Той се покатери на наровете, отметна одеялото, седна, пъхна отдолу ръката си и започна да чеше петите на Сенечка.
Андреев бавно вървеше към мястото си. Не му се живееше. И макар това събитие да не беше по-голямо и по-страшно в сравнение с онова, което беше виждал и което му предстоеше да види, той завинаги запомни капитан Шнайдер.
А хората оставаха все по-малко. Транзитният затвор опустяваше. Андреев се сблъска лице с лице с нарядчика.
— Как ти е името?
Но Андреев отдавна беше готов за подобно нещо.
— Гуров — рече той смирено.
— Чакай!
Нарядчикът разлисти тънките страници на списъците.
— Не, няма те.
— Може ли да вървя?
— Върви, животно — изрева онзи.
Веднъж го пратиха да прибира и да мие съдовете в стола на заминаващите освободени, излежали присъдите си затворници. Заедно с него беше един изтощен смъртник на неопределена възраст, току-що пуснат от местния затвор. Това беше първото му излизане на работа. Все питаше — какво ще правим, дали ще ни нахранят и удобно ли е да поиска нещо за хапване малко преди да започнат работа. Смъртникът му разказа, че е професор-невропатолог, Андреев запомни и трите му имена.
От опит знаеше, че готвачите в лагерите, пък и не само те, не обичат Иван-Ивановичите, както презрително наричаха интелигенцията. Той посъветва професора предварително да не моли за нищо и тъжно си помисли, че основната част от работата ще легне върху него — професорът бе прекалено слаб. Това беше в реда на нещата и не трябваше да се сърди — колко пъти в златните мини Андреев бе по- лошият работник, по-слабият от двамата и никой от тогавашните му другари дума не обелваше. Къде са те? Къде са Шейнин, Рютин, Хвостов? Всички умряха, а той, Андреев, оцеля. Впрочем още не е оцелял и едва ли ще оцелее. Но ще се бори за живота.
Предположенията на Андреев се оказаха верни — професорът наистина се оказа слаб, макар и мераклия помощник.
Те привършиха с работата, готвачът ги вкара да седнат в кухнята и постави пред тях една бака с гъста рибена чорба и голяма желязна паница с каша. Професорът плесна с ръце от радост, но Андреев, който в мините беше виждал как сам човек изяжда по двадесет порции, състоящи се от три блюда с хляб, погледна с неодобрение предложената им гощавка.
— Без хляб, така ли? — попита той навъсено.
— Как може без хляб, ще ви дам по малко — и готвачът извади от шкафа два къшея.
С храната приключиха бързо. На такова „гости“ предвидливият Андреев винаги ядеше без хляб. И сега напъха хляба в джоба си. А професорът си чупеше от своето парче, гълташе чорбата, дъвчеше и по посивялата му остригана глава избиваха едри капки мръсна пот.
— Ето ви и по една рубла — рече готвачът. — Днес нямам повече хляб.
Това беше превъзходно заплащане.
В затвора имаше лавка, магазинче, където волнонаемните можеха да си купят хляб. Андреев сподели това с професора.
— Да, да, прав сте — рече му онзи. — Но видях, че там продават и сладък квас. Или това е лимонада? Много ми се пие лимонада, изобщо нещо сладко.
— Ваша си работа, професоре. Само че на ваше място бих си купил хляб.
— Да, да, прав сте — повтори професорът, — но много ми се пие сладък квасец. Елате да пийнете и вие.
Ала Андреев категорично се отказа от кваса.
В края на краищата той се уреди да работи сам — започна да мие пода в домакинството. Всяка вечер идваше да го вземе дневалният, който трябваше да поддържа чистотата в канцеларията. Това бяха две миниатюрни стаички по около четири квадратни метра всяка, наблъскани с бюра. Подът беше боядисан. Тази работа отнемаше десет минути и Андреев отначало не можа да разбере защо дневалният имаше нужда от човек за почистването. Та нали дори водата дневалният я носеше сам през целия лагер, чистите парцали също бяха винаги предварително подготвени. А заплащането беше щедро — махорка, супа и каша, хляб и захар. Дневалният беше обещал да даде на Андреев дори едно лятно сако, ала не успя.
Явно дневалният считаше, че е под неговото достойнство да мие пода — дори по пет минути на ден, след като можеше да си наеме работник. Това присъщо за руския човек качество Андреев бе наблюдавал и в рудника — началникът даваше на дневалния шепа махорка. Дневалният изсипваше половината в кесията си и наемаше някой политически от бараката за другата половина. Онзи, от своя си страна, си отсипе половината и наеме работяга срещу две цигари. Та работягата, след като е блъскал 12–14 часа през деня, през нощта мие пода за тези две цигари. На това отгоре е щастлив — нали ще ги смени за хляб.
Валутните въпроси са най-сложната теоретична област на икономиката. Те са сложни и в лагера — учудващи са еталоните: чай, тютюн, хляб — това са „конвертируемите“ ценности.
Дневалният на стопанската част понякога плащаше на Андреев с купони за кухнята. Това бяха парчета картон с печати, като жетони — десет обеда, пет втори блюда и т.н. Така веднъж дневалният даде на Андреев един жетон за двадесет порции каша и тези двадесет порции не можаха да покрият дъното на тенекиената паница.
Андреев виждаше как криминалните подаваха през шублера вместо жетони яркооранжеви тридесетачки, сгънати по същия начин. Това действаше безотказно. В отговор на „жетона“ паницата изскачаше през шублера пълна с каша.
Хората от транзитния затвор ставаха все по-малко и по-малко. Най-сетне дойде денят, когато след заминаването на последната кола на двора останаха само тридесетина души.
Този път не ги пуснаха в бараката, а ги строиха и ги поведоха през целия лагер.
— Няма да ни разстрелват я — рече огромният едноок човек с големи ръце, който крачеше до Андреев.
Точно така — няма да ни разстрелват я — си помисли и Андреев. Заведоха ги в регистратурата, при нарядчика.
— Ще ви вземаме отпечатъци от пръстите — каза нарядчикът, като излезе на прага.
— Е, щом опря до пръстите, можем и да не се крием повече — весело рече едноокият. — Казвам се Филиповски, Георгий Адамович.
— А ти?
— Андреев, Павел Иванович.
Нарядчикът намери личните им дела.
— Отдавна ви търсим — каза той беззлобно. — Вървете в бараката, после ще научите къде ще ви назначат.
Андреев знаеше, че е спечелил битката за живот. Просто беше невъзможно тайгата да не се е наситила на хора. Дори да ги изпратят някъде, ще бъде наблизо, на някоя местна командировка. Или в самия град — това щеше да е още по-добре. Не могат да ги изпратят далеч — не само защото Андреев имаше „лек физически труд“. Беше му позната практиката с внезапната промяна на групите. Не могат да ги пратят надалеч, защото нарядите за тайгата вече са изпълнени. И остават единствено близките командировки, където животът е по-лек, по-прост, по-сит, където няма златни мини, а значи има надежда за спасение. Андреев бе изстрадал всичко това с двегодишната си работа в рудниците. С животинското напрежение през тези месеци на карантина. Прекалено много бе направил. Надеждите му трябваше да се сбъднат на всяка цена.
Наложи им се да чакат само една нощ.
След закуската нарядчикът се втурна в бараката със списъка в ръка, с малък списък, както веднага с облекчение отбеляза Андреев. Списъците за рудниците бяха по двадесет и пет души на камион и винаги
