— Сичов! Отговаряй — име, бащино!
— Владимир Иванович — отвърна по всички правила някакъв възрастен арестант и разбута тълпата.
— Член? Присъда? Излизай!
Обадиха се още няколко души и също излязоха. След тях си отиде и нарядчикът. Останалите затворници ги върнаха в секцията.
Кашлицата, тропотът и подвикванията сякаш утихнаха, разтвориха се сред гласовете на стотиците хора.
Андреев искаше, да живее. Беше си поставил две прости цели и беше решил да ги постигне. Бе до болка ясно, че трябва да остане тук колкото се може по-дълго, до последния ден. Да се помъчи да не прави грешки, да се владее… Златото е смърт. В този транзитен затвор никой не знаеше това по-добре от него. Трябваше на всяка цена да се спаси от тайгата, от златните забои. Как можеше той, безправният роб Андреев, да постигне това? Ето как. Докато бе траяла карантината, тайгата е обезлюдяла — студът, гладът, тежката многочасова работа и безсънието я бяха лишили от хора. Значи след карантината първо ще изпращат коли за „златните“ управления и едва когато поръчките на мините бъдат изпълнени („Изпратете двеста дървета“, както пишеха в служебните телеграми), едва тогава щяха да започнат да пращат не за тайгата, не при златото. А къде — на Андреев му беше все едно. Само да не е при златото.
За всичко това той не спомена никому дума. Не се посъветва с никого, нито с Огньов, нито с Парфентиев, неговия приятел от мините, с нито един от тези хиляди души, които лежаха заедно с него по наровете. Понеже знаеше: всеки, с когото сподели плана си, щеше да го предаде на началството — за похвала, за някой фас или просто така… Знаеше какво е да пазиш тайна и го биваше за това. Само в този случай не изпитваше страх. За сам човек беше по-лесно — два, три, четири пъти по-лесно — да се промъкне между зъбците на машината. Неговата игра си беше само негова — това също добре го бе установил в мината.
В продължение на много дни Андреев не се обаждаше. Веднага щом карантината свърши, започнаха да ги изкарват на работа и на излизане трябваше така да хитрува, че да не попадне в големите групи — тях обикновено ги караха на изкопни работи с лостове, кирки и лопати; а с малките групи от по двама-трима души винаги имаше надежда да се припечели къшей хляб или дори захар — Андреев не беше виждал захар повече от година и половина. Сметката беше проста и абсолютно вярна. Разбира се, всички тези видове работа бяха незаконни, затворниците се водеха уж на път „по етапния ред“ и имаше много желаещи да се възползват от безплатния им труд. Онези, които попадаха на изкопни работи, отиваха там с мисълта да си изпросят някъде тютюн или хляб. Успяваха, дори минувачите им даваха. Андреев ходеше в склада за зеленчуци, където ядеше до насита цвекло и моркови, донасяше „вкъщи“ по няколко влажни картофа, които печеше в пепелта на печката — изваждаше ги полусурови и ги ядеше, понеже животът тук принуждаваше всичко, годно за ядене, да се поглъща бързо — прекалено много бяха гладните наоколо.
Настанаха дни, които почти бяха осмислени, изпълнени с някаква дейност. Всяка сутрин се налагаше да стоят около два часа на студа. И нарядчикът крещеше: „Ей, вие, обаждайте се, име и бащино.“ И когато ежедневното жертвоприношение за Молох привършваше, всички, с трополене хукваха към бараката — оттам ги извеждаха на работа.
Андреев работи в хлебозавода, изхвърля боклука в женския етапен затвор, ми пода в помещението на охраната, където в полутъмния стол събираше от оставените чинии вкусните и лепкави парченца месо. След като приключваха с работата в кухнята, внасяха големи тасове, пълни със сладък кисел, планини от хляб, и всички сядаха, ядяха и си тъпчеха джобовете с къшеи.
Само веднъж си направи сметката без кръчмаря. Колкото е по-малка групата, толкова по-добре — такъв беше неговият закон. А най-добре — сам. Но рядко вземаха по един човек. Веднъж нарядчикът, който вече беше запомнил Андреев (знаеше го като Муравьов), каза:
— Такава работа съм ти намерил, че цял живот ще ме благославяш. Ще режеш дърва при голямото началство. Вземи още един със себе си.
Те весело тичаха пред съпровождащия ги, който беше с кавалерийски шинел и ботуши. Онзи се подхлъзваше, препъваше се, прескачаше локвите и после ги настигаше на бегом, като придържаше с две ръце пешовете на шинела. Скоро наближиха малка къщурка със заключена портичка и бодлива тел над оградата. Съпровождащият ги почука. В двора се разлая куче. Дневалният на началника им отвори, мълчешката ги отведе в една барака, заключи ги вътре и пусна в двора огромното куче вълча порода. Донесе кофа с вода. И докато арестантите не нарязаха и не нацепиха всичките дърва, кучето ги пазеше затворени. Късно вечерта ги заведоха в лагера. На другия ден ги изпрати пак там, ала Андреев се скри под наровете и изобщо не излезе на работа.
На следната сутрин, преди да раздадат хляба, му хрумна една проста мисъл, която веднага осъществи.
Събу плъстените си ботуши и ги сложи на края на нара един връз друг, с подметките навън — така, сякаш си беше легнал с ботушите. Просна се до тях по корем и отпусна глава върху лакътя си.
Раздаващият храната бързо преброи поредната десятка и даде на Андреев десет порции хляб. За него останаха две. Но този начин не беше сигурен, случайно му бе провървяло и Андреев отново започна да си търси работа извън бараката.
Дали по онова време си мислеше за семейството? Не. За свободата? Не. Живееше единствено с равнодушна злоба. Тъкмо тогава срещна капитан Шнайдер.
Криминалните бяха заели по-близките до печката места. Наровете им бяха застлани с мръсни памучни одеяла, покрити с много пухени възглавници с най-различна големина. Памучното одеяло е задължителният спътник на всеки късметлия крадец, единствената вещ, която той влачи със себе си по затворите и лагерите, краде я, отнема я, когато не я притежава, а възглавницата — тя е не само за под главата, а служи и като маса за игра по време на безкрайните сражения на карти. Тази маса може да придобие всякаква форма. И все пак тя е възглавница. Картоиграчите първо ще проиграят панталоните си и чак след това възглавницата.
Върху одеялата и възглавниците се разполагаха главатарите — по-точно тези, които в момента бяха нещо като главатари. Още по-високо, на третия ред нарове, където беше тъмно, имаше още одеяла и възглавници — там замъкваха някакви женоподобни млади крадци, пък и не само тях — почти всеки крадец беше педераст.
Крадците бяха заобиколени от тълпа подмазвачи и лакеи — придворни разказвачи, понеже криминалните смятат за проява на добър вкус да се интересуват от „романи“; придворни бръснари с шишенце одеколон дори при тези условия; освен това и тълпа услужващи, готови на всичко, само и само да им отчупят някоя коричка или да им сипят малко чорба.
— По-тихо! Сенечка казва нещо. По-тихо — Сенечка ляга да спи…
Картина, добре позната ми от златните мини.
Изведнъж сред тълпата авантаджии, тази вечна свита на криминалните, Андреев видя познато лице, познати черти, чу познат глас. Нямаше съмнение — това беше капитан Шнайдер, другар на Андреев от Бутирския затвор.
Капитан Шнайдер беше немски комунист, деец на Коминтерна, говореше прекрасно руски, познавач на Гьоте, образован марксист-теоретик. В паметта на Андреев бяха останали разговорите им, разговори „на високо ниво“ през дългите нощи в затвора. Веселяк по природа, бившият капитан далечно плаване поддържаше духа на хората от килията.
Андреев не повярва на очите си.
— Шнайдер!
— Да? Какво искаш? — обърна се капитанът. Погледът на безизразните му сини очи не можа да познае Андреев.
— Шнайдер!
— Е, какво има? По-тихо! Ще събудиш Сенечка.
Но краят на одеялото вече се беше надигнал и се подаде едно бледо, болнаво на вид лице.
— А, капитане — морно прозвуча тенорът на Сенечка. — Нямаше те и не можах да заспя.
— Ей сега, ей сега.
