коментарите.
— Ами текста?
— Не винаги. Когато имам време.
За Флеминг и за неговите колеги приобщаването към културата — колкото и странно да звучи — можеше да стане само в следствената работа. Запознанството с хората на литературния и обществения живот — изкривено и все пак в известен смисъл истинско, действително, неприкрито зад хиляди маски.
Главен осведомител по въпросите, свързани с художествената интелигенция от онези години, постоянен, сериозен, квалифициран автор на всевъзможни „меморандуми“ и обзори на писателския живот беше — и това име звучеше неочаквано само на пръв поглед — генерал-майор Игнатиев. Петдесет години в строя. Четиридесет от тях — в съветското разузнаване.
— Прочетох книгата „Петдесет години в строя“ тогава, когато вече се бях запознал с обзорите и бях представен на самия автор. Или него ми го представиха — замислено разправяше Флеминг. — Никак не е лоша тая книга „Петдесет години в строя“.
Флеминг не обичаше много вестниците, новините в тях, радио-предаванията. Международните събития почти не го вълнуваха. Виж, събитията вътре в страната бяха друго нещо. Основното чувство на Флеминг бе мрачната обида срещу тъмната сила, която бе обещала на гимназиста, че ще обгърне необозримото, която го бе издигнала толкова високо, а сега го бе запокитила безсрамно или безследно в бездната — все не можех да запомня правилния край на популярната песен от детските ми години „Шуми, гори пожар московски“.
Приобщаване към културата — колко своеобразно. Някакъв кратък курс, екскурзия из Ермитажа. Човекът расъл и пораснал, станал следовател-естет, шокиран от грубата сила, наводнила „органите“ през тридесетте години, пометен, унищожен от „новата вълна“, изповядваща груба физическа сила, презираща не само психологическите тънкости, а дори „конвейрите“ и „стоенето“. Новата вълна просто нямала търпение за някакви си научни изследвания, за висша психология. Оказало се, че по-резултатен е обикновеният побой. Мудните естети също отишли „на Луната“, Флеминг останал жив съвсем случайно. Новата вълна нямала време за губене.
Гладният блясък в очите на Флеминг постепенно угасваше и професионалната наблюдателност отново започваше да се обажда…
— Слушай, гледах те по време на конференцията. Ти мислеше за нещо друго.
— Искам само да запомня всичко, да го запомня и да го напиша.
В мозъка на Флеминг, вече отпочинал си, успокоен, се полюшваха някакви картини.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
В нервното отделение, където работеше Флеминг, имаше един гигант-латвиец, който официално получаваше тройна дажба. Всеки път, когато гигантът сядаше да яде, Флеминг се настаняваше насреща му — не можеше да сдържи възхищението си от могъщото плюскане.
Флеминг не се разделяше с котлето, същото онова котле, с което бе пристигнал от Север. Колимски талисман.
В нервното отделение криминалните бяха хванали една котка, убиха я и я свариха, дадоха и на Флеминг като на дежурен фелдшер да си хапне — традиционният колимски рушвет, колимски подкуп, Флеминг изяде месото и нищо не каза за котката. Това беше котката от хирургичното отделение.
Курсистите се страхуваха от Флеминг. Но от кого ли не се страхуваха? В болницата той работеше вече като фелдшер, като щатен „касапин“. Всички се държаха враждебно с Флеминг, бояха се от него — усещаха, че той е не само бивш служител в органите, но и че знае някаква невероятно важна, страшна тайна.
Враждебността се увеличи, тайната стана още по-конкретна след внезапното заминаване на Флеминг — да се срещне с една млада испанка. Испанката беше истинска, дъщеря на един от членовете на правителството на Испанската република. Разузнавачка, оплела се в мрежа от провокации, осъдена и захвърлена да умира в Колима. Но се оказа, че старите далечни приятели, бившите колеги на Флеминг не са го забравили. Той трябваше да научи нещо от испанката, нещо да подтвърди. А болната испанка не чака. Оздравява и заминава с етап за женската мина. Флеминг внезапно прекъсна работата си в болницата, замина на среща с испанката, две седмици се скита по безкрайната магистрала, по която пътуват безброй коли и на всеки километър има засади на оперативните работници. На Флеминг му провървява, след срещата той се връща съвсем благополучно. Постъпката му би могла да изглежда романтична, извършена в името на лагерната любов. Уви, Флеминг не пътешествува в името на любовта, не проявява героизъм в нейно име. Тук действува сила, много по-голяма от любовта, висша страст — и тази сила щеше да го пренесе невредим през всички лагерни застави.
Флеминг много пъти си спомняше за тридесет и пета година — за внезапния поток от убийства. Смъртта на семейството на Савинков. Синът бил разстрелян, а семейството — жена му, двете деца, майката на жена му — не пожелали да напуснат Ленинград. Всички те оставили писма — предсмъртни писма един до друг. Всички сложили край на живота си и паметта на Флеминг бе запазила редове от детската бележка: „Бабо, ние скоро ще умрем“.
През петдесета година присъдата на Флеминг по „делото на НКВД“ изтича, но той не се връща в Ленинград. Не му разрешават. Жена му, която дълги години води борба за запазване на „жилищната площ“, пристига от Ленинград в Магадан, но не успява да се устрои и се връща обратно. Преди двадесетия конгрес Флеминг се завръща в Ленинград, в същата стая, в която е живял преди катастрофата…
Развива бясна дейност. Хиляда и четиристотин рубли пенсия за прослужени години. Познавачът на фармакологията, дообогатил познанията си с фелдшерското образование, няма късмет да се уреди „по специалността“ си.
Оказало се, че всички стари „работници“, всички ветерани по тази част, всички останали живи естети са пенсионирани. До последния куриер.
Флеминг започва работа — да отбира книги за антикварната книжарница на Литейний. Смята се за плът от плътта на руската интелигенция, макар и в толкова своеобразна връзка с нея. До края Флеминг не пожела да отдели съдбата си от нейната — може би усещаше, че само общуването с книгите ще запази необходимата му квалификация, ако успее да доживее до по-добри дни.
По времето на Константин Леонтиев3 капитанът от инженерните войски би отишъл в някой манастир. Но и светът на книгите, този опасен и възвишен свят — в служенето на книгите има елемент на фанатизъм, — както и всяко книголюбителство съдържа в себе си нравствен елемент на пречистване. Няма да тръгне да работи като портиер бившият поклонник на Гумильов и познавач на коментарите към стиховете, към съдбата на поета, я. Или като фелдшер — по новата си специалност? Не, по-добре антиквар.
— Търча, непрекъснато търча. Ром?
— Не пия.
— Ах, колко е лошо, че не пиеш, как може! Катя, той не пие! Разбираш ли? Търча. Един ден пак ще се заема с моята си работа.
— Ако го направиш — ще се обеся, ще се удавя още утре — изрече с посинелите си устни жена му Катя.
— Шегувам се. Непрекъснато се шегувам. Търча. Не спирам да търча. Подавам разни заявления, ходя по съдилища, пътувам до Москва. Ами че мен ме възстановиха в партията. Но как?
Флеминг вади от пазвата си тесте изпомачкани листове.
— Чети. Това е свидетелство от Драбкина. Лежеше при мен в Игарка.
Пробягах с поглед подробното свидетелстване на авторката на „Черните сухари“.
„Като началник на лагерния пункт се държеше добре със затворниците, заради което скоро бе арестуван и осъден…“
Прехвърлих мръсните, лепкави показания на Драбкина, многократно разлиствани от невнимателните пръсти на разни началници…
И Флеминг, наведен до ухото ми и лъхайки на ром, ми обясни с пресипнал глас, че лично той в лагера е бил „човек“ — ето, дори Драбкина го потвърждава.
— Трябва ли ти всичко това?
— Трябва ми. С това си запълвам живота. Пък може би, а — всичко се случва. Да му пийнем ли?
— Не пия.
