкресят човек. Стига да не работи.
Именно тук Андреев разбра, че не изпитва страх и не трепери за живота си. Разбра и това, че е бил подложен на огромни изпитания и е оцелял. Че ще трябва да използва страшния си опит от златните мини. Разбра, че колкото и да са мизерни възможностите за избор, за волеизява на арестанта, те все пак съществуват; тези възможности са нещо реално, и в случай на нужда могат да му спасят живота. Андреев беше готов за такова грандиозно сражение — да противопостави животинската си хитрост на зверовете. Бяха го лъгали. И той ще излъже. Няма да умре, не смяташе да умира.
Щеше да изпълнява желанията на тялото си, онова, което то му бе разказало в златните мини. Там беше загубил битката, но тя не беше последната. Той спадаше към шлаката на рудниците. И щеше да си остане шлака. Беше видял, че лилавият печат, поставен от Лидия Ивановна на някакъв документ, представляваше три букви: „ЛФТ“ — лек физически труд. Андреев знаеше, че в мините не им обръщат внимание, но тук, в центъра, смяташе да извлече от тези букви максималното.
Ала възможностите бяха малко. Можеше да каже на нарядчика: „Аз, Андреев, си лежа тук и никъде не искам да пътувам. Ако ме изпратят в златните мини, още на първите височини, щом камионът започне да буксува, ще скоча долу — нека конвоят ме застреля; все едно няма да отида пак на златото.“
Възможностите бяха малко. Но тук той щеше да бъде по-умен, повече щеше да се доверява на тялото си. И тялото няма да го излъже. Семейството, страната му го излъгаха. Любовта му, енергията, способностите — всичко беше потъпкано, разбито. Всички оправдания, които търсеше мозъкът му, бяха фалшиви, лъжливи и Андреев го разбираше. Единствено събудилият се в мините животински инстинкт можеше да подскаже и му подсказваше изход.
Именно тук, на тези циклопични нарове Андреев разбра, че струва нещо, че може да се уважава. Ето го тук, все още жив, без никого да е предал или продал нито по време на следствието, нито в лагера. Беше успял да каже много истини, да потисне страха си. Не че от нищо не се боеше, не — моралните бариери бяха станали по-ясни, отколкото преди, всичко бе по-просто и по-ясно. Например беше ясно, че няма как да оцелее. Предишното му здраве е безвъзвратно загубено, прекършено навеки. Навеки ли? Когато докараха Андреев в този град, той си мислеше, че няма да живее повече от две-три седмици. За да се възвърне предишната му сила, беше нужна пълна почивка в продължение на много месеци, на чист въздух, в курортни условия, с мляко, с шоколад. И понеже беше съвършено ясно, че няма да види такъв курорт, значи трябваше да умре. В което също нямаше нищо страшно. Много от другарите му бяха умрели. Любовта? Злобата? Не. Човек живее по същите причини, по които живеят дървото, камъкът, кучето. Ето това беше разбрал Андреев и не само го разбра, а и добре го почувства именно тук, в градския транзитен затвор, по време на тифозната карантина.
Разранените от чесане места по кожата му заздравяваха много по-бързо от другите рани. Постепенно изчезваше костенурковата черупка, в каквато се бе превърнала човешката кожа в рудника; яркорозовите връхчета на измръзналите му пръсти потъмняха — тънката ципа, която ги покриваше след като се пукнаха мехурите от премръзването, леко загрубя. И дори — най-важното — взе да прегъва китката на лявата си ръка. За тази година и половина работа в мините двете му китки се бяха свили по дебелината на дръжката на лопатата или кирката и сякаш се бяха вдървили завинаги. Когато се хранеше, държеше лъжицата както всички свои другари — с върха на пръстите или в шепа, беше забравил, че лъжицата може да се държи и по друг начин. Макар и жива, китката на ръката му приличаше на протеза-кука. И се движеше като протеза. Освен това с нея можеше да се кръсти, ако Андреев би се молил на Бога. Ала в душата му нямаше нищо освен злоба. Раните на душата му не се лекуваха толкова лесно. Те никога не можаха да бъдат излекувани.
Но Андреев все пак успя да разгъне китката си. Веднъж, в банята, пръстите на лявата му ръка се отпуснаха. Това го учуди. Щеше да дойде ред и на дясната, която все още бе сгърчена. И нощем Андреев внимателно я докосваше, опитваше се да разтвори пръстите и му се струваше, че още малко, и ще успее. Беше изгризал най-внимателно ноктите си и сега ръфаше мръсната, вроговена, леко омекнала кожа парченце по парченце. Тази хигиенична операция беше едно от малкото му развлечения през времето, когато не ядеше и не спеше.
Кървавите пукнатини по ходилата му вече не бяха толкова болезнени. Скорбутните язви по краката още не се бяха затворили и имаха нужда от превръзки, но ставаха все по-малко и по-малко — на тяхно място оставаха синьо-черни петна, които приличаха на клейма, на знаците, поставяни от робовладелците, търговците на негри. Не зарастваха само палците на краката му — измръзването бе засегнало и костния мозък и от пръстите му сълзеше по малко гной. Разбира се, гнойта беше много по-малко, отколкото преди, когато работеше в мината, където гумените му галоши, летните обувки на затворниците, така се пълнеха с гной и кръв, че ходилата му жвакаха като в локва.
Щяха да минат много години, преди тези пръсти да оздравеят… Дълго след това при най-малък студ те щяха да напомнят с тъпа болка за северните рудници. Но Андреев не мислеше за бъдещето. Свикнал от времето, когато беше в мините, да не планира живота си за повече от ден напред, той се мъчеше да се бори за близкото, както прави всеки, който е на крачка от смъртта. Сега искаше само едно — тифозната карантина да продължи вечно. Ала това бе невъзможно и настъпи денят, когато карантината свърши.
Тази сутрин изгониха навън всички обитатели на секцията. В продължение на няколко часа затворниците мълком стърчаха в заграденото с тел пространство, мръзнеха. Застанал върху една бъчва, нарядчикът с пресипнал отчаян глас крещеше имената им. Извиканите излизаха през портичката — безвъзвратно. На пътя бучаха камиони, толкова силно бучаха в студеното утро, че пречеха на нарядчика.
„Само да не ме извикат, само да не ме извикат“ — като дете се молеше Андреев на съдбата. Не, няма да му провърви. Ако не днес, ще го извикат утре. Отново ще замине за златните мини, при глада, побоите и смъртта.
Болка прониза измръзналите пръсти на ръцете и краката му, ушите и бузите му. Андреев все по-често пристъпваше от крак на крак, беше се свил и дишаше в шепите си, ала не е толкова просто да стоплиш вкочанените си крака и болните ръце. Всичко беше безсмислено. Беше безсилен в борбата с тази исполинска машина, чиито зъбци смилаха тялото му.
— Воронов! Воронов! — дереше се нарядчикът. — Воронов! Знам, че е тук, мръсникът!… — Нарядчикът злобно захвърли тънката жълта папка на „делото“ върху бъчвата и я притисна с крак.
И тогава Андреев начаса разбра всичко. Това бе като светлина от мълния по време на буря, която му посочи пътя към спасението. И сега, пламнал от вълнение, той събра смелост и направи крачка напред, към нарядчика. Онзи извикваше име по име, хората един след друг напускаха двора. Но тълпата все още бе голяма. Ето сега, сега…
— Андреев! — извика нарядчикът.
Андреев мълчеше и съзерцаваше гладко избръснатите му страни. След като свърши да ги разглежда, погледът му премина към папките с „делата“. Бяха останали съвсем малко. „Последната кола“ — помисли си той.
Нарядчикът подържа малко папката на Андреев в ръка и без да повтори повикването, я отдели настрана върху бъчвата.
