— Ех! За прослужените години. Хиляда и четиристотин. Но не това ми трябва на мене…
— Млъкни, или ще се обеся — изкрещя Катя, жена му.
— Тя ми е с болно сърце — обясни Флеминг.
— Успокой се. Пиши. Имаш дар слово. Разбрах го от писмата ти. А един разказ, един роман — това е доверително писмо.
— Не, не съм писател. Аз търча…
И като изпръска ухото ми със слюнка, той заломоти нещо съвсем несвързано, сякаш не беше имало никаква Колима, а като че ли самият Флеминг бе минал през тридесет и седма година по „конвейера“ на следствието и психиката му бе забележимо разстроена.
— Сега се издават много мемоари. Спомени. Например „В света на отритнатите“ на Якубович. Нека ги издадат.
— Записал си своите спомени ли?
— Не. Исках да ходатайствувам да се издаде една книга — знаеш коя. Бях в „Лениздат“ — казаха ми, че не е моя работа…
— Коя е тази книга?
— Записките на Сансон, парижкия палач. Ей това щеше да е мемоар!
— На парижкия палач ли?
— Да. Спомням си — Сансон отсякъл главата на Шарлота Корде, сетне започнал да й удря плесници и бузите на отсечената глава се зачервили. И още: тогава е имало „балове на жертвите“. У нас имали ли сме „бал на жертвите“?
— „Бал на жертвите“ — това е от времето на термидора4, а не от времето след терора. А записките на Сансон са фалшификат.
— Не е там работата дали са фалшификат, или не са. Има такава книга. Да пийнем ром. Много питиета съм пил, но ромът е най-доброто. Ромът. Ямайският ром.
Жена му сложи „да хапнем“ — цяла камара от нещо мазно, което Флеминг лакомо поглъщаше почти мигновено. Неукротимата лакомия по време на ядене си остана у него навеки като психическа травма — остана, както и при хилядите други бивши затворници, за цял живот.
Разговорът ни някак секна и в спускащия се здрач чух до себе си познатото колимско мляскане.
Помислих си за силата на живота — скрита в здравия стомах и в червата, за способността да се поглъща — тъкмо това беше защитният рефлекс на живота на Флеминг в Колима. Това, че не подбираше и беше лаком. Душата му също не подбираше — това качество бе придобито зад следователската маса и също беше подготовка, своеобразен амортизатор в това колимско падение, където пред погледа на Флеминг не се разкри никаква бездна — той знаеше всички неща от по-рано и това го спаси, отслаби нравствените му мъки — ако е имал такива. Не беше изпитал никакви допълнителни душевни травми — беше видял най- лошото, гледаше равнодушно гибелта на всички около себе си, беше готов да се бори само за собствения си живот. Животът бе спасен, но в душата на Флеминг беше останала някаква горчилка, която трябваше да бъде премахната, изчистена с покаяние. Покаяние-намек, покаяние сякаш между другото, разговор на глас със самия себе си, без съжаление, без самоосъждане. „Просто не ми провървя.“ И все пак разказът на Флеминг беше покаяние.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
— Виждаш ли това?
— Партийна книжка ли е?
— Ъхъ. Новичка. Но стана сложно, много сложно. Преди половин година областният комитет седна да разглежда въпроса за партийната ми реабилитация. Седят, четат материалите. Секретарят на обкома, някакъв чуваш, ми казва безизразно, грубо:
„Е, всичко е ясно. Пишете решението: да се възстанови с прекъсване на стажа.“
Сякаш нещо ме жегна: „с прекъсване на стажа“. Помислих си — ако сега не възразя срещу това решение, после всички ще ми казват: „Ами че защо сте мълчали, когато са разглеждали вашия случай? Нали именно заради това ви викат да присъствувате лично, за да можете овреме да възразите, да кажете…“ Вдигам ръка.
„Е, какво има?“ — безизразно, грубо.
Казвам:
„Не съм съгласен с решението. Ами че където и да започна работа, ще искат да обяснявам причината за това прекъсване.“
„Я колко си бърз — казва ми първият секретар на обкома. — Толкова си наперен, защото имаш материална база — колко получаваш за прослужени години?“
Прав е, но го прекъсвам и казвам: „Моля за пълна реабилитация без прекъсване на стажа.“
Изведнъж секретарят на обкома ми крясва:
„Защо напираш толкова? Защо се палиш? Ами че ти целият си оцапан с кръв!“
Причерня ми.
„Ами вие — питам го, — вие не сте ли?“
Секретарят на областния комитет казва:
„Нас ни е нямало тук.“
„Ами там — викам му, — където сте били през тридесет и седма година, там не сте ли били изцапани с кръв?“
Първият секретар ми вика:
„Стига си дрънкал. Можем да гласуваме отново. Излез навън.“
Излязох в коридора и ми съобщиха решението: „Да му бъде отказана реабилитация.“
Половин година непрекъснато пътувах до Москва. Отмениха решението. Но приеха само онази, първоначалната формулировка: „Да се възстанови с прекъсване на стажа“.
Човекът, който докладва случая ми в Комисията за партиен контрол, рече, че не е трябвало да се джафкам с областния комитет.
Непрекъснато търча, водя дела, пътувам до Москва и се боря. Пий!
— Не пия.
— Това не е ром, а коняк. Коняк с пет звезди. За теб.
— Махни шишето.
— Наистина — ще го махна, ще го прибера, ще си го взема. Не се засягай.
— Не се засягам.
Мина година и получих от антикваря последното писмо: „Докато отсъствувах от Ленинград, скоропостижно си отиде жена ми. Върнах се половин година след това, видях гроба й, кръста и една любителска снимка — тя в ковчега. Не ме кори за моята слабост, аз съм здравомислещ човек, но не мога да направя нищо — живея като насън, загубих интерес към живота.
Знам, това ще мине — но трябва време. Какво видя тя в този свой живот? Ходене по затворите за справки и колети. Обществено презрение, пътуване до Магадан, при мен, живот в мизерия, а сега — финал. Извинявай, друг път ще ти пиша по-подробно. Да, здрав съм, но здраво ли е обществото, в което живея?
Привет.“
Информация за текста
© Варлам Шаламов
© 1994 Александър Талаков, превод от руски
Варлам Шаламов
Букинист,
Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, 2010
